Терминален експеримент

ГЛАВА 10

Питър взе записа от суперелектроенцефалографа и се прибра вкъщи. Кейти се приготвяше за работа и закусваше — гризваше от филия препечен бял хляб и посръбваше чай. Беше й оставил съобщение на домашния компютър, така че тя знаеше къде е ходил.

— Как мина? — попита Кейти.

— Донесох записите — отвърна Питър.

— Не изглеждаш особено щастлив.

— Ами една много свястна стара дама почина тази нощ.

Изпълнена със съчувствие, Кейти кимна.

— Чувствам се изтощен — каза Питър. — Ще си легна пак. — Той я целуна бързо и това беше всичко.

След четири часа Питър се събуди с главобол. Отправи се с несигурни стъпки към банята, избръсна се и взе душ. После си наля голяма чаша диетична кока-кола, взе дискетата и отиде в кабинета си.

Компютърната му система у дома беше по-мощна от онази, която ползваше в университета като студент. Той я включи, постави дискетата във флопито и активира монитора на стената. Искаше да види момента, когато бе угаснал последният неврон, момента, когато бе направен последният синапс. Моментът на смъртта.

Подбра режим графичен дисплей. Няколко секунди проучва данните, като същевременно компютърът отбелязваше всяка локация, където бе угасвал поредният неврон. Образът на екрана изглеждаше точно като силует на човешки мозък и това никак не го изненада. Използва точково-проявителен механизъм, за да изобрази очертанията на мозъка на госпожа Фенъл. Разполагаше с достатъчно данни, за да генерира триизмерна картина; продължи да върти образа, докато силуетът на мозъка се обърна директно към него, сякаш Питър бе насочил погледа си непосредствено към очните нерви на покойната госпожа Фенъл.

Изчака данните да се подредят във времето. Компютърът търсеше повтарящи се модели на угасващите неврони. Всяка свързана серия, повторила се един път, получаваше червен цветен код; при двукратно повторение цветът беше оранжев, и така нататък през седемте цвята на спектъра. Картината на мозъка беше в по-голямата си част бяла: комбинираният ефект на всички различни цветове от мънички точици. От време на време Питър се включваше, извиквайки на кадър уголемена картина от определен участък на мозъка, осветена от гирлянди безкрайно малки коледни светлинки.

Докато траеше наблюдението, Питър можеше ясно да види последния удар, който се бе оказал смъртоносен за госпожа Фенъл. Схемата на цветовия код се променяше на всяка десета част от секундата, но скоро в левия слепоочен дял започна да расте област, оцветена в черно, точно под фигурата Sylvia. Тя бе последвана от увеличена активност; целият мозък ставаше по-светъл и по-светъл, тъй като дисинхибицията караше невроните да предават импулси още веднъж, непосредствено след като го бяха сторили за последен път. След няколко мига сложна мрежа от пурпурни светлинки се виждаше из целия й мозък — цяла серия от нервни мрежи, които се задействаха в идентични модели още веднъж и още веднъж, докато мозъкът й изживяваше спазъм. После мрежите започнаха да избледняват, без да бъдат заменяни от нови. След деветдесет години вярна служба мозъкът на Пеги Фенъл преставаше да функционира.

Питър се бе надявал, че ще може да наблюдава всичко това безпристрастно. В края на краищата това бяха само данни. Ала същевременно ставаше дума за Пеги — тази смела, бодра жена, която вече веднъж бе срещнала смъртта и я бе победила; тази жена, която бе стискала ръката му, преминавайки от живота към смъртта.

Данните на екрана постепенно намаляваха и скоро останаха само няколко групи светлинки — като съзвездия, проблясващи в мъглива нощ. Когато мозъчната активност наистина спря, това стана без очебиен блясък. Без шум. Без хленч. Просто нищо.

Освен…

Какво беше това?

Малък проблясък върху екрана.

Питър пусна записа на обратен ход, после го прегледа отново, този път при много по-малка скорост.

Имаше миниатюрен модел от пурпурни светлинки — упорито задържащ се модел, който се повтаряше отново и отново.

При това той се движеше!

Естествено, невроните не можеха да се движат. Те бяха физически обекти. Но записващото устройство откриваше същия модел отново и отново, само че всеки път леко отместен надясно. Записващото устройство вземаше под внимание подобни премествания: невроните не винаги предаваха импулсите по точно един и същ начин, при това мозъкът е в достатъчна степен подобен на желатин, така че движенията на главата и пулсирането на кръвта можеха леко да променят физическите координати на даден неврон. Моделът, който се движеше по екрана, сигурно се предаваше от неврон до съседния неврон в достатъчно малки стъпки, така че записващото устройство приемаше погрешно индивидуалното нарастване като активност вътре в невроните от един и същ участък. Питър погледна към скалата в дъното на екрана върху стената. Виолетовият модел, сложен възел, подобен на черва, направени от неонови тръби, се беше изместил пет милиметра — далеч повече, отколкото някой произволно взет неврон би могъл да се измести в мозъка, с изключение на случаите с тежък удар по главата — нещо, което Пеги Фенъл с положителност не бе преживяла.

Питър докосна контролните копчета на уреда. Плейбекът започна да протича с по-голяма скорост. Нямаше никакво съмнение: възелът от виолетови светлинки се движеше надясно, като траекторията му беше почти права линия. Той се въртеше полека при движението си, като трън, грабнат от вятъра в пустинята. Питър се взираше със зяпнала уста. Възелът продължи да се движи, преминавайки над согриз??? санозит??? в другото полукълбо, край хипоталамуса, и достигайки до десния слепоочен дял.

Нормално всеки участък от мозъка е изолиран в значителна степен от останалите и електрическите вълни, характерни, да кажем за церебралния кортекс са чужди за малкия мозък; обратното също е в сила. Но този плътен възел от пурпурна светлина се движеше, без да променя своята форма, през отделните участъци.

„Неправилно функциониране на уредите“ — помисли си Питър. Е, добре. Първият път нищо не работи както трябва.

Освен ако…

Но Питър не можеше да си представи какво би причинило такова неправилно отчитане на апаратите.

А моделът все още продължаваше да се движи по екрана.

Питър се опита да намери друго обяснение. Може би статично електричество, получено от триенето на косите на Пеги с възглавницата, можеше да създаде такъв ефект? Разбира се, възглавниците в болните са антистатични, точно за да не влошават качеството на прецизните записващи устройства, пък и Пеги, в края на краищата, имаше рядка, бяла коса. Освен това тя носеше шапката, предназначена за изследвания със скенера.

Не, възелът бе причинен от нещо друго.

Моделът се приближаваше към края на мозъка. Питър се питаше дали той ще се разпадне върху нагънатата повърхност на мозъчната кора, или ше се върне в главата, като образ от видеоигра.

Не стана нито едното, нито другото.

Моделът стигна до края на мозъка… и продължи да се движи през мембраната, която го обвиваше.

Удивително!

Питър докосна няколко клавиша, налагайки екстраполираните очертания от главата на госпожа Фенъл върху силуета на мозъка й. Мислено се наруга, че не се бе досетил да го направи по-рано. Беше съвсем очевидно къде се е насочил възелът от лилави светлини.

Директно към сляпото око.

Директно към най-тънкия участък от черепа й.

Възелът продължи напред, през костта, през тънкия слой мускули, покриващи черепа.

„Сигурно ще се разпадне — помисли си Питър. — Да, там в мускулната тъкан има и нерви, както и мускули на челюстта, покриващи слепоочието. Освен това има и нерви, проникващи през по-долните слоеве на кожата.“ Питър очакваше, че формата на модела ще се промени — нали нервите извън мозъка са разположени не така плътно. Размерът на модела щеше да набъбне, разпъван между различни точки от по-дифузната нервна тъкан.

Но не стана така. Нещото продължи да се придвижва, запазвайки размерите си съвсем непроменени — през мускулите, през кожата и…

Навън. Прекоси полето на датчиците.

И не се разпадна. Просто напусна тялото, ала въпреки това запази формата си. Остана непроменено до момента, когато мрежата на датчиците го изгуби.

„Невероятно — помисли си Питър. — Невероятно.“

Той впери поглед в екрана на стената, търсейки признаци за други активни нервни мрежи.

Нямаше такива.

Мозъкът на Пеги Фенъл се виждаше като цялостен силует, лишен от каквато и да било електрическа активност.

Тя беше мъртва.

Мъртва.

И нещо беше напуснало тялото й.

Нещо беше напуснало мозъка й.

Питър чувстваше, че му се вие свят.

Та това беше невъзможно.

Просто невъзможно.

Пренави записа и отново го пусна под различен ъгъл.

Защо възелът от светлина се бе придвижил от лявото към дясното полукълбо? Другото слепоочие се намираше по-близо.

А, но Пеги беше легнала, отпуснала глава върху възглавницата. Лявото й слепоочие бе притиснато към възглавницата, а дясното — обърнато към въздуха. Макар че беше по-далече, то представляваше по-лесен маршрут за бягство.

Питър пускаше записа отново и отново. Различни ъгли, различни методи на представяне. Различни цветови кодове. Ала всичко това нямаше значение — резултатът беше един и същ. Той сравни записа във времето с различните жизнени функции на Пеги — пулс, дишане, кръвно налягане. Възелът от светлина бе излязъл от тялото точно след спирането на сърцето, в мига, когато тя бе поела въздух за последен път.

Питър намери онова, което търсеше: недвусмислен признак, че животът е приключил, неопровержимо доказателство, че пациентът е просто обект, готов да предостави органите си за трансплантация.

Признак.

Питър знаеше, че това не е точната дума. Съзнателно избягваше дори да мисли за това. И въпреки всичко доказателствата бяха пред него, предоставени от неговите собствени свръхчувствителни уреди. От тялото на Пеги Фенъл се беше отделила душата й.

Саркар дойде незабавно. Питър не можеше да сдържи възбудата си и правеше неуспешни опити да потисне усмивката си. Въведе Саркар в бърлогата си и още веднъж пусна записа със смъртта на Пеги Фенъл.

— Това е фалшификат — заяви Саркар.

— Не е.

— О, я стига, Питър!

— Наистина не е. Дори не съм направил подробен разбор на данните. Видя всичко точно както се случи в действителност.

— Пусни отново последната част — каза Саркар. — Скорост една стотна.

Питър започна да натиска клавишите върху клавиатурата.

— Аллах! — възкликна Саркар. — Това е невероятно.

— Нали?

— Осъзнаваш какво е това, нали? — продължи Саркар. — Точно там, в онези особени картини. Та това е нейната душа, която напуска тялото.

За своя собствена изненада Питър осъзна, че реагира отрицателно, когато чу тази идея, изречена на глас.

— Знаех си, че ще кажеш това.

— Ами какво друго би могло да бъде? — попита Саркар.

— Не зная.

— Нищо друго — изтъкна Саркар. — Това е единственото възможно обяснение. Казал ли си на някого другиго?

— Не.

— Чудя се как ще обявиш подобно нещо. В медицинско списание? Или просто ще се свържеш с вестниците?

— Не зная. Не съм мислил по този въпрос. Предполагам, че ще организирам пресконференция.

— Спомни си Флайшман и Поне — предупреди го Саркар.

— Хората, които изобретиха студената спойка? Да, зная, че направиха фалстарт и хората започнаха да мятат развалени яйца по тях. Ще трябва да направя повече записи. В края на краищата трябва да съм сигурен, че това се случва с всеки човек. Но не мога да чакам вечно. Съвсем скоро някой друг ще се натъкне на това явление.

— Няма ли да се погрижиш да си осигуриш патентна защита?

Питър кимна.

— Мислих и за това. Вече имам патенти за по-голяма част от технологията на моя електроенцефалограф — имам предвид подобренията в мозъчния скенер, които направихме за нуждите на проучванията ти относно изкуствения интелект. Със сигурност няма да направя нищо публично достояние, докато не осигуря патентна защита на целия процес.

— Когато я осигуриш, дай широка гласност на това — препоръча Саркар. — Обществеността ще бъде силно заинтересувана. Новината е изключително голяма. Ти всъщност доказа съществуването на живот след смъртта.

Питър поклати глава.

— Заключението ти излиза извън периметъра на наличните данни. Малко, слабо електрическо поле напуска тялото в момента на смъртта. Това е всичко. Нищо не доказва, че това поле е живо и е в състояние да чувства.

— В Корана се казва…

— Не мога да разчитам нито на Корана, нито на Библията, нито на каквото и да било друго. Всичко, което знаем, е, че има енергийно поле, което оцелява след смъртта на тялото. Дали това поле се запазва за значителен период, след като се отдели от тялото, дали то носи някаква реално съществуваща информация, е напълно неизвестно — всяка друга интерпретация на този етап е просто самозалъгване.

— Съвсем съзнателно проявяваш непрозорливост. Това е душата, Питър. И ти го знаеш.

— Не ми харесва да използвам тази дума. Тя… тя ограничава дискусията.

— Добре, наречи го по някакъв друг начин, щом искаш. Например призрачето Каспар. Макар че аз бих го нарекъл физическа проява на вълната на човешката душа. Тя съществува — и ти знаеш не по-зле от мен, че хората без колебание ще я посочат като душа — тоест доказателство за живот след смъртта. — Саркар погледна приятеля си в очите. — Това ще промени света.

Питър кимна. Нямаше какво друго да си кажат.