Терминален експеримент

ГЛАВА 27

Детектив инспектор Александрия Файлоу едновременно ненавиждаше и обичаше тази част от работата си. От една страна, разпитът на хората, които бяха познавали покойния, често й осигуряваше ценни улики. Но, от друга, задължението да досажда на объркани или потънали в скръб хора беше изключително неприятно преживяване.

Още по-неприятен беше цинизмът, който съпровождаше този процес: не всички казваха истината и някои от сълзите бяха крокодилски. Естественият инстинкт подтикваше Сандра да предложи съчувствие на онези, които изпитваха болка, но полицаят в нея й казваше, че нищо не трябва да се приема за чиста монета.

Не, не полицаят в нея я караше да мисли така. Правеше го човекът. След като бракът й с Уолтър се разпадна, всички, които по-рано й бяха честитили годежа и сватбата й, започнаха да приказват: „О, знаех си, че бракът ви няма да бъде траен“ и: „Боже мой, той не беше човекът, с когото трябваше да се свържеш“, или: „Той е човекоподобна маймуна — неандерталтец, нещастник“ — или каквато беше любимата метафора на съответния човек. И Сандра научи, че хората — дори добрите хора, дори приятелите ти — те лъжат. И че в определен момент ти казват онова, което смятат, че ти се ще да чуеш.

Асансьорът спря на шестнадесетия етаж на Кулата на живота и Сандра излезе в коридора. Рекламната агенция „Дууоп“ имаше свое собствено фоайе, цялото в хром и розова кожа, разположено директно срещу асансьорите. Повечето от компаниите отдавна се бяха отървали от пухкавите хубавици в приемната и ги бяха заменили с по-зрели индивиди от двата пола, които придаваха на офиса бизнесимидж. Но рекламният бизнес си беше рекламен бизнес и полът все още продължаваше да е добра стока за продан. Затова Сандра се опита да проведе разговора си с красивото младо същество зад бюрото посредством едносрични думи.

След като показа полицейската си значка на няколко от шефовете, Сандра уреди да разпита всеки един от служителите. Агенция „Дууоп“ използваше централен офис — нещо популярно през 80-те години на XX век. В центъра на помещението всеки разполагаше с работно пространство, отделено от останалите с прегради. Около централния офис имаше канцеларии, но те не принадлежаха на определени хора и никому не беше разрешено да се разполага в тях. Те се използваха при нужда за консултации с клиенти, частни срещи и така нататък.

Сега й оставаше само да изслуша показанията. Веднага разбра, че Джоу Фрайди е идиот. Изречения от типа „Само фактите, ако обичате“, не й вършеха работа. Хората не се чувстваха удобно, когато трябваше да боравят с факти, особено когато ги предоставяха на полицията. Но мнения… всички обожаваха някой да ги моли да изкажат мнението си. Сандра отдавна беше разбрала, че изпълненото със съчувствие изслушване на мненията е много по-ефективно от досадния подход „придържайте се стриктно към фактите“. Освен това, когато човек е добър слушател, лесно навлиза в клюките в службата и открива човека, който знае всичко и не изпитва угризения на съвестта да го сподели.

В рекламната агенция „Дууоп“ този човек се оказа Тоби Бейли.

— В този бизнес виждаш как идват и си отиват всички — заяви Тоби и разпери ръце, за да демонстрира как рекламният бизнес обхваща всички аспекти на живота. — Разбира се, творческите личности са най-неприятните. До един са невротици. Но са само малка част — и слава Богу. Аз например се занимавам с масмедиите — закупувам пространство за реклами. Ето тук е съсредоточена истинската власт.

Сандра му кимна окуражаващо.

— Според мен това е чудесна работа.

— О, като всички други — увери я Тоби доволно. Вече бе готов да прояви щедрост. — В рекламния бизнес могат да навлязат всякакви хора. Да вземем бедния Ханс например. Голям образ беше. Обожаваше дамите — не че жена му е за изхвърляне. Но Ханс, е, той се интересуваше от количеството, не от качеството. — Тоби се усмихна, подканяйки Сандра да реагира на шегата му.

Сандра го направи с учтива усмивка.

— Значи просто е искал да отбележи поредното завоевание, така ли? Това ли беше единственото, което го интересуваше?

Тоби вдигна ръка, сякаш се боеше, че думите му могат да бъдат разбрани погрешно като злословие по адрес на покойника.

— О, не… той просто харесваше хубавите жени. Никой не можеше да го види с нещо по-долу от осмица.

— Какво искате да кажете?

— Според скалата от едно до десет, разбирате ли? Оценки от едно до десет по отношение на външния вид на жената.

„Нерез“ — помисли си Сандра.

— В една рекламна фирма сигурно има много красиви жени — каза тя.

— О, да, апетитни парчета, ако ми простите, че се изразявам така.

— Секретарката във фоайето например. Много е хубава.

— Меган ли? — Тоби изхъмка. — Права сте. Ханс я взе на мушка още в мига, когато я наеха. Не й трябваше много време, за да падне в жертва на чара му.

Сандра впери поглед в списъка на личния състав на агенцията. Меган Мълвани.

— И все пак — продължи Сандра, — проявяваше ли Ханс особени предпочитания или антипатии по отношение на жените? Искам да кажа, прилагателното „хубава“ е твърде широка категория, нали?

Тоби отвори уста, сякаш искаше да каже нещо глупаво от сорта на „тъй да се каже“. Но Сандра му посочи определени критерии, с които го възпря, преди да се е впуснал в разсъждения по темата. Той наистина изглеждаше разгорещен — може би разговорът с представителка на нежния пол за красиви жени беше сам по себе си извор на възбуда.

— Ами той обичаше дамите да са… как да се изразя… много надарени, ако разбирате какво имам предвид. Не зная, просто предполагам, че вкусът му към знойни жени бе по-силно изразен от моя собствен. Въпреки това почти всяка беше за него отличен дивеч — искам да кажа, едва ли някой би нарекъл Кейти или Тони „знойна жена“, макар че и двете са твърде привлекателни.

Сандра пак погледна скришом списъка на служителите. Кейти Хобсън. Тони Д’Амброзио. Трябваше да му даде още критерии за подбор. Тя се усмихна.

— И все пак, Тоби — подхвана детектив Файлоу, — повечето мъже само говорят, но на практика не правят нищо. Доста хора споменаха за удивителната мъжественост на Ханс, но кажете ми искрено, той наистина ли заслужаваше славата, с която го е обкичила мълвата?

— О, да — отговори Тоби, може би за да защити мъртвия си приятел. — Тръгнеше ли след някоя жена, тя беше негова. Никога не се проваляше.

— Разбирам — кимна Сандра. — А какво ще кажете за шефката му?

— Нанси Колфийлд ли? А, интересен екземпляр! Нека ви разкажа как в последна сметка спечели и нея…

За Дух, двойника, имитиращ живот след смъртта, вече не съществуваше биологически сън, нямаше разлика между състояние на безсъзнание и пълно съзнание.

За човек от плът и кръв сънищата даваха различна перспектива, втори поглед върху събитията от деня. Но Дух работеше само в един режим, разполагаше с един-единствен начин да разглежда вселената. И въпреки това той търсеше различни връзки между явленията.

Кейти.

Неговата съпруга — отдавна в миналото.

Той си спомняше, че тя беше красива… поне в неговите очи. Ала сега, след като той бе освободен от биологически пориви, споменът за лицето и фигурата й не предизвикваше естетическа реакция.

Кейти.

Вместо да сънува, Дух размишляваше лениво. Кейти.

Ах, ти, Кейти! Ах, ти! Ох, ти! Ух, ти!… Ях…

Яхта! Хубава асоциация.

Никога не беше мислил за това.

Яхтите имат приятни очертания — разкриващи определено математическо съвършенство, продиктувано от законите на динамиката на течностите. Поне тяхната красота все още можеше да оцени.

Кейти беше направила нещо. Нещо лошо. Нещо, което го беше наранило.

Естествено че си спомняше какво бе то. Не беше забравил обидата и стига да пожелаеше, беше в състояние да извика спомените за други случаи, когато беше изпитал болка. Когато си счупи крака, докато караше ски. Когато си сцепи коляното като дете. И десетките пъти, когато си удряше главата в ниския горен праг в къщата на родителите на Кейти.

Спомени.

Но пък най-сетне не изпитваше никаква болка.

Болка. Спомени. Страшни сънища.

Сънища.

Сънувам ли?

Сънищата разкриват неочаквани връзки между останалите явления.

Сънищата щяха да му липсват.