Терминален експеримент

ГЛАВА 5

Питър познаваше Саркар Мухамед от времето, когато двамата бяха тийнейджъри. Живееха на една и съща улица, но Саркар учеше в частно училище. Вероятността помежду им да възникне приятелство беше малка. Саркар беше сериозно свързан с атлетиката. Питър беше в редколегията на училищния годишен алманах и училищния вестник. Саркар изповядаше горещо мюсюлманството. Питър не изповядаше никаква религия. Но се сприятелиха скоро след като семейството на Саркар се засели в квартала. Чувството им за хумор бе еднакво силно развито, и двамата обичаха да четат Агата Кристи, и двамата бяха първокласни познавачи на „Стар Трек“. Освен това Питър не пиеше и това допадаше на Саркар. Макар че Саркар се хранеше в ресторанти, където се продаваше алкохол, той избягваше, когато бе възможно, разбира се — да сяда на една маса с хора, поглъщащи спиртни питиета.

Саркар беше отишъл в университета „Уотърлу“ да изучава компютри и компютърни технологии. Питър бе учил биомедицинско инженерство в университета в Торонто. През всичките години на следване поддържаха връзка, разменяха си писма по електронната поща. След кратък престой във Ванкувър Саркар се върна в Торонто и основа фирма за компютърен дизайн и технологии. Макар че Саркар беше женен и имаше три деца, Питър и той често вечеряха заедно, само двамата.

Поради някаква необяснима приумица вечерите им винаги се състояха в ресторанта за деликатеси на Сони Готлиб, на пресечката на „Батхърст“ и „Лорънс“ в сърцето на еврейския квартал в Торонто. Питър не можеше да понася пакистанската кухня въпреки доблестните усилия на Саркар да разшири диапазона на предпочитанията му; затова Саркар трябваше да яде навсякъде, където можеше да получи храна в съответствие с ислямския закон — нещо, на което повечето еврейски гозби отговаряха превъзходно. И така, двамата отново седяха в тяхното сепаре, заобиколени от посетители, които тук се наричаха „зейде“ или „буббех“ и разговаряха на иврит и руски.

След като поръчаха, Саркар попита Питър има ли нещо ново, което му се е случило напоследък.

— Новостите не са особено многобройни — отвърна сдържано Питър. — Ами при теб?

Саркар поговори няколко минути за поръчката, която била получила компанията му — била свързана с разработването на експертни системи за Новата демократическа партия в Онтарио. Те бяха управлявали страната само веднъж в началото на 90-те години, но се надяваха отново да застанат начело. Преди канадските социалистически правителства да се заличат напълно от паметта на канадците, функционерите на тази организация искаха да привлекат партийните членове, подкрепяли партията в годините й на власт.

Питър слушаше тези приказки с половин ухо. Обикновено смяташе, че работата на Саркар е изпълнена с очарование, но тази вечер умът му беше на милион километра от тази тема. Сервитьорът се върна с кана диетична кока-кола и кошничка, пълна с печени гевречета асорти.

Питър искаше да разкаже на Саркар какво се беше случило с Кейти. На няколко пъти понечи да заговори за това, ала винаги изгубваше кураж, преди да отвори уста. Какво щеше да си помисли Саркар за него, ако узнаеше? Какво щеше да каже за Кейти? Отначало си помисли, че не споделя със Саркар заради неговата религия; семейството на Саркар беше изтъкнато сред мюсюлманската общност в Торонто и Питър знаеше, че мюсюлманите все още практикуват бракове, уредени от трети лица. Ала не това беше истинската причина. Просто не беше в състояние да си наложи да говори — с когото и да било — за онова, което се беше случило.

Макар че в действителност не беше гладен, Питър взе геврече със сусамено семе и намаза отгоре му конфитюр.

— Как е Катерин? — попита Саркар и си взе ръжена кифличка.

Питър се възползва от това, че устата му е пълна — така имаше на разположение още няколко секунди за мислене. Накрая отвърна:

— Добре е.

Саркар кимна, приемайки отговора му, но след малко отново попита:

— Какво ще кажеш за втория уикенд през септември — ще можем ли тогава да предприемем пътуване на север?

Вече шеста година Питър и Саркар отиваха през някой уикенд на къмпинг в Кауартас.

— Ще помисля и ще ти се обадя — каза Питър.

Саркар си взе още едно геврече.

— Добре.

Питър обичаше тези уикенди на къмпинг. Не беше прекалено привързан към спортовете под открито небе, но обичаше да гледа звездите. Всъщност никога не би дал съгласието си за подобна ежегодна екскурзия, но щом нещо се случеше два пъти, за Саркар то незабавно се превръщаше в нерушима традиция.

Щеше да е добре, ако заминеше на север, помисли си Питър. Много добре.

Но…

Не можеше да отиде.

Не и тази година. Може би никога.

Не можеше да остави Кейти сама.

Не можеше, защото нямаше да е сигурен, че Кейти наистина ще е сама.

По дяволите! Дявол да го вземе!

— Ще ти се обадя — повтори Питър.

Саркар се усмихна.

— Вече го каза.

Питър разбра, че цялата вечер ще се провали, ако не се съсредоточи върху нещо друго.

— Как работи новият мозъчен скенер, който компанията ми разработи за теб?

— Великолепно. Наистина ще опрости в голяма степен изследването на неутралните мрежи. Прекрасна машина.

— Радвам се, че е така — отвърна Питър. — Работя по усъвършенстването му, опитвам се да увелича разделителната способност.

— Параметрите му са повече от достатъчни за работата ми — отбеляза Саркар. — Защо искаш да ги подобряваш?

— Навремето на един практикум в университета в Торонто… Разказвал съм ти за онзи донор на органи за трансплантация, който се събуди на операционната маса, нали?

— О, да — Саркар потрепера. — Знаеш ли, моята религия изпитва съмнения относно трансплантацията. Ние смятаме, че тялото трябва да бъде върнато на Земята цяло. Истории като твоята ме карат да вярвам в това още по-силно.

— Е, аз все още имам кошмари. Но мисля, че вече ще мога да накарам този демон да заспи.

— Така ли?

— Скенерът, който разработихме за твоята компания, беше само първият етап в работата ни. Всъщност аз исках да създам суперелектроенцефалограф, който да е в състояние да открие дори най-слабата и недоловима електрическа активност в мозъка.

— А! — възкликна Саркар и вдигна вежди. — Така че ще можеш да откриеш кога човек в действителност е мъртъв?

— Точно така.

Сервитьорът дойде с основното ядене. Питър си беше поръчал монреалския специалитет „пушено месо“ и ръжен хляб, придружени с цяла колекция различни видове горчици и картофени кюфтенца; Саркар наричаше подобна поръчка „комплект гозби, с които Питър си урежда разрив на сърцето“. Самият той си поръча специалитет от няколко видове риба с чесън, лук, и много подправки.

— Точно така — продължи Питър. — Вече много години се ровя в този проблем и най-сетне постигнах пробива, от който се нуждаех. Затрудненията, свързани със съотношението между получавания сигнал и шума, ме преследваха непрекъснато, но докато сканирах мрежата, открих някои алгоритми, създадени за целите на радиоастрономията. Така най-сетне успях да реша този проблем и вече разполагам с работещ прототип на моя суперелектроенцефалограф — СЕЕГ.

Саркар остави вилицата си.

— Значи можеш да установиш последното издихание на живия човек в мига преди да умре, така да се каже?

— Да. Знаеш как работи стандартният ЕЕГ: всеки един от милиардите неврони на мозъка постоянно получава възбудителни синаптични импулси, задържащи импулси или комбинация от двата типа, нали? В резултат се получава постоянно колебаещ се мембранен потенциал за всеки неврон. ЕЕГ измерва този потенциал.

Саркар кимна.

— Но при стандартния ЕЕГ проводниците на датчиците са много по-големи от диаметъра на всеки отделно взет неврон. Затова вместо да измерват мембранния потенциал на някой отделно взет неврон, датчиците отчитат комбинирания потенциал на всички неврони в участъка от мозъка, разположен под проводника.

— Така е — потвърди Саркар.

— Е, тази недостатъчна прецизност е източникът на проблема. Ако само един неврон или няколко десетки, дори неколкостотин неврона реагират на синаптичен импулс, волтажът ще бъде няколко нива по-нисък от този, който е в състояние да регистрира ЕЕГ. Макар че ЕЕГ изписва права линия, мозъчната активност — и следователно животът — може би все още продължават.

— Спорен проблем — отсече Саркар. „Спорен“ беше любимата му дума. Той я използваше, за да назове всичко в диапазона между добре обяснено понятие и деликатно положение, от привлекателното до сложното. — Значи казваш, че си намерил решение?

— Да — отговори Питър. — Вместо ограничения брой проводници, използвани при стандартния ЕЕГ, моят суперелектроенцефалограф използва над един милиард нанотехнични датчици. Всеки датчик е толкова миниатюрен, колкото отделния неврон. Датчиците покриват черепа като шапка за къпане. За разлика от стандартния ЕЕГ, който улавя комбинирания сигнал на всички неврони в даден участък, тези датчици са строго ориентирани по отношение посоката на импулса и улавят само мембранния потенциал от невроните, намиращи се директно под тях. — Питър вдигна ръка. — Разбира се, права линия, прокарана през мозъка, би пресякла хиляди неврони, но чрез пълна съпоставка на сигналите от всички датчици аз съм в състояние да изолирам индивидуалната електрическа активност на всеки неврон в целия мозък.

Саркар изяде още едно рибено кюфте.

— Сега разбирам защо си имал проблеми при съотношението сигнал-шум.

— Точно така. Но вече ги разреших. С този уред ще мога да открия наличието дори на най-минималната електрическа активност в мозъка, дори ако функционира един единствен неврон.

Саркар изглеждаше впечатлен.

— Изпробвал ли си вече работата на уреда?

Питър въздъхна.

— Да, върху животни. Няколко големи кучета — все още не съм успял да направя сканиращото оборудване с достатъчно малки размери, за да го приложа на плъхове или зайци.

— И така, този супер-ЕЕГ наистина ли постига онова, което искаш? Наистина ли показва точния, спорен момент, когато наистина настъпва смъртта — окончателното прекъсване на мозъчната електрическа активност?

Питър въздъхна.

— Не зная. Разполагам с гигабайти записи от мозъчните вълни на лабрадори, но не мога да получа разрешение да приспя нито един от тях. — Той сложи още горчица върху пушеното месо. — Единственият начин да изпробвам апарата истински е с умиращо човешко същество.