Терминален експеримент

ГЛАВА 32

Двойникът следеше компютъра на компанията „Храна-Храна“: очакваше поръчка от семейство Чърчил. Най-сетне я дочака — същата гозба, която Род, същество с установени навици, беше предпочел последните шест пъти.

Щом поръчката се появи в системата, двойникът я засече, направи малка промяна, после я остави да продължи пътя си по телефонната линия до магазина на „Храна-Храна“, разположен на шест преки от къщата на Род Чърчил.

Един закръглен мъж с буйна бяла коса и тъмносиньо пардесю втренчено гледаше Питър, докато двамата с Кейти вървяха по тротоара. Питър вече привикваше с това — напоследък често се появяваше на екрана и хората го познаваха на улицата. Но този мъж не само го гледаше, а се приближи към тях.

— Вие сте Питър Хобсън, нали? — рече той. Беше около шестдесетгодишен, бузите и носът му бяха изпъстрени с малки сини вени.

— Да — отговори Питър.

— Онзи, който откри сигнала на душата?

— Вълната на душата — поправи го Питър. — Наричаме го „вълна на душата“. Да, аз съм.

— Така си и мислех — продължи мъжът. — Знаете ли, ако Господ не спаси душата ви, ще отидете в ада.

Кейти хвана ръката на Питър и го задърпа, ала мъжът се изпречи пред тях.

— Оставете се в ръцете на Иисус, господин Хобсън. Това е единственият начин.

— Знаете ли… не искам да обсъждам с вас този въпрос — отговори Питър.

— Господ ви прощава — продължи мъжът и пъхна ръка в джоба на пардесюто си. В един изпълнен с ужас миг Питър си помисли, че ще извади пистолет, но непознатият измъкна оръфана библия с кървавочервена кожена подвързия. — Чуйте словото на Бога, господин Хобсън! Спасете душата си!

— Оставете ни на мира! — викна Кейти.

— Не мога да ви пусна да си вървите — заяви мъжът, протегна ръка и…

… сграбчи рамото й.

Преди Питър да успее да реагира, Кейти заби токчето на обувката си в крака на мъжа и той изрева от болка.

— Махайте се! — изкрещя Кейти, стисна здраво ръката на Питър и го поведе през улицата.

— Добре се справи — измърмори Питър, все още объркан, ала въпреки това силно впечатлен.

Кейти отметна черната си коса и го погледна. После каза:

— Никой няма да досажда на съпруга ми. — И му подари усмивка от цял мегават.

Звънецът на входната врата издрънча. Род Чърчил погледна часовника си. Двадесет и шест минути. Все още не беше получавал безплатна вечеря от компанията, макар че учителката по история в гимназията, казваше, че била имала това щастие два пъти. Питър хвърли поглед и към дисплея на камерата, осигуряваща безопасността на входната врата — нещо, което не бе привикнал да прави. Да, човекът беше сто процента шофьор от веригата „Храна-Храна“: ярката му оранжево-бяла униформа привличаше погледа отдалеч. Род се запъти по коридора към антрето, погледна се в огледалото, за да се увери, че косата му е сресана добре над плешивината, и отвори вратата. Разписа квитанцията за получаване, взе копието, благодари, после занесе вечерята си в трапезарията. Наля си чаша бяло вино, пусна телевизора и се разположи на масата, готов да се наслади на вечерята си.

Телешката пържола бе леко жилава. Но пък сосът тази вечер беше особено вкусен. Род изяде всичко и отопи до капка соса. А когато започна ябълковия сладкиш, започна и болката: ужасно пулсиране в тила и мъчително усещане — като че някой забиваше пирони в очите му. Почувства как сърцето му се разтуптява. По челото му изби пот, догади му се. Изведнъж му стана горещо. Изправи се, за да отиде до телефона и да извика помощ, но го връхлетя непоносима болка. Той политна назад, събори стола си и падна върху покрития с килим под.

Питър и Кейти вече си бяха легнали, ала мониторът им, производство на фирмата „Хобсън“, знаеше, че все още не са заспали, затова позволи на телефона да звъни.

В спалнята нямаше видеофон и Питър пипнешком затърси слушалката върху нощното шкафче в тъмното.

— Ало.

От мембраната долетя плач.

— О, Питър! Питър!

— Бани, ти ли си?

Кейти чу името на майка си и веднага се надигна и извика:

— Светни! — Домашният компютър запали двете лампи в спалнята.

— Питър… Род е мъртъв.

— О, Боже мой! — прошепна Питър.

— Какво има? — попита Кейти. — Какво се е случило?

— Какво се е случило? — повтори думите й Питър.

— Върнах се от курса по френски и го намерих проснат на пода в трапезарията.

— Извика ли линейка? — попита Питър.

— Какво е станало? — ужасено възкликна Кейти.

— Да — изхлипа Бани. — Казаха, че идват веднага.

— И ние тръгваме — каза й Питър. — Ще дойдем колкото се може по-бързо.

— Благодаря ти — изстена Бани.

— Чакай ни — каза Питър. — Тръгваме. — И затвори телефона.

— Какво е станало? — пак попита Кейти.

Питър я погледна. Очите й бяха широко отворени. Божичко, как да й каже?

— Майка ти — отговори той. Знаеше, че тя го знае, но му трябваше време, за да се овладее. — Баща ти… баща ти е мъртъв.

Кейти пребледня и заклати невярващо глава.

— Облечи се — каза меко Питър. — Трябва да тръгваме.