Терминален експеримент

ГЛАВА 16

Фактът, че изведнъж бе станал знаменитост, не попречи на Питър да продължи традиционните вечери със Саркар в ресторанта на Готлиб. Ала той искаше да работи по специфичен проблем със Саркар, затова започна без предисловие:

— Как се създава изкуствен интелект? Ти работиш в тази област — как го правиш?

Саркар изглеждаше изненадан.

— Ами има много начини. Най-старият е методът на интервюто. Ако желаем някаква система да изготви финансов план, задаваме въпроси на експерти в областта на финансовото планиране. След това редуцираме отговорите до серия от правила, които могат да бъдат представени в компютърен код — „ако А и В са верни, направи С“.

— А какво ще кажеш за скенера, който моята компания направи за теб? Нима не правиш пълни мозъчни копия на отделно взети индивиди?

— Правим значителен прогрес в тази насока. Имаме прототип, наречен „Рикгрийн“, но още не сме готови да обявим публично резултатите си. Нали си гледал комика Рик Грийн?

— Разбира се.

— Направихме му пълна скенерна картина. Получената в резултат на тези изследвания система сега може да пуска шеги, който са толкова смешни, колкото и онези, разказвани от самия Рик. Ако системата получи достъп до терминала „Канадска преса“ или до новините, предоставяни от телеграфната агенция на САЩ, тя може да генерира хумор по зададена тема.

— Добре. Значи си в състояние да клонираш в силиция отделен човешки ум…

— Използвай термините на двадесет и първия век, Питър. Ние използваме галиев арсенид, не силиций.

— Както и да е.

— Ала ти попадна тъкмо в същността на проблема, което го прави така важен: намираме се на етапа, когато можем да клонираме отделен човешки ум — какъв срам, че подобна техника не е съществувала и не е направена скенерна картина на Стивън Хокинг. Но има наистина малко случаи на приложение, при които светът би се заинтересувал от знанията само на един човек. За повечето експертни системи ти е необходимо комбинираното знание на много специалисти, практикуващи в определена област. Засега не съществува начин да комбинираме Рик Грийн и Джери Щайнфелд, да речем. Нито пък можем да изградим комбинирана нервна мрежа тип Стивън Хокинг/Мордекай Алми. Макар че тази технология поражда у мен големи надежди, подозирам, че повечето от договорите, които ще сключим, ще са свързани със създаване на мозъчни дубликати от властни президенти на компании, които смятат, че наследниците им ще се интересуват от мнението им, когато те вече са мъртви.

Питър кимна разбиращо.

— Освен това — продължи Саркар, — пълните мозъчни копия се оказват ужасно разхищение на ресурси. Когато създадохме „Рикгрийн“, се интересувахме само от чувството му за хумор. Но системата ни дава всичко останало, което Рик знае, включително и подхода му при отглеждане на децата, безкрайни знания за детските влакчета, които са неговото хоби, дори и готварските му рецепти — а на тях никой здравомислещ човек не би искал да подражава.

— Не можа ли да сведеш работата си до изолирането на чувството му за хумор?

— Това е трудно. Уменията ни пораснаха и успяваме да разшифроваме какво прави всяка нервна мрежа, но между тях съществуват множество връзки. Когато се опитахме да изтрием частта, свързана с отглеждането на децата, открихме, че системата не може да създава шеги за живота в семейството.

— Но си в състояние да създадеш точен дубликат на отделен човешки ум в компютъра, нали?

— Това е съвършено нова техника, Питър. Но що се касае до въпроса, който ми зададе — да, досега дубликатите изглеждат точни.

— И можеш, поне до известна степен, да разшифроваш функциите на различните нервни връзки?

— Да — отговори Саркар. — Нека отново подчертая, че сме го изпитали единствено върху прототипа „Рикгрийн“ — а това е ограничен модел.

— И щом си идентифицирал определена функция, значи можеш да я изтриеш от цялостното мозъчно копие?

— Да, но трябва да се има предвид, че изтриването на едно нещо може да промени реакцията на друго, което не изглежда свързано с първо. Да. Бих казал, че на този етап можем да постигнем това.

— Добре — каза Питър. — Нека ти предложа един експеримент. Да речем, че направим две копия на отделен човешки ум. В едното от тях ще изключиш всичко, свързано с физическото тяло: хормонални реакции, сексуален нагон и останалите подобни неща. Във второто ще премахнеш всичко, свързано с дегенерацията на тялото, със страха от старостта, от смъртта и така нататък.

Саркар изяде едно еврейско кръгло хлебче.

— И какъв ще бъде смисълът на всичко това?

— Чрез първото копие ще отговорим на въпроса, който всички непрекъснато ми задават: какъв е наистина животът след смъртта? Какво от човешката психика може да се запази, отделно от тялото? И докато се занимаваме с първото копие, ми хрумна, че бихме могли да направим и второ — образ и подобие на същество, което знае, че е физически безсмъртно, като някой човек, преживял процеса на компанията „Живот безкрай“.

Саркар спря да дъвче и челюстта му увисна, разкривайки не особено приятната картина на полусдъвканата хапка.

— Това е… това е невероятно — измърмори той и почти се задави. — О, Аллах, що за идея!

— Ще можеш ли да го направиш?

— Може би — отговори Саркар. — Електронна есхатология. Каква концепция!

— Трябва да направиш две мозъчни копия.

— Разбира се, ще направим копието само веднъж. После просто ще го изкопираме два пъти.

— Искаш да кажеш, че ще го изкопираш още веднъж.

— Не, два пъти — възрази Саркар. — Не можеш да правиш експеримент, без да осъществяваш контрол. Знаеш, че е така.

— Да, имаш право — отговори Питър, леко объркан. — Както и да е. Ще направим едно копие, което бихме могли да променяме, за да представим живот след смъртта. Наречи го… наречи го Двойника на духа. Плюс още едно копие, с което ще имитираме безсмъртие.

— А третото ще го оставим непроменено — каза Саркар.

— Базова или по-скоро контролна версия, която може да се сравнява с истинския жив човек, за да сме сигурни, че двойниците запазват точността си с течение на времето.

— Идеално — възкликна Питър.

— Обаче знаеш ли, Питър, този експеримент не би имитирал непременно истинския живот след смъртта. Това е животът извън физическото тяло — но кой знае дали вълната на душата носи със себе си някои от спомените ни? Разбира се, ако не го прави, тогава всъщност тя не е смислено продължение на съществуването. Без нашите спомени, нашето минало, без онова, каквото сме били, вълната на душата би била нещо, което ние не ще приемем за продължение на същия човек.

— Зная — отговори Питър. — Но ако душата е такава, каквато хората вярват, че е — просто съзнанието, без тялото — тогава тази имитация поне ще ни даде някаква представа какво представлява подобна душа. Тогава бих могъл да отговоря нещо интелигентно, когато следващия път ме попитат: „Какво е всъщност животът след смъртта?“

Саркар кимна.

— Но защо искаш да изследваш безсмъртието?

— Преди известно време посетих една от лекциите на компанията „Живот безкрай“.

— Сериозно? Ти наистина не желаеш подобно нещо, нали?

— Ами… не зная. В известен смисъл това е интригуващо.

— Глупаво е.

— Може би… Но ми се струва, че с подобни изследвания ще убием с един куршум два заека.

— Може би — отговори Саркар. — Но кой ще бъде човекът, от когото ще направим копия?

— Какво ще кажеш за себе си? — попита Питър.

Саркар вдигна ръка.

— Не, не и аз. Последното нещо, което бих пожелал, е да живея вечно. Истинска радост е постижима единствено след смъртта; с нетърпение очаквам щастието душата ми да открие реализация на онзи свят. Не, ти измисли тези въпроси, Питър. Защо не използваме теб като оригинал?

Питър поглади брадичката си.

— Добре. Ако си съгласен да изпълниш този проект, аз съм готов както да го финансирам, така и да бъда морското свинче, върху което ще бъде извършен експериментът. — Той замълча. — Това наистина би отговорило на множество важни въпроси, Саркар. В края на краищата сега знаем, че е възможно физическо безсмъртие, а също така, че съществува някаква форма на живот след смъртта. Би трябвало да се срамуваме, ако предпочетем едното, а се окаже, че другото е много по-добро.

— Изборът на Хобсън — подчерта Саркар.

— А?

— О, сигурно знаеш тази фраза. В края на краищата фамилията ти е Хобсън, нали?

— Чувал съм този израз няколко пъти.

— Той се отнася до Томас Хобсън, кочияш в Англия през седемнадесети век, струва ми се. Той давал коне под наем, но имал изискване клиентът или да вземе коня най-близо до вратата на обора, или въобще да не наема никакъв кон. Следователно „Изборът на Хобсън“ означава ситуация, която не предлага никаква алтернатива.

— И така?

— И така просто нямаш никакъв избор. Наистина ли мислиш, че ако стигнеш до фалит, купувайки нанотехнологично безсмъртие, Аллах не може да те прибере, щом пожелае? Ти имаш своя съдба, както и аз. Пред нас няма избор. Когато дойде време да отидеш в обора, конят най-близо до вратата ще бъде онзи, предназначен за теб. Наречи го „Изборът на Хобсън“ или „Волята на Аллах“, или късмет — каквато и дума да използващ, тя все ще означава предварително определената ти от Господ съдба.

Питър поклати глава. Той и Саркар рядко говореха за религия и той започваше да осъзнава защо става така.

— Искаш ли да се захванеш с изпълнението на проекта?

— Разбира се. Моята част е лесна. Ти си човекът, който трябва да се изправи срещу себе си. Ти ще видиш собствената си личност, най-съкровените тайни на ума си, връзките, които предизвикват мислите ти. Наистина ли си решил да го направиш?

Питър помисли за миг, после каза:

— Да. Наистина искам да го направя.

— Изборът на Хобсън — измърмори Саркар и направи знак на сервитьора да донесе сметката.