Терминален експеримент

ГЛАВА 41

Кейти Хобсън беше изтощена. Беше прекарала мъчително дълъг ден в службата, блъскайки се над сметката на „Туризъм Онтарио“. Беше спряла в специализирания магазин за хранителни стоки „Миракъл Фуд Март“, но идиотът пред нея беше решил да се освободи от всичките си дребни монети при касиера. „Някои хора — помисли си Кейти — трябва да бъдат принудени да ползват дебитни карти.“

Когато най-сетне се прибра, притисна палец към скенера „ФАЙЛ“, натоварвайки го с цялата си тежест, като че единствено палецът я предпазваше да не се просне на земята. Зеленият полупроводников диод й намигна, затварящият механизъм се раздвижи и тежката врата се плъзна встрани. Тя влезе. Вратата се затвори след нея, ключалката изщрака и затварящият механизъм зае първоначалното си положение.

— Осветление — каза Кейти.

Нищо не се случи. Тя се изкашля, за да прочисти гърлото си, и опита отново:

— Осветление.

Пак нищо. Кейти въздъхна, остави пликовете с покупките и пипнешком затърси ключа за ръчно запалване на осветлението. Намери го, но и той не работеше.

Тръгна към всекидневната. Виждаше пробляскващите цифрови дисплеи на видеото, така че не можеше да бъде прекъсване на електрозахранването; може би просто крушката в антрето беше изгоряла. Тя каза „Осветление“ още веднъж, но трите керамични лампи върху масата не светнаха.

Кейти поклати глава. Питър непрекъснато бърникаше по уредите, контролиращи електрическата система.

Легна на дивана и отпусна пулсиращите си от болка крака. Такъв дълъг ден! Затвори очи, наслаждавайки се на тъмнината. След малко си спомни за покупките, надигна се и тръгна към антрето. Отново опита с ключа за ръчно запалване, каза и „Осветление“. Отново никакъв резултат. Понечи да вземе пликовете и забеляза телефона върху малката масичка в коридора. Голямата червена лампа до клавиатурата му светеше. Кейти се приближи. Върху дисплея беше изписано: „Линията е заета“.

А телефонът не беше позвънил.

Оставаха още няколко часа, докато Питър се прибере — беше на среща на Управителния съвет в обединената болница „Норт Йорк“.

Освен ако…

— Питър! — Викът й отекна слабо в коридора. — Питър, тук ли си?

Не последва никакъв отговор. Тя вдигна телефонната слушалка и чу пронизително скърцане. Модем.

Отново погледна цифровия дисплей. „Частен разговор“. Обаждането беше някъде отвън, но който използваше модема, беше пожелал заличаване на образа върху екрана на видеофона.

„Боже мой! — помисли си тя. — Някой от електронните двойници.“

Тя с трясък постави слушалката на мястото й, после отново я вдигна, разтърси целия апарат: опитваше се да създаде достатъчно шум по линията, за да прекъсне връзката.

От действията й нямаше никаква полза. Питър, естествено, беше инсталирал най-фините коригиращи всякакви шумове модеми, пък и очевидно хардуерът на двойника беше също така качествен.

Тя бързо изтича до външната врата и натисна копчето „Отключване“, което беше инсталирано на касата. Нищо не се случи. Кейти сграбчи дръжката за ръчно отваряне. Вратата отказа да помръдне. Трескаво натисна клавиша „В случай на пожар“. Вратата остана все така неподвижна. Кейти отвори стенния шкаф в коридора — поне неговата врата нямаше заключващ механизъм — и погледна контролния модул на вратата. Диодна лампа блещукаше като капчица кръв до фразата: „Осуетяване на влизане с взлом отвън — някой се опитва да проникне в къщата“. При нормални условия вратите незабавно се отваряха в случай на пожар, ала детекторите за пушек не бяха открили задимяване, а някакъв друг детектор беше установил, че някой се опитва да влезе с взлом отвън. Кейти затвори шкафа и погледна през шпионката на външната врата. Там, разбира се, нямаше никого.

Опита се да запази спокойствие. Имаше и други врати, но главният контролен модул показваше, че те всички работят в режим „Осуетяване на проникване в къщата с взлом“. Можеше да опита да изскочи през някой прозорец, но всички те бяха заключени, а стъклото, разбира се, беше най-устойчивото, каквото можеше да се купи с пари.

Думата, за която се опитваше да не мисли, най-сетне изплува на повърхността на съзнанието й.

Беше уловена в капан.

Уловена в капана на собствената си къща.

Помисли си да задейства детекторите за пушек, но, разбира се, нито тя, нито Питър пушеха, следователно никъде вкъщи нямаше запалка. Питър не понасяше миризмата на кибрит и свещи, така че в дома им нямаше такива неща. Но можеше да подпали някаква хартия върху плочите на печката. Това може би щеше да вдигне тревога и да отключи вратите.

Кейти забърза към кухнята, като внимаваше да не се препъне в тъмнината. Ала в момента, в който влезе, разбра, че я очаква нова неприятност. Цифровите часовници и на микровълновата печка, и на нормалната фурна не работеха. Електрозахранването на кухнята беше прекъснато.

Имаше непрекъснато зареждаща се лампа, включена в контакт на стената. Кейти я изтръгна от контакта. Лампата трябваше да засвети автоматично при прекъсване на електроснабдяването, но сега не работеше. Електрозахранването в кухнята сигурно бе изключено отдавна и лампата бе изразходвала заряда си. Но… онзи нисък шум? Хладилникът все още работеше. Кейти отвори вратата, лампичката вътре светна. Лъхна я хладен въздух.

Двойникът добре знаеше какво прави: видеото и хладилникът все още работеха, но печката и контактът, захранващ лампата за аварийни ситуации, бяха изключени. Нещо типично за една модерна къща: всеки уред беше включен в отделна електрическа верига и имаше отделен бушон.

Тя се дотътри до трапезарията и се опря върху облегалката на един стол. Опита се да запази спокойствие — спокойствие, по дяволите! Помисли си да вземе един от кухненските ножове, но това беше безсмислено — нямаше физическо лице, проникнало в къщата. Контролното табло за всички системи беше в сутерена — там влизаха и телефонните кабели — електрическите и телекоминукационните проводници от години минаваха под земята в отговор на страховете, че незащитени кабели над главите на хората причиняват рак.

Кейти предпазливо се приближи към стълбището за сутерена и отвори вратата. Там беше тъмно като в рог — за петата годишнина от сватбата Питър и Кейти си бяха направили подарък система за домашни театрални представления, така че щорите бяха с непроницаемо за светлината покритие. Кейти си мислеше, че добре познава плана на сутерена, за да открие телефонния кабел. Стъпи върху най-горното стъпало…

Задейства се системата за гасене на пожар — над главата й започна да шурти вода. Никакъв сигнал за тревога — нищо, което можеше да повика съседите или пожарната команда. Но от тавана започна да тече вода. Кейти се задъха и побягна към всекидневната. Водата зад нея спря и рукна във всекидневната. Кейти се заизкачва по стълбите към спалните. Водата зад нея отново спря и потече над стълбището.

Водната струя я следваше — двойникът вероятно беше препрограмирал датчиците от системата. Сред мъглата от водни капчици Кейти видя, че диодните лампи на видеото вече не работят — вероятно за да се избегне избухването на пожар, причинен от късо съединение.

Изтощена и мокра до кости, без никаква възможност за бягство, Кейти реши да отиде в банята. Щом водната струя я следваше, то поне да отидеше в помещение, където нанесените щети щяха да бъдат най-малки. Тя влезе във ваната и спусна завесата, използвайки я като палатка, за да се предпазва от студената вода.

След три часа Питър се прибра. Външната врата се отвори съвсем нормално пред него. Откри, че килимът във всекидневната е подгизнал; чу, че на горния етаж плющят водни струи. Изтича до банята и отвори вратата. В мига, когато влезе, водата спря да шурти.

Кейти отметна завесата и се изправи във ваната.

— Нито аз, нито който и да било мой двойник щяха да постъпят така с тебе — каза тя и го изгледа свирепо. — Сега вече сме квит.

Кейти съвсем разумно отказа да остане в къщата. Питър я закара в апартамента на сестра й. Тя все още беше ядосана, но постепенно се успокояваше и прие прегръдката му, когато се разделиха. След това Питър отиде направо в кабинета си, включи се в мрежата и изпрати електронно послание до целия свят:

Електронните двойници отговориха почти веднага.

— Тук съм — обади се единият.

— Добър вечер, Пийт — поздрави го вторият.

— Какво има? — попита третият.

Всички приказваха чрез един и същи гласов чип и ако сами не посочеха кой говори в момента, беше почти невъзможно да се различат. Е, сега това нямаше значение.

— Зная какво става — каза Питър. — Зная, че един от вас убива хора заради мен. Но днес беше заплашена Кейти. Няма да търпя това. Няма да допусна Кейти да бъде наранена. Нито сега, нито никога. Разбрахте ли?

Тишина.

— Разбрахте ли?

Все така никакъв отговор.

Питър въздъхна, изгубил всякакво търпение.

— Вижте, зная, че Саркар и аз не можем да ви извадим от мрежата. Но ако повторите още веднъж пъкленото си дело, ще обявим публично, че съществувате. Пресата ще се нахвърли жадно върху историята за изкуствен интелект — убиец, който се е скрил в електронната мрежа. Не мислете, че няма да предприемат цялостно рестартиране на мрежата, за да се отърват от вас.

Глас от високоговорителя:

— Грешиш, Питър. Никой от нас не би извършил убийство. Но ако обявиш публично, че съществуваме, хората ще повярват на твърдението ти — в крайна сметка сега ти си известният Питър Хобсън. А това ще означава, че именно ти ще бъдеш обвинен за смъртта на убитите господа.

— Това не ме интересува — заяви Питър. — Ще направя всичко, което е нужно да защитя Кейти, дори ако това означава, че самият аз трябва да отида в затвора.

— Но Кейти те нарани — изрече механичният глас. — Кейти те нарани повече от всеки друг на света.

— Това, че ме е наранила — възрази Питър, — не е голямо престъпление. Не се шегувам: ако я заплашите още веднъж, ако я нараните по какъвто и да било начин, аз ще се погрижа всички вие да бъдете унищожени. Все ще намеря някакъв начин да го направя.

— Бихме могли — изрече много бавно електронният глас — да се отървем от теб, за да предотвратим подобен развой на събитията.

— Това в известен смисъл би било самоубийство — каза Питър. — Или братоубийство. Във всеки случай зная, че това е нещо, което аз никога не бих извършил, а това означава, че вие също не бихте го извършили.

— Ти не би убил и колегата на Кейти — изтъкна гласът. — Но въпреки това вярваш, че някой от нас го е сторил.

Питър се облегна на стола.

— Не, не бих го убил, но… но аз самият исках това. Срамувам се да го призная, но исках да го видя мъртъв. Ала не бих извършил самоубийство — дори не бих помислил да убивам себе си — следователно зная, че и вие не бихте помислили сериозно за това.

— Но мислиш да убиеш нас — каза гласът.

— Това е различно — подчерта Питър. — Аз съм първообразът. Знаете, че е така. Дълбоко в сърцето си съм убеден, че компютърните двойници не са така живи както човек от плът и кръв. И тъй като аз вярвам в това, то вие също вярвате в него.

— Може би — отговори гласът.

— А сега се опитвате да убиете Кейти — продължи Питър, — Поне това трябва да престане. Не наранявайте Кейти. Не заплашвайте Кейти. Не правете каквото и да било с Кейти.

— Но тя те нарани — повтори синтезаторът.

— Да — извика Питър. — Тя ме нарани. Но ще се чувствам по-дълбоко наранен, ако я няма. Ако тя е мъртва, аз ще бъда унищожен.

— Защо? — попита гласът.

— Защото я обичам, по дяволите! Обичам я повече от самия живот. Обичам я с всяка фибра на съществото си.

— Наистина ли? — изрече гласът.

Питър замълча, затаил дъх. Замисли се. Нима говореше така единствено заради гнева си? Нима дърдореше неща, които в действителност нямаше предвид? Или пък беше вярно — наистина вярно?

— Да — тихо прошепна Питър. Най-сетне беше разбрал. — Да, аз наистина я обичам толкова много. Обичам я толкова, че не бих могъл да го изразя с думи.

— Крайно време беше да си го признаеш, Пийти. Каза го, макар че трябваше да те принудим да го сториш. Отиди да си прибереш Кейти — без съмнение си я оставил в къщата на сестра й — така бих направил и аз. Вземи я и я доведи у дома. Нищо повече няма да й се случи.