Терминален експеримент

ГЛАВА 40

Сандра Файлоу трябваше да чука на много врати, но най-сетне, на 4 декември, получи разрешение за извършване на наблюдение, каквото желаеше: беше й позволено да постави радиопредавател в задния калник на колата на Питър Хобсън. Съдията й беше разрешил да държи предавателя десет дни; в предавателя имаше вграден механизъм за измерване на времето: механизмът можеше да работи точно толкова и нито секунда повече. Сега десетте дни бяха изтекли и Сандра анализираше, събраните данни.

Питър караше колата си до своя офис, беше редовен посетител на няколко ресторанта, включително и този на Тони Готлиб, който харесваше и Сандра; отиваше до обединената болница „Норт Йорк“ (беше член на борда на директорите). Но сред маршрутите на колата на Питър Хобсън, имаше един адрес, който непрекъснато се появяваше: улица „Кони Кресънт“ 88, в Конкорд. Това беше индустриален участък, в който бяха съсредоточени четири вида бизнес. Сандра направи сравнение между адреса и телефонните разговори на Питър; разрешението за поставяне на радиопредавател в калника включваше и разрешение да проследи с кого разговаря Питър по телефона, без да слуша самите разговори. Той често се обаждаше на телефонен номер, регистриран на името на компанията „Огледален образ“ с адрес: улица „Кони Кресънт“ 88.

Сандра се обади до информационната агенция „Инфо Глоуб“ и получи десетина екрана, пълни с данни за тази компания: „Огледален образ“ Лимитид, основана през 2001 година от вундеркинда Саркар Мухамед. Фирма, специализирана в производството на експертни системи и системи, където намира приложение изкуствено създаден интелект. Има сключени крупни договори с правителството на Онтарио и с няколко от корпорациите на обединение „Файненшъл Поуст 100“.

Сандра си припомни теста, който бе преминал Питър Хобсън с детектора на лъжата. „Не познавам никакъв човек, който може да ги е убил“ — беше казал той и апаратът беше отчел възбуда в основните показатели на жизнените му процеси, когато Питър беше произнесъл думата „човек“.

А сега той прекарваше голяма част от времето си в лаборатория, работеща по проблемите на изкуствения интелект.

Това беше прекалено разтърсващо, прекалено налудничаво.

И все пак Питър Хобсън не беше извършил убийствата. Детекторът на лъжата беше показал това.

Онова, за което предупреждаваха съдебните списания, може би вече се случваше в действителност.

Може би сега най-сетне то наистина бе факт.

Тук.

Сандра се облегна назад, опитвайки се да асимилира всичко.

Сигурно нямаше да е достатъчно да изисква разрешително за извършване на арест.

Не разрешително за извършване на арест. Не. Може би разрешително за извършване на обиск…

Тя съхрани в паметта на компютъра файловете на разследването си, изключи се от системата и се отправи към вратата.

Бяха необходими пет превозни средства, за да пристигнат всички на мястото на акцията: две патрулни коли с по двама униформени полицейски служители във всяка; полицейски микробус от участъка „Йорк“ с офицера за свръзка от тамошното полицейско подразделение — обискът щеше да се извърши на територията на участъка „Йорк“; колата на Сандра Файлоу, която нямаше никакви отличителни полицейски белези и с която щяха да пристигнат Сандра и Йоргенсон — началникът на отдел „Компютърни престъпления“; и синият фургон с електронна апаратура, с който идваха петима опитни експерти.

Конвоят спря на улица „Кони Кресънт“ №88 в 10:17 предобед. Сандра и четиримата униформени полицейски служители влязоха директно вътре; Йоргенсон отиде до фургона, за да обсъди положението с подчинените си.

Секретарят на компания „Огледален образ“ — азиатец на средна възраст — вдигна изумено глава, когато влязоха Сандра и четиримата униформени полицаи.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Напуснете мястото си пред компютъра, моля — каза Сандра. — Разполагаме с документ, който ни разрешава да извършим обиск в тази сграда. — И тя представи разрешителното.

— Трябва да извикам доктор Мухамед — заяви мъжът.

— Извикайте го — отговори Сандра и направи знак на един от полицаите, че не трябва да позволява на секретаря да използва компютъра.

След малко дойде слаб мургав мъж и попита:

— Какво има? — Гласът му звучеше загрижено.

— Вие ли сте Саркар Мухамед? — попита Сандра.

— Да.

— Аз съм детектив инспектор Файлоу от участък „Метрополитън“, Торонто. — Тя му подаде разрешителното за обиск. — Имаме основания да смятаме, че тук се извършват компютърни престъпления. Този документ ни дава право да претърсим не само офисите на компанията, но и вашите компютърни системи.

В същия миг външната врата рязко се отвори и в преддверието нахълтаха Йоргенсон и петимата електронни специалисти.

— Внимавайте никой служител на компанията да не докосва компютърното оборудване — обърна се Йоргенсон към старшия униформен полицай. Ченгетата започнаха да се разпръскват из цялата сграда. Една от стените на коридора беше направена от стъкло и се виждаше голяма зала с апаратура за електронна обработка на информация. Йоргенсон посочи двама от подчинените си:

— Дейвис, Като, влезте там.

Двамата отидоха до вратата, но тя бе съоръжена със самостоятелен заключващ механизъм и апаратура за разпознаване на пръстови отпечатъци „ФАЙЛ“.

— Доктор Мухамед — каза Сандра, — документът, с който разполагаме, ни дава право да разрушим всеки заключващ механизъм, ако сметнем, че това е необходимо. Ако предпочитате да не го правим, моля, отворете тази врата.

— Вижте — почна Саркар, — не сме направили нищо лошо и…

— Отворете вратата, моля — изрече твърдо Сандра.

— Искам да прегледам разрешителното ви с моя адвокат.

— Хубаво — каза Сандра. — Джоунс, разбий вратата.

— Не! — извика Саркар. — Добре, добре. — Той се приближи до вратата и притисна палец към синия правоъгълник на апарата „ФАЙЛ“. Заключващият механизъм щракна и вратата се отвори. Дейвис и Като влязоха; първият се отправи към централния компютър, а вторият веднага започна оглед на всички системи, съхраняващи статистически данни.

Йоргенсон се обърна към Саркар:

— Тук разполагате с лаборатория за изкуствен интелект. Къде е тя?

— Не сме направили нищо лошо — повтори Саркар.

Един от униформените полицаи се появи на прага и каза:

— Тя е на долния етаж, Карл!

Йоргенсон затича по коридора, останалите трима членове на екипа му го последваха. Сандра забърза след тях, проверявайки знаците на всяка врата, край която минаваше.

Секретарят от азиатски произход се появи в другия край на коридора. Изглеждаше разтревожен. Саркар извика:

— Кал Каджеви, обади се на моя адвокат… кажи му какво става тук. — После забърза след Йоргенсон.

Бе работил в лабораторията по изкуствен интелект, когато го извика секретарят, и беше оставил вратата отворена. Сега Йоргенсон вече стоеше пред главния компютър и изключваше клавиатурата. После направи знак на един от подчинените си, който му подаде друга клавиатура — беше със сребърни клавиши и бе поставена в лъскава кутия. Диагностичен апарат. Всяко докосване на клавиш щеше да бъде отпечатано, всеки отговор от компютъра, всяко забавяне на достъп до диска щеше да бъде записано.

— Хей! — изкрещя Саркар. — Това са фини системи. Внимавайте!

Йоргенсон не му обърна никакво внимание, а седна на стола и измъкна от куфарчето си пластмасова папка. Тя съдържаше богат асортимент дискети, компакт-дискове и електронни карти за проверка на компютърните системи. Избра карта, която пасваше на драйва, пъхна я в компютъра, после натисна няколко клавиша върху своята клавиатура.

Мониторът на компютъра се изчисти, после се изпълни с информация за системата.

— Първокласно оборудване — измърмори Йоргенсон впечатлен. — RAM — 512 гигабайта, пет паралелни копроцесора, автореференциална архитектура… И всичко е последна версия. Прекрасно!

Той приключи проверката със своята програма и започна да преглежда съществуващите в системата директории.

— Какво търсите? — попита Саркар.

— Нещо, което би представлявало интерес — отговори Сандра, влизайки в лабораторията. — Всичко. — След това се обърна към Йоргенсон: — Имате ли проблеми?

— Засега не. Той вече се беше включил, така че не се наложи да отваряме файла с паролите.

Саркар полека се отдалечаваше от групата към един компютър в другия край на помещението — от масичката пред него стърчеше микрофон.

— Искам връзка — тихо каза Саркар, после, без да чака отговор от компютъра, добави: — Име за свръзка — Саркар.

— Здравей, Саркар — отговори компютърът. — Да прекъсна ли връзките ви с мрежата?

Сандра Файлоу се приближи зад него; заобленият край на зашеметяващата й палка докосна кръста му.

— Спрете — каза тя, после протегна ръка и изключи превключвателя, означен „Входни команди: глас“.

На вратата се показа Ковалски, офицерът за свръзка от участък „Йорк“.

— Горе имат едно кресло от бръснарски салон — каза той високо, после впери поглед в Саркар. — Да не би да подстригвате тук клиентите си?

Саркар поклати глава.

— Всъщност това е зъболекарски стол.

Йоргенсон се обади, без да повдига глава:

— Без съмнение, помещение за наблюдение — заяви той, после каза на Саркар. — С удоволствие прочетох статията ви в журнала „Изследвания в областта на изкуствения интелект“ от миналия брой. Ще прегледам помещението за наблюдения след малко. — После продължи да печата команди върху сребристочерната си клавиатура.

— Ако просто ми кажете какво точно търсите… — гневно почна Саркар.

— По дяволите! — изруга Йоргенсон. — Тук има няколко кодирани банки с файлове.

Сандра погледна Саркар.

— Какъв е декодиращият ключ?

Саркар, усетил, че най-сетне контролира в известна степен положението, каза:

— Не съм длъжен да ви го покажа.

Йоргенсон стана от стола и сви рамене.

— Валентина е работила за КГБ, когато преди години имаше такова нещо. На света няма много неща, които не би могла да разшифрова.

Валентина пъхна няколко карти в компютъра и започна да печата с дива скорост, макар и с два пръста. След няколко минути впери поглед в Саркар и върху лицето й се изписа разочарование. Саркар се оживи — може би тя не беше така добра, както бе казал Йоргенсон — но после сърцето му се сви. Разочарованието й беше просто на човек, който се е надявал да се изправи срещу сериозно предизвикателство, но не е станало така.

— Алгоритъмът на Хенсакер — каза тя със силен акцент. — Можехте да измислите нещо по-умно. — Валентина натисна още няколко клавиша и екранът, до този момент изпълнен с безсмислени фигури, се изпълни с кодови списъци на източниците.

Тя стана и Йоргенсон отново се зае с работата си, като първо изчисти екрана и замени картата на Валентина с една от своите.

— Започни търсене — каза Йоргенсон.

Екранът се изпълни със списък, състоящ се от множество колони, съдържащи над двеста термина, подредени в азбучен ред.

— Тук се съхранява огромно количество информация — измърмори той. — Използвани са най-разнообразни схеми на компресия. Търсенето ще ни отнеме доста време. — Йоргенсон се изправи. — Ще отида да огледам помещението за наблюдение.

Питър имаше среща на Управителния съвет на болницата „Норт Йорк“ и вместо да пропилее целия предобед в телефонни разговори от кабинета си, реши да свърши малко работа от дома си. Ала му беше трудно да се съсредоточи. Саркар беше казал, че вирусът ще е готов днес, но Питър чувстваше, че самият той трябва да направи нещо.

В 10:30 той се свърза с компютърната система на „Огледален образ“, надявайки се да отговори на въпроса как двойниците бяха успели да избягат в електронната мрежа.

След като се свърза, подаде командата КОЙ, за да провери дали Саркар също се е включил в системата. Искаше да му изпрати поздрав по електронната поща. Да, Саркар вече работеше. Питър подаде командата КАКВО, за да разбере с какво точно се занимава Саркар; ако беше някаква странична задача, той вероятно не седеше пред компютъра и поздравът по електронната поща щеше да се окаже чиста загуба на време.

Отговорът на командата КАКВО съдържаше следното:

Е, търсенето на текст можеше да бъде както странична, така и централна дейност. Питър се ползваше с високи привилегии по отношение надзора над програмите на Саркар. Той повика копие от резултатите по задачата в точка 002 върху собствения си монитор. Екранът се изпълни със списък на термини, в съответствие с които се извършваше търсенето, както и с непрекъснато обновяваща се информация колко пъти е споменат даден термин. Някои термини — като Торонто например — досега се бяха появили много пъти, но други…

„Боже мой! — помисли си Питър. — Какво е това?…“

Саркар търсеше всичко в системата, имащо връзка с „Хобсън“, „Пийт“ и „Кейт“ и…

Питър напечата съобщение по електронната поща: „Много сме любопитни, нали?“ Тъкмо щеше да го изпрати, когато забеляза пълните параметри на търсенето, — посочени в забележка: „Претърси всички системи; във всяка система претърси всички данни, контролирани от централния процесор и тези извън негов контрол, както и цялата работна памет“.

Такова търсене можеше да отнеме часове. Саркар никога не би подал подобна команда — той беше прекалено добре организиран, за да няма представа как да стесни параметрите на търсенето.

Питър огледа другите условни термини, в съответствие с които се извършваше търсенето.

О, дявол да го вземе!

„Ларсен“, „Ханс“, „прелюбодеяние“, „интимна връзка“.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Саркар не би се занимавал с подобно търсене. В системата се беше включил някой друг.

Точка 002 беше лабораторията за изкуствен интелект в „Огледален образ“. Питър се завъртя на стола и се обърна към телефона си. После натисна клавиша за светкавично набиране на номера на лабораторията.

Телефонът в лабораторията за изкуствен интелект иззвъня.

— Мога ли да отговоря? — попита Саркар.

Сандра кимна. Тя внимателно наблюдаваше екрана. Често срещаните термини за търсене от списъка се повтаряха много пъти — „интимна връзка“ например досега се бе появила над четиристотин, — ала „Хобсън“ и „Ларсен“ — нито веднъж.

Саркар отиде в отсрещния край на стаята и натисна клавиша „ОТГОВОР“.

Търговската марка на телекомуникационната компания „Бел Канада“ изчезна от екрана и Питър видя разтревоженото лице на Саркар.

— Какво става… — започна Питър, но зад рамото на Саркар забеляза профила на Сандра Файлоу и веднага затвори.

Файлоу беше там, в „Огледален образ“!

Неочакван обиск. По дяволите, обиск!

Питър погледна екрана, все още излъчващ развитието на търсенето в точка 002. Нищо не беше излязло за „Хобсън“.

Той помисли за миг, после започна да натиска различни клавиши. Отново се включи в системата, използвайки „Саркар“ като дума за осъществяване на връзката. Използва и паролата, която беше чувал да ползва Саркар. После стигна до поддиректорията „Средства за диагностициране“ и извика списък на всичките й файлове. Имаше стотици програми, включително една, която се наричаше „ТЕКСТТРЕП“ — „засичане на текст“. Това му звучеше обещаващо. Той натисна клавиша „HELP“, откъдето щеше да получи информация как действа програмата.

Добре. Тъкмо онова, от което имаше нужда. Синтаксис: термин, в с съответствие с който се осъществява търсенето; термин за заместване; параметри на търсенето.

Питър напечата „ТЕКСТТРЕП / Хобсън / Родънбъри / ИИ7 — ИИ10“ — което означаваше: навсякъде в системите, свързани с изкуствения интелект, под номера от 7 до 10 включително. Замени „Хобсън“ с „Родънбъри“.

Програмата започна да работи. Това търсене беше с много по-ограничени параметри — трябваше да извърши подмяна на един-единствен термин — областта беше много по-тясна: само четири компютъра, в сравнение със стоте — бяха дори повече от сто, — които инспектор Файлоу изследваше в момента. Ако имаше късмет, програмата щеше да приключи с подмяната преди да стане прекалено късно…

Главният процесор звънна, сигнализирайки, че задачата е изпълнена. Йоргенсон се беше върнал, след като не откри нищо интересно в помещението за наблюдение. Той погледна екрана, после Сандра. Името „Хобсън“ беше споменато само тринадесет пъти. Сандра посочи монитора.

— Покажи в какъв контекст е използван терминът за търсене „Хобсън“.

Думата „Хобсън“ се срещаше два пъти в речник на централния процесор във връзка с файла „Изборът на Хобсън“.

Веднъж се появяваше във файл, свързан с личната карта на потребител на продуктите на „Огледален образ“ — в този случай на името Питър Дж. Хобсън отговаряше думата „Фобсън“.

Компютъризирана версия на „Ролодекс“ с домашния адрес и бизнес-адреса на Питър Хобсън.

И още девет срещания, предимно в бележки за авторското право на компанията „Хобсън Мониторинг“, свързани с различни елементи от софтуера на скенерното оборудване.

— Нищо — заяви Йоргенсон.

— Той има открита сметка тук — каза Сандра, обръщайки се към Саркар.

— Кой? — попита той.

— Питър Хобсън.

— О, да. Ние използваме някои програми, разработени от неговата компания.

— И нищо повече?

— Е, ние сме приятели и естествено, че ще имам домашния му адрес. — Видът на Саркар беше съвсем невинен.