Терминален експеримент

ГЛАВА 42

На следващия ден Питър се увери, че Кейти тръгва на работа без никакви проблеми, но самият той остана у дома. Изключи електронната система на вратата и повика ключар, който инсталира старомодни ключалки. Докато майсторът работеше, Питър седеше в кабинета си, взираше се в пространството и се опитваше да осмисли всичко.

Припомни си за Род Чърчил.

Студенокръвен тип, който не даваше израз на чувствата си.

Но той се лекуваше с фенелзин — антидепресивен медикамент.

Което, разбира се, означаваше, че диагнозата на Род е била клинична депресия. Но през двете десетилетия, през които бе познавал Родерик Чърчил, Питър не беше забелязал някаква разлика в поведението му. Значи може би… може би той е бил в състояние на депресия през цялото това време. Може би е страдал от това заболяване още по-рано, от детството на Кейти, и това го е направило лош баща.

Питър поклати глава. Род Чърчил — не отвратителен тип, не мръсник. Просто болен човек — химически дисбаланс.

Това наистина смекчаваше постъпките му, правеше го по-малко виновен за начина, по който се беше отнасял с дъщерите си.

„По дяволите — помисли си Питър. — Всички ние сме химически машини.“ Самият той не можеше да работи без сутрешното си кафе. Нямаше никакво съмнение, че Кейти ставаше по-раздразнителна преди менструация. А Ханс Ларсен бе позволил на хормоните си да го водят в живота.

Кой беше истинският Питър? Ленивият, раздразнителен тип, който всяка сутрин се измъкваше от леглото? Или съсредоточеният, целенасочен човек, който пристигаше в кабинета си, след като кофеинът бе направил своята магия? Коя беше истинската Кейти? Бодрата, умна сексапилна жена, каквато беше повечето време, или капризната, свадлива личност, в каквато се превръщаше за няколко дни в месеца? И кой беше истинският Ларсен? Пияният, ограничен сексуален маниак, когото Питър познаваше, или човекът, който очевидно е вършил работата си добре и е бил харесван от повечето си колеги? Какъв ли щеше да бъде, ако някой беше отрязал пениса му? Вероятно напълно различен човек.

Какво щеше да остане от човека, ако му отнемат стимулиращите вещества и депресантите, инхибиторите и дисинхибиторите, тестостерона и естрогена? Ами с децата, които получаваха прекалено малко кислород по време на раждане? Ами онези със синдрома на Даун — хора изцяло променени, защото имат допълнителен двадесет и първи хромозом? Ами онези с аутизъм? Или кретенизъм? Хората, страдащи от маниакална депресия? Шизофрениците? Онези, които страдат от раздвояване на личността? Онези с мозъчни увреждания? А хората, които страдат от болестта на Алцхаймер? Сигурно засегнатите индивиди нямат вина. Ако ги нямаше тези заболявания, те щяха да бъдат съвсем различни — и въпросните им души също.

Тогава какво е обяснението за онези изследвания на близнаци, за които бе споменал двойникът Контрол? Природата, а не възпитанието, направлява нашето поведение. Когато не танцуваме по свирката на химическите процеси, маршируваме под звука на генетичния тъпан.

Но въпреки това Род Чърчил бе получавал помощ.

Ако наистина е бил убит, както предполагаше детектив Файлоу, двойникът щеше да знае, че Род приема фенелзин, щеше да проучи медикамента в лекарствената база данни и щеше да разбере от какво заболяване се лекува Род. Нима двойникът не бе осъзнал простия факт: лечението наистина е започнало отскоро, но болестта е измъчвала Родерик Чърчил отдавна? Това доказателство със сигурност би било достатъчно да отмени смъртната присъда, която двойникът е възнамерявал да изпълни.

Не… нито едно негово копие не би убило Род Чърчил, ако знаеше проблема му с химическия дисбаланс. Щеше да го съжалява, но не и да го убие. Всичко това поставяше под въпрос всичко в случая на Сандра Файлоу. В крайна сметка двойниците не бяха признали, че са извършили убийствата; доказателствата на Файлоу, уличаващи Питър, а оттам и двойниците, бяха косвени.

Питър въздъхна с облекчение. Самият той не би убил Род Чърчил. Род просто беше направил нещо глупаво, без да се съобразява с разпорежданията на лекаря. А Ханс Ларсен? Е, Питър винаги бе твърдял, че десетки разярени съпрузи биха искали да го видят мъртъв, включително — тази мисъл му хрумна в момента — и собствената съпруга на Ханс. Нали работеше в някаква банка и би могла да злоупотреби със средства, за да наеме убиец.

Вместо доказателства — измислици. Ето какво съдържаше случаят срещу него. Абсолютни измислици.

И той щеше да го докаже. Щеше да направи ревизия на собствените си финанси. Наемането на убиец сигурно струваше десетки хиляди долари, ако не и стотици хиляди. Файлоу може би никога нямаше да открие липсващите фондове, дори ако разполагаше с документ, даващ й право да ревизира финансовите му отчети. Но Питър имаше следното преимущество: той мислеше точно по същия начин като двойниците. Ако погледнеше — ако проучеше всичко внимателно — и не откриеше липсващи пари, е, тогава можеше да спи спокойно.

Свърза се с централния процесор на своята компания, включи се в базата данни на корпоративните сметки и започна проучването си. Използваше счетоводна експертна система, разработена от „Огледален образ“, с помощта на която извършваше ревизията. Преминаваше през всяка сметка, през всяка база данни, без да открие нещо нередно. Постепенно увереността му нарасна. След около час го прекъсна ключарят, който бе свършил работата си. Питър му благодари, заплати за извършената услуга и отново се зае с проучването си. Предположението на Файлоу беше погрешно, изцяло погрешно. Е, той щеше да й покаже къде зимуват раците…

Компютърът му започна да писука.

„Божичко! — помисли си Питър. — Мили Боже!“

Несъответствие в сметката „Отдаване на лицензни права на трето лице“. Никакви придружаващи документи, липсваше номерът на сметката на получателя на сумата, липсваше номерът на фактура. Просто съобщение за огромна сума в графата „дебит“:

Питър се взря невярващо в екрана.

Времето на изтегляне на сумата съвпадаше. Ханс беше убит след три дни.

Не, сигурно ставаше дума за нещо невинно. Може би рефинансиране на лицензна сделка, която беше пропаднала. Или корекция, дължаща се на превишено плащане към неговата фирма. Или…

Не.

Не можеше да бъде нито едно от тези неща. Главната счетоводителка на Питър беше педантична. Не беше възможно да допусне подобен пропуск. Пък и трите знака, с които беше отбелязана сумата: ЕТФ — Електронен трансфер на фондове. Тъкмо нещо, което би използвал електронният двойник.

Посегна да се изключи от системата, когато компютърът отново изписука. Още една находка в хода на търсенето:

Питър въздъхна облекчено. Ето доказателство, че всичко е напълно невинно. Сигурно никой наемен убиец нямаше да приеме хонорара си на отделни вноски. На каквото и да се дължаха тези пари в графата „дебит“, то сигурно беше някаква рутинна операция. Може би изплащане дължими суми на пациенти. Или…

Преди два дни. Вторият трансфер беше извършен само преди два дни.

Изведнъж Питър замръзна…

Кейти беше казала:

— Какво ще се случи с детективката, ако проникне прекалено близо до истината? Ще поискаш ли и нея да видиш мъртва?

„Не може да бъде! — помисли си Питър. — Просто не може да бъде.“

Би могъл да разбере убийството на Ханс. Може би не го одобряваше, но поне го разбираше. С убийството на Род Чърчил положението беше различно, като се вземеха предвид смекчаващите вината обстоятелства. Но може би… ако електронният двойник не приемаше биохимическите процеси като смекчаващо вината обстоятелство…

Но Сандра Файлоу не беше направила нищо лошо, не беше наранила Питър по никакъв начин. Тя просто си вършеше работата.

Ала сега очевидно беше станала неудобна.

„Боже Господи!“ — помисли си Питър. Виновният двойник не просто бе снижил или изкривил морала си. Той просто нямаше никакъв морал.

Спокойно, Питър. Това съществуваше дори в онзи Питър от плът и кръв — заровено дълбоко, дълбоко в съзнанието му, но никой не можеше да отрече, че го има — инстинктът за самосъхранение. Вярно, че повече не желаеше да види никого мъртъв. Но детектив Файлоу излагаше и него, и двойниците на риск. Ако трябваше да се отърве от някого, то това със сигурност би била тя. Ако някой от електронните му двойници пожелаеше да се отърве от някого, то това би била детектив Файлоу.

По дяволите. По дяволите! Не искаше повече кръв по ръцете си. Питър незабавно активира телефона си: ако посочеше някакъв адрес, щеше да постигне същия ефект както и ако набереше нечие име.

— Полицейски участък „Метрополитън“, Торонто, 32-ро подразделение, улица „Елърсли“ — каза Питър.

Емблемата на телекомуникационната компания „Бел“ изчезна от екрана. Появи се образът на мършав сержант.

— 32-ро подразделение — каза той.

— Сандра Файлоу — изрече в отговор Питър.

— Днес е в почивка — обясни сержантът. — Може ли някой друг да направи нещо за вас?

— Не… става дума за нещо лично. Знаете ли къде е?

— Нямам представа — отговори полицаят.

— Мога ли да получа от вас домашния й телефонен номер?

Ченгето се засмя.

— Сигурно се шегувате.

Питър прекрати връзката, избра служба „Справки“ и каза:

— Файлоу, Сандра.

— Няма такава в указателя — отвърна гласът на компютъра.

Разбира се.

— Файлоу, А. — повтори той. — „А“ за Александрия.

— Няма такава в указателя.

По дяволите! Но за едно ченге щеше да е истинска лудост да посочи телефонния си номер в указателя — освен ако това беше номерът на бившия й съпруг.

— Имате ли списък на лица с фамилия „Файлоу“?

— Няма такъв списък.

Питър прекъсна връзката. Трябваше да има някакъв начин да се добере до нея…

Градските справочници. Беше ги виждал в обществените библиотеки. Първоначалното им предназначение беше да посочват името, съответстващо на определен адрес, но след като бяха трансформирани на СВ-КОМ, беше съвсем лесно да направят и обратната справка — да открият адреса по посоченото име. Питър отново се обади до „Справки“ за номера на централния клон на Обществената библиотека в Норт Йорк.

— Здравейте — отговори му женски глас — Справочен отдел.

— Здравейте — каза Питър. — Имате ли градски справочници?

— Да.

— Бихте ли ми казали адреса на Александрия Файлоу, моля? Ф-А-Й-Л-0-У.

— Почакайте секунда, господине. — Последва пауза. — В справочника не е посочена А. Файлоу, господине. Единственото лице под фамилия „Файлоу“ в справочника е Санди.

Санди — този вариант на името й не подсказваше дали е мъж, или жена. Тъкмо предпазната мярка, каквато би взела интелигентна жена, която живее сама.

— Каква е професията на Санди Файлоу?

— В справочника е записано — „социален работник“, господине.

Би могло да означава всичко.

— Тя е. Какъв е адресът, моля?

— Авеню „Мелвил“ №216.

Питър си го записа.

— Има ли телефонен номер?

— Не е посочен в справочника.

— Благодаря ви — каза Питър. — Много ви благодаря.

Той прекъсна връзката. Никога не беше чувал за авеню „Мелвил“. Извика на екрана електронната карта на града и я проучи. Намираше се в участък „Дон Милс“. Не беше прекалено далеч. На около 20 минути с кола. Знаеше, че всичко звучи налудничаво, като параноична фантазия. И все пак…