Терминален експеримент

ГЛАВА 33

Декември 2011 година

Сандра Файлоу вкара в компютъра всички лични имена, на които се бе натъкнала по случая с убийството на Ханс Ларсен. Включи и улицата, на която бе живял, компанията, за която бе работил, града, където бе прекарал последната си отпуска, имената на съседи, роднини, приятели и колеги. Освен това внесе в паметта на компютъра и редица термини, свързани с осакатяването, което бе получил Ханс Ларсен.

Когато приключи, разполагаше със списък с над двеста думи. След това възложи на компютъра да търси статистическите данни за всичките случаи на убийства през изтеклата година в Торонто и неговите покрайнини. Искаше да провери дали в посочените доклади не се повтарят едни и същи термини. На компютъра му бяха необходими само няколко секунди да завърши търсенето. Нищо сериозно като резултат.

Сандра кимна. И сама би си спомнила, ако бе чувала нещо за подобен случай. В края на краищата не всеки ден полицията открива труп с отрязан пенис. Компютърът й представи предложения за разширяване обхвата на търсенето: проучване на всички убийства в Онтарио, на всички убийства в Канада, на всички убийства в Северна Америка. Предложи й цяла серия времеви интервали — от един месец до десет години.

Ако избереше проучването с най-широк обхват — всичките убийства в Северна Америка през последните десет години, — щяха да й бъдат необходими часове. Тя понечи да избере варианта „Всички убийства в Онтарио“, но в последния момент промени решението си и напечата в диалоговия модул: „всички смъртни случаи GRT > 20110601“, което означаваше „всички смъртни случаи, не само убийствата в региона Торонто и покрайнините, след месец юли тази година“.

След няколко секунди се появи следната информация:

Детектив Файлоу вдигна вежди. Катерин Хобсън — стройната, интелигентна брюнетка, която Тоби Бейли бе посочил като личност, поддържала интимна връзка с Ханс Ларсен. Баща й беше починал само преди два дни.

Това вероятно не означаваше нищо. И все пак… Сандра се свърза с градската регистратура. В регистрите фигурираше само една Катерин Хобсън. В досието й наистина беше записано — „моминско име: Чърчил“. И — мили Боже! Беше посочено, че тя живее с Питър Дж. Хобсън, биомедицински инженер. Човекът, който бе открил вълната на душата — Сандра го беше виждала по телевизията и беше чела за него във вестниците и списанията. Хобсънови сигурно бяха пълни с пари… достатъчно, за да наемат платен убиец.

Сандра отново се включи към базата данни на полицейските доклади и поиска пълни подробности около смъртта на Родерик Чърчил. Чърчил, гимназиален учител по физическо възпитание, беше умрял, докато вечерял. Смъртта бе установил доктор Уорън Чен и като причина беше отбелязал: „аневризъм (?)“ Този въпросителен знак наистина я заинтригува. Сандра включи видеофона си и набра номера на Уорън.

— Здравей, Сандра — каза той. — Какво има?

— Обаждам ти се във връзка със смъртта на Родерик Чърчил, умрял преди два дни.

— Плешивият учител по физическо? Да? Какво те интересува?

— Като причина за смъртта си отбелязал аневризъм.

— Аха.

— Но си написал и въпросителен знак. Аневризъм, въпросителен знак в скоби.

— О, да. — Чен сви рамене. — Ами, човек не може да е напълно сигурен. Когато Господ пожелае да прибере някого, понякога просто го изключва. Щрак! Аневризъм. И си заминаваш. Струва ми се, че се е случило тъкмо това. Чърчил е вземал и лекарства за сърце.

— Нещо необикновено?

Чен издаде кудкудякащ звук, който при него минаваше за смях.

— Не, Сандра. Няма нищо необикновено в това човек над шестдесет години да умре — особено учител по физическо възпитание. Те смятат, че са в отлична форма, но през по-голямата част от деня само наблюдават как останалите правят физически упражнения. Нагъвал е вечерята си от веригата за бързо хранене и е умрял. Това е.

— Направи ли аутопсия?

Чен отново изкудкудяка.

— Аутопсиите са скъпи, Сандра, знаеш го. Направих само няколко бързи теста на място, после подписах акта за смъртта. Когато пристигнах, там бяха вдовицата, дъщеря й и зет й. Беше към един и половина, два без петнайсет на обяд. — Той замълча за миг. — Защо проявяваш такъв интерес?

— Вероятно няма нищо — отговори Сандра. — Просто Род Чърчил е баща на една от колежките на убития в случая с кастрацията.

— А, да! — откликна Чен. Гласът му преливаше от наслада. — Интересен случай. Доктор Карачи беше съдебният лекар — възлагат й всички странни случаи напоследък. Но, Сандра, не ти ли се струва, че връзката е прекалено слаба? Искам да кажа, че онази жена… как се казваше?

— Кейти Хобсън.

— Благодаря. Та искам да кажа, че просто има лош късмет.

— Сигурно си прав. Все пак имаш ли нещо напротив да дойда и да прегледам бележките ти по случая?

Чен отново изкудкудяка.

— Разбира се, че нямам нищо против, Сандра. Винаги ми е приятно да те видя.

Питър ненавиждаше погребенията. Не защото не понасяше мъртъвците — човек не можеше да прекарва толкова дълго в болниците, без да свикне с тях. Не. Просто не можеше да понася живите.

На първо място имаше много лицемери: онези, които от години не бяха виждали скъпия покойник и изпълзяваха изневиделица, когато вече беше прекалено късно да помогнат с каквото и да било.

На второ място се подреждаха оплаквачите — хората, които така очебийно изваждаха емоциите си на показ, че не мъртвецът, а те ставаха център на внимание. Дълбоко в сърцето си Питър съчувстваше на най-близките, на които им беше трудно да се примирят със загубата на човека, когото бяха обичали, но не понасяше далечните братовчеди или съседите, отдалечени на пет пресечки от дома на покойника, които отиваха с удоволствие на погребения и се правеха на неутешими.

От своя страна, както навсякъде другаде, Питър се опитваше да прояви стоицизъм — да запази хладнокръвието на британските си предшественици.

Род Чърчил, като тщеславен човек, приживе бе пожелал погребална церемония с отворен ковчег. Питър не одобряваше подобно нещо. Когато беше на седем години, отиде на погребението на дядо си — бащата на майка му. Дядо му беше известен с големия си нос. Питър помнеше как бе влязъл в параклиса и как бе зърнал отворения ковчег в дъното. Единственото, което се виждаше, беше носът на дядо му, щръкнал над ръба на ковчега. И до ден днешен, когато мислеше за дядо си, първото нещо, което се появяваше в съзнанието му, беше този огромен нос — самотен връх, издигащ се във въздуха.

Питър се огледа. Параклисът бе с тъмна дървена ламперия. Въпреки молбата вместо да донасят цветя за покойника да се направят дарения на фондацията „Борба срещу сърдечносъдовите заболявания“, имаше много букети плюс огромен венец във формата на подкова, изпратен от колегите на Род от гимназията — сигурно от учителите по физическо, само те бяха достатъчно малоумни, за да не знаят, че такива венци означават „късмет“ — доста неподходящо пожелание за мъртвец.

Бани се държеше храбро. Сестрата на Кейти, Мариса, плачеше, но като че също се справяше добре. Питър не знаеше какво да мисли за реакцията на Кейти. Лицето й беше безизразно. Кейти, която плачеше, когато гледаше тъжни филми и четеше тъжни книги, не можеше да отрони дори сълза за мъртвия си баща.

Нямаше кой знае колко улики, които можеше да проследи. Два смъртни случая. Единият — очевидно убийство; вторият — на границата на престъплението.

Общото между тях беше лицето Кейти Хобсън.

Кейти Хобсън, която бе спала с убития Ханс Ларсен.

Кейти Хобсън, дъщерята на Род Чърчил.

Вярно, че Ларсен бе имал интимни връзки с много жени. Вярно, че Чърчил беше над шестдесет.

Но все пак…

След като приключи работата си за деня, Сандра тръгна с автомобила си към къщата на семейство Чърчил на авеню „Белвю“, южно от „Стийлс“. Между полицейския участък на булевард „Дейвидсън“ №32 и дома на покойния имаше само пет километра — не чак толкова голяма загуба на време, ако се окажеше, че е тръгнала за зелен хайвер. Паркира автомобила и отиде до входната врата. Семейство Чърчил имаше скенерна система „ФАЙЛ“ — електронно оборудване, което отваряше входната врата след разпознаване на пръстовите отпечатъците на собствениците. Правоъгълникът, където човек трябваше да постави ръката си, за да бъдат разпознати отпечатъците му, беше под звънеца. Сандра го натисна. След минута й отвори жена с посивяла коса.

— Да?

— Добър ден — каза Сандра. — Вие ли сте Бани Чърчил?

— Да.

— Аз съм Александрия Файлоу от полицейския участък „Метрополитън“. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Какви въпроси?

— Във връзка със… смъртта на вашия съпруг.

— Да, разбира се. Влезте.

— Благодаря… но първо искам да ви попитам нещо. Чии пръстови отпечатъци приема системата ви? — Сандра посочи правоъгълника синьо стъкло.

— Моите и тези на съпруга ми — отговори Бани.

— А на някой друг?

— На дъщерите ми и на зет ми.

— Кейти Хобсън и… — Сандра помисли за миг, — Питър Хобсън, нали така?

— Да. И на другата ми дъщеря, Мариса.

Влязоха в къщата.

— Извинете, че ви безпокоя — подхвана Сандра и се усмихна съчувстващо. — Зная, че ви е много тежко, но има няколко въпроса, с които бих желала да приключа.

— Всичко вече приключи — въздъхна Бани.

— Почти — продължи Сандра. — Съдебният лекар не е сто процента сигурен относно причината на смъртта. Отбелязал е, че вероятно кончината на съпруга ви се дължи на аневризъм.

— И на мене ми казаха така — Бани поклати глава. — Колко несправедливо!

— Съпругът ви имаше ли някакви проблеми със здравето?

— Род ли? О, нищо сериозно. Лека форма на артрит в едната ръка. Понякога слаба болка в левия крак. Преди три години преживя лека сърдечна криза. Оттогава вземаше лекарства за сърце.

Това вероятно беше маловажно. И все пак…

— Пазите ли лекарствата му?

— Ами… сигурно са в аптечната.

— Бихте ли ми ги показали? — попита Сандра.

Отидоха до банята на втория етаж и Бани отвори аптечната. В нея имаше тиленол, кутийка конци за почистване на зъби, листерин, няколко малки опаковки шампоан, каквито има по хотелите, и две шишета с лекарства, получени по рецепта от аптечната верига „Шопърс Драг Март“.

— Кои са лекарствата за сърце? — попита Сандра.

— Двете — отговори Бани. — Пиеше едното след сърдечната криза, а другото започна да приема отпреди няколко седмици.

Сандра взе шишетата. Имаше етикети, напечатани на компютър. Според информацията върху етикета едното шише съдържаше „Кардизон — В“ и ако се съдеше по наименованието му, определено беше лекарство за сърце. Надписът върху етикета на второто гласеше: „Нардил“. И двете бяха предписани от доктор Х. Милър. Върху шишето с нардил имаше флуоресцентен оранжев етикет, върху който беше написано „Внимание! Строги ограничения в хранителната диета.“

— Какво означава този надпис?

— О, списък храни, които Род не биваше да яде. Винаги проявявахме особено внимание по този повод.

— Но според съдебния лекар вечерта, когато е умрял, той е ял храна, поръчана от верига за бързо хранене.

— Точно така — потвърди Бани. — Така правеше всяка сряда. Но винаги си поръчваше едно и също и храната никога не му е причинявала проблеми.

— Имате ли някаква представа какво е поръчал?

— Мисля, че телешка пържола.

— Пазите ли опаковката на поръчаната храна?

— Изхвърлих я — отвърна Бани. — Сигурно още е в коша за боклук. Още не са минали да съберат отпадъците.

— Имате ли нещо напротив да погледна и… бих ли могла да задържа тези лекарства?

— Да, разбира се.

Сандра пъхна шишенцата в джоба на сакото си, след това тръгна след домакинята и претърси полиетиленовата торба за отпадъци, поставена в плетена кошница. Намери малък фиш, върху който бяха отпечатани гозбите, поръчани от Род от компанията „Храна-Храна“.

— Мога ли да задържа и това? — попита Сандра.

Бани Чърчил кимна.

Сандра се изправи, прибра фиша в джоба си и каза:

— Извинете, че ви обезпокоих.

— Какво всъщност подозирате, детектив Файлоу? — попита Бани.

— Нищо, абсолютно нищо, госпожо Чърчил. Просто трябва да уточня някои въпроси, нали ви казах.