Танц с огледала

Глава шеста

Улрих изпи чаша уиски, за да прочисти съзнанието си от виолетовия лист. Сутринта бе сдъвкал половин листо, повече от обичайната четвъртинка. Запасите му привършваха, но пък ако всичко се развиеше по план, много скоро щеше да разполага с почти неограничени количества от билката.

Брат му го чакаше пред вратата на оградата.

— Крайно време беше да се появиш — каза Стърлинг.

— Да не си решил да заемаш мястото на майка ни?

— Все още нямам никакво намерение да лягам в земята.

Улрих се засмя, но забеляза, че брат му се вглежда в очите му.

— Какво?

— Виждам жълтеникавия оттенък. Пристрастил си се към виолетовия лист.

— Глупости. — Улрих го избута встрани. — И си задръж мнението за себе си. Какво правя в свободното си време, си е моя работа. А ако смяташ, че съм толкова слаб, че да позволя на някакъв плевел да ме пороби, значи си глупак.

— Ти си знаеш — каза Стърлинг. Доловеното в гласа му снизхождение още повече раздразни Улрих.

Двамата преминаха необезпокоявано през една от портите на вътрешната стена и продължиха към пристанището. Там се насочиха към непретенциозна сграда.

В преддверието стояха двама мъже, облечени в ризници.

— Останалите ви чакат, господа — каза единият.

Стърлинг кимна и погледна към Улрих.

— Ако стаята е тъмна, останалите не би трябвало да забележат — рече той. Отново намекваше за очите на брат си.

— Зная, че все още скърбиш за Джули — отвърна Улрих, преглътнал първоначалния си отговор. — Но не свеждай глава. Ние никога не показваме слабост. Ако сметнат, че все още скърбиш, ще те притиснат да си промениш решението.

— Както ти сам се изрази красноречиво, задръж мнението си за себе си.

Улрих го хвана за ръката, посегнала да бутне вратата.

— Това е сериозно. — Той погледна брат си в очите. — Някой ден Тори ще наследи богатството на Кинън. Това поставя въпроса на чия страна си. С нас или с тях?

— Трифектата е зараза — отвърна Стърлинг, издърпвайки ръката си. — Няма да позволя Тори да бъде разядена от това влияние. Всеки, който се осмелява да се усъмнява в намеренията ми, прави това на свой риск. Точно сега настроението ми би се подобрило страшно от нечие намушкване. Да вървим.

Стърлинг влезе първи, последван от Улрих.

Помещението представляваше просторна и овална зала. Целите стени представляваха огромна карта на познатия свят, сред чиито океани надничаха всевъзможни чудовища и риби. В средата на стаята бе разположена кръгла маса. Тя бе огромна, но около й стояха само шест стола, разположени на еднакво разстояние един от друг.

Братята Блекуотър се настаниха на местата си и поздравиха останалите четирима. Никой от присъстващите не беше истински лорд, защото те не притежаваха земи и титли. Но почти всички кораби, които разсичаха моретата, принадлежаха на тях. През последните десетилетия търговците се бяха обединили срещу общ враг: Трифектата.

Техен предводител и най-възрастен член бе Уорик Сън, стар човек, прекарал половината си живот сред океана. Втората половина той бе прекарал на сушата, трупайки богатства от безчетните кораби, плаващи под флага му. Той можеше да се похвали с бяла брада, в която бяха вплетени златни и сребърни украшения.

Уорик се бе надигнал при влизането им, заедно с останалите трима. До него стоеше Флинт Амър, най-голям син на покойния Уилям. Той определено изглеждаше не на място сред останалите. Едва наскоро навършил двадесет, лицевото му окосмение не изглеждаше впечатляващо, но пък кожата му бе покрита с плътен загар, свидетелстващ за дълги часове върху палубата. Вече се говореше, че дори на тази възраст той започва да надминава баща си в решителност. Именно от подобно нещо се нуждаеше съюзът им.

— Радвам се най-сетне да те видя — каза Арън Голдсейл и се усмихна към Улрих. Единствено благодарение на годините опит Улрих можеше да разгадае неискреността на усмивката. — Сметнах, че си предпочел по-нежна компания пред срещата ни.

Арън бе слабоват и бледен и никога не бе навлизал в открито море. Но пък умееше да преговаря отлично: бе в състояние да накара събеседника си да приеме двойно по-голяма цена и същевременно да го остави с впечатлението за майсторски сключена сделка. Останалите петима контролираха кораби, а Голдсейл разчиташе на търговските си контакти из цял Дезрел.

— Дамите неизменно отнемат време — каза Улрих и взе чаша от един от многобройните слуги край стените. — Не е ли тъй, Дурго?

Дурго Флин, шестият седнал, подбели очи. Той беше огромен мъж с тъмна кожа, но гласът му звучеше изненадващо тихо. През последните години Улрих предпазливо бе разпръсквал слухове, че Флин предпочита компанията на малки момченца. Нямаше представа доколко това е истина, но тази постъпка го развеселяваше. И изключително дразнеше Дурго.

Шестимата образуваха съюза на ейнджълпортските Търговски лордове. Тъй като влиянието им се дължеше на придобити богатства, а не на произход, Улрих знаеше, че всеки от тях изпитва желание да се докаже. Самият той също не правеше изключение. Всяка тяхна среща представляваше сблъсък на характери. А за човек като Улрих представляваше и изключително забавна игра.

— Във времето след последната ни среща настъпиха известни промени — каза Уорик. Винаги той насочваше темите за обсъждане. — За начало приветстваме ново лице край масата си. Слушай внимателно, Флинт, и не се колебай да питаш, ако нещо не ти е ясно. Не знаем точно колко ти е казвал баща ти за делата ни. Бихме предпочели да вземаш мъдри решения наместо прибързани, припрени в желанието да скриеш неразбиране.

Флинт почтително кимна.

— Благодаря. Ще се постарая да бъда благо, а не бреме за този съвет.

— Дръж си ушите чисти и ще бъдеш по-добър човек от баща си — каза Дурго. Улрих прикри усмивката си зад длан. Флинт се изчерви и не каза нищо. Уилям Амър бе смятан за глупавичък; смъртта му не беше загуба за никого.

— Нека не наскърбяваме мъртвите — каза Стърлинг. Суровият му тон сепна останалите. — Освен това неговата смърт е причината за събирането ни. Вече два пъти този убиец, наричащ себе си Привидението, нанася удар срещу нас. Първо дъщеря ми, сега Уилям. Какво ще правим?

— Какво бихме могли да направим? — попита Арън, загледан в един от гладките си нокти. — Лори Кинън вече определи чутовно възнаграждение; наемниците му претърсиха всички ъгълчета на града. Щом до момента не са открили нищо, не виждам с какво бихме могли да се намесим ние.

— Ние владеем места, за които Трифектата дори не подозира — каза Дурго. — Аз предлагам да обявим отделно възнаграждение и да изпратим свои хора. Нямам намерение да си изгубя главата.

— Пропускаме същинския въпрос. — Уорик присви очи срещу блясъка на свещите. — Защо е избрал да ни напада? Ако синът на Лори не беше сред първите жертви, бих сметнал, че убиецът е бил нает от Трифектата.

— Ами Инграм? — попита Флинт. Останалите въздъхнаха или подбелиха очи. Само Уорик остана търпелив.

— Влиянието на лорд Мърбанд е меко казано символично — обясни възрастният човек. — Той не би се осмелил да се изправи и срещу нас, и срещу Трифектата. Дори с едно небрежно обединение бихме могли да го отстраним. Кралят може да му е дал земи, но ние контролираме парите.

— Елфите? — предположи Улрих. — Може би те се опитват да подкопаят решителността ни?

— Възможно е — рече Арън. — Но защо им е да убиват собствения си посланик и раняват друг елф?

Улрих сви рамене:

— Елфите са лъжци. Нямаме доказателства, че тези неща действително са се случили. Колко удобно, че убийството се случило извън града, не мислите ли?

Уорик поклати глава и повдигна ръка в знак, че иска да вземе думата.

— Не — каза той. — Боя се, че си имаме работа с убиец, който не е обвързан с нито една от страните. Той убива елфи, членове на Трифектата и търговци. Тази му необвързаност го прави по-голяма заплаха от всичко, срещу което сме се изправяли преди. Той не е отправил никакви искания и ни оставя да гадаем мотивите му. Трябва да го открием и екзекутираме. Да наемем опитни хора, които да сложат край на заплахата. Някакви възражения?

Никой не възрази: макар между шестимата често да възникваха неразбирателства, заплахата срещу един от тях бе заплаха срещу всички тях. Подобно нещо не биваше да бъде допускано.

Уорик повика слуга, който донесе пергамент, мастилница и перо. Прислужникът внимателно записа продиктуваните му заповеди и отново се оттегли сред сенките. Разговорът се забави, а Улрих нареди да му донесат още вино. По някаква причина се чувстваше страшно жаден. Пък и ягодовият привкус на виното бе божествен.

— Като оставим Привидението настрана — каза Уорик, — изправени сме пред нов тест на влиянието ни. Нашите хора непрекъснато претърсват леса Куелн, за да събират виолетов лист, но жертвите нарастват ежедневно, а донесените количества са прекалено малки, за да бъдат включени в търговски цикъл. Имаме три варианта. Или елфите отстъпват, или успяваме да сключим разумно споразумение, или изоставяме проекта изцяло. Утре ще се срещнем с Инграм, Трифектата и новия посланик на елфите. Трябва да изберем най-доходоносния вариант.

— Инграм няма да представлява проблем — рече Арън. — За него не се притеснявам.

— Ами Трифектата? — попита Дурго и погледна към братята Блекуотър.

— Лори все още е покъртен от загубата на сина си — каза Улрих и бързо погледна към Стърлинг. — Мисля, че той ще подкрепи варианта, който най-бързо сложи край на тази нелепица. Що се отнася до Алиса… Тя е същинска фурия с гърди. Непредсказуема е.

— А елфите? — попита Уорик.

— Няма да има значение. — Стърлинг се изтръгна от някакъв свой унес. — Стига да продължим да плащаме на правилните лордове, Инграм няма да може да спре зараждането на войната. Докато ловците и дървосекачите навлизат в елфическа територия, конфликтът ще продължава да се изостря. Рано или късно елфите ще отстъпят, защото в противен случай рискуват собственото си унищожаване.

— А ако все пак изберат война? — попита Флинт.

— Добър въпрос — рече Арън. — Компромисът би бил по-лесен за приемане. Няма да ни се налага сами да отглеждаме виолетов лист, ако елфите ни го предоставят доброволно.

Улрих поклати глава:

— Те не бива да разбират, че виолетовият лист е същинската причина за този спор. Исканията за храна и материал за домове и кораби е нещо, което не биха могли да откажат, без да изглеждат жестоки и дребнави. Но не бихме запазили моралното си превъзходство, ако настояваме за някаква си билка. Изберат ли войната, така да бъде. Ще извлечем приходи и от нея, както извличаме печалба от всичко останало. Сега, ако простите дързостта ми, бих искал да получа правото аз да бъда наш представител на срещата.

— Ти? — Уорик повдигна рунтави вежди. — И защо?

Улрих си помисли за Зуса — тя най-вероятно щеше да дойде с Алиса. Или поне нямаше да се намира далеч.

— Защото ни е нужен човек, който няма да търпи да го тъпчат. Всички знаете, че аз съм най-подходящ, когато става дума за това.

— Струва ми се, че аз бих бил по-подходящ за един тъй деликатен дискурс — каза Арън.

— Само на теб се струва така, Голдсейл — рече Улрих. — Това вече не са преговори. Време е да отправим искания и да ги накараме да разберат, че ние владеем този град. Искам да получим виолетов лист. Щом това стане, всички останали ще рухнат в краката ни — Инграм, елфите, Трифектата… Няма да рискувам да изгубя тази победа. Да гласуваме.

Уорик повдигна костеливи рамене.

— Всички, които подкрепят Улрих Блекуотър за наш говорител на утрешното събрание, да вдигнат ръка.

Флинт първи повдигна десница, с което веднага си спечели симпатиите на Улрих (последният, естествено, гласува за себе си). Нужни бяха още двама. Арън избягваше да поглежда Улрих в очите. Дурго кисело скръсти ръце. Най-накрая Стърлинг също насочи пръсти към тавана. Улрих се постара да не показва гнева си. Собственият му брат не му се доверяваше?

— Така да бъде — каза Уорик. — Аз също те подкрепям, Улрих, макар да правя това с колебание. Едно е да трупаш злато, друго — да се оставиш то да те заслепи. Виолетовият лист може да ни донесе несметни печалби, но може и да докара гибелта ни. Не забравяй тази заплаха.

— Разбира се — широко се усмихна Улрих.

С това най-важните теми бяха отметнати. Подир още няколко по-дребни обсъждания срещата бе приключена. Докато Улрих излизаше — верен на навика си, той отново бе пристигнал последен и напускаше пръв — Флинт забърза да го настигне.

— Не се страхувам от война — каза младежът, с което си спечели повдигната вежда.

— Нима? — с леко объркване попита Блекуотър.

— Преди малко попитах, защото все още се уча. Но аз не съм като баща си. Не се страхувам от елфите. Каквото и да се говори, зная че те са го убили… Нямам намерение да сключвам сделки с тези чудовища. Знай, че семейство Амър те подкрепя.

Улрих се усмихна и потупа младежа по гърба.

— Колко стабилна е властта ти в семейния дом? — попита той.

Страните на Флинт порозовяха.

— Имам много братя.

— Ако някой от тях ти създава проблеми, потърси ме. Считай това за благодарност за подкрепата ти.

Флинт кимна, видимо облекчен.

— Ще го сторя — каза младият мъж и се усмихна. Нетърпеливо хлапе, помисли си Улрих. Хубаво, че се бе добрал до него преди Арън.

— Ела — рече Улрих и погледна назад. Стърлинг и Уорик разговаряха в един от ъглите на стаята. Улрих се навъси, но побърза да скрие мимиката. — Да потърсим място, където да полеем подобаващо възкачването ти.

— Ти няма ли да дойдеш с мен? — попита Хаерн и спусна качулката си. Зуса мълчаливо поклати глава, която тъкмо обвиваше.

— Мъстта е твое собствено дело. Ние изпратихме посланието си, ще потърся отговора на Привидението.

— А ако се натъкнеш на самото Привидение?

Безликата му намигна.

— Ти не си единственият, способен да убива. Тревожи се за своя живот, Хаерн.

Той я остави да се облича и излезе. Чувстваше известно облекчение заради факта, че се отправя сам. Това познаваше и умееше най-добре.

Край входа на прислугата Торгар се отдръпна, когато го видя.

— Постарай се да не умираш прекалено болезнено — измърмори мъжът. Хаерн се подсмихна.

— Зуса скоро ще дойде. Постарай се да се държиш прилично.

Той прескочи стената на имението и се затича.

Ейнджълпорт бе предимно равнинен град, но над пристанището се издигаше изкуствен хълм. Върхът му бе увенчан с красив дом, украсен с множество статуи. Стените бяха изработени от непознат бял камък.

Дворът на дома се охраняваше изключително слабо. Хаерн с лекота успя да се промъкне сред патрулите, от ръката на една статуя се изстреля към гърба на втора, огромна птица с разперени криле, а от нея скочи на покрива. Озовал се там, той започна да оглежда прозорците.

Хаерн нямаше представа как изглежда въпросният Инграм Мърбанд, но познаваше знатните достатъчно добре, за да знае, че най-пищната стая в дома ще принадлежи именно на домакина.

През третия прозорец той видя огромно легло с балдахин и червени копринени завеси. Прозорецът се оказа отключен: пореден пропуск. Хаерн се промъкна вътре, изтегли мечове и скочи върху леглото. Това разбуди спящия.

— Почакай! — изрече той, когато острието се допря до гърлото му.

— Ти ли си Инграм? — студено прошепна Хаерн.

Мъжът беше висок, но пълен. Когато кимна, бузите му се разклатиха. Той имаше дълга тъмна коса; кичур от нея бе прилепнал към лицето му.

— Знаеш ли кой съм аз? — продължи посетителят.

— Да. — Инграм съумяваше да остане спокоен. — Ти си Привидението, нали?

Хаерновата гордост се оказа накърнена. Да го вземат за друг? Лошо начало.

— Не — каза той и притисна режещия ръб по-близо, за да се увери, че лежащият няма да се осмели да извика. — Аз съм Стражителя. Ти ми остави съобщение. А аз дойдох да ти върна жеста.

— Така ли? — Инграм преглътна, при което гърлото му се раздвижи под острието. Отвратително усещане. — На твое място бих размислил. Наистина ли мислиш, че бих те провокирал неподготвен?

Хаерн почувства как косъмчетата по тила му настръхват. Инграм се опитваше да придобие контрол над ситуацията; да поддържа разговор и впечатлението за превъзхождаща информираност. Това не бе начинът, по който Хаерн искаше ситуацията да продължи.

— Всеки знае, че ще умре — прошепна Стражителя. — Но това не го подготвя за момента. Ти уби невинни в мое име.

— А ти уби мои пазачи — възрази Инграм.

— Побойници, които пребиват и ограбват жителите. Хубави пазачи.

— Онези, които убих, не бяха по-добри. Тъмниците ми и без това са претъпкани. Благодаря ти за възможността да ги поизпразня, Стражителю.

Гневът на Хаерн припламна. Той се накани да нанесе удар.

— Сториш ли го, този път ще умрат стотици — каза Инграм, стисна зъби и го погледна в очите, готов да понесе удара. Хаерн почти стовари меча. Почти.

— Как така?

Инграм бавно си отдъхна.

— Бях чувал много слухове за теб, Стражителю, но най-странният бе, че ти си загрижен за обикновените хора. Ако умра от твоята ръка или от тази на Привидението, всички затворници, както в града, така и в земите на моите благородници, ще бъдат екзекутирани незабавно. Без значение от провиненията им — обясни Инграм и се усмихна. — Според последното преброяване само в килиите на града има над четиристотин души.

Хаерн стовари дръжката на меча върху лицето му. Но Инграм не се разгневи или изплаши, а се засмя.

— Ти наистина си слаб. Позволяваш на някаква безлика сган да оказва влияние върху делата ти… Това е жалко.

— Защо го правиш? — попита Хаерн. — Защо бе нужна подобна проява?

— Точно ти ли ме питаш? Изникваш в града ми, убиваш двама от войниците ми и ме питаш? Защо не ми кажеш какво изобщо правиш в Ейнджълпорт? И махни проклетия меч от гърлото ми, ако нямаш намерение да го използваш.

Хаерн се приведе ниско към него и прошепна в ухото му:

— Ти сам каза, че те ще бъдат екзекутирани само ако умреш.

Острието полетя към рамото на Инграм и го прикова към леглото. Лорд Мърбанд изкрещя от болка, но викът му остана заглушен от притисналата се над устата му длан.

— Тук съм, защото друг посмя да ме предизвика — каза Хаерн, когато Инграм престана да се мята. — Глупакът, който се нарича Привидението, ще умре от моята ръка. Миналата нощ смятах, че убивам крадци, а не пазачи, но не съжалявам за стореното. Те се опитваха да се възползват от слабите и си заслужиха смъртта. Докато Привидението не умре, ще обхождам града нощем. Не се опитвай да ме спреш и не стой на пътя ми. А ако ти хрумне да бесиш още невинни…

Той рязко издърпа меча и остави кръвта да капе по челото на благородника.

— Не ме е страх от теб — каза Инграм Мърбанд, макар да бе пребледнял, а ръцете му да трепереха. — Ти си страхливец. Когото и да убиеш, ще изпълня бесилките. А когато тъмницата се изпразни, ще започна да подбирам произволни хора от улицата.

— Няма да обесиш никого — поклати глава Хаерн. — Не и ако искаш да останеш жив.

Мърбанд се изсмя.

— Това е споразумение между джентълмени. Вече знаеш каква е цената на това, което желаеш да сториш. Склонен ли си да я платиш?

Левият му крак блъсна звънец, останал скрит сред завивките.

— Съветвам те да бягаш — продължи Инграм. — Както споменах, подготвен съм.

В спалнята нахлуха войници с арбалети. Хаерн се изви и скочи към прозореца, побеснял заради непредпазливостта си. Той се извъртя към покрива, а около него прелитаха болтове. Около къщата гъмжеше от войници. Рискован капан, който бе оставил лорда уязвим, но пък бе се развил точно според очакванията му. Подир Хаерн непрекъснато прелитаха стрели; отблясъкът на факли го следваше немилостиво.

С разтуптяно сърце той се отправи към задната част на дома, надявайки се да избяга там. Колкото по-дълго престоеше, толкова повече войници щяха да изникнат. Хаерн се придържаше ниско, прикрил тялото си. Небето беше облачно и нощта бе особено мрачна. Трябваха му само няколко секунди, за да изчезне.

— Насам! — долетя глас, но не от преследвачите на земята, а от покрива. Хаерн видя свое сенчесто подобие, облечено в по-тъмни дрехи. В ръката си непознатият стискаше дълъг меч с леко закривено острие. Лицето му бе скрито зад сенките на качулка. Само устата бе видима. Тя се усмихваше, явно развеселена от положението, в което бе изпаднал Хаерн. — Последвай ме.

Сянката му се обърна и се затича към най-високата част на покрива на имението. От върха тя погледна назад и отново го подкани. Макар да осъзнаваше, че това е лудост, да осъзнаваше кой може да се окаже този човек, Хаерн го последва и прие протегнатата ръка.

— Скочи с повдигнати ръце — каза непознатият, обърна се и се затича с удивителна скорост. С големи усилия Хаерн успя да не изостане. От двете страни на покрива прелитаха болтове.

Двамата се затичаха към предната част на дома, към двуглаво чудовище, построено над вратата. Непознатият скочи именно към тази статуя. Хаерн го последва. Оградата на дома бе близо.

Стражителя разполагаше с половин секунда да повтори примера на водача си, обвивайки ръце около изникнало във въздуха въже. То удари лактите му, когато Хаерн се отпусна на него.

— Бързо — рече другият и с помощта на въжето се спусна от другата страна на стената.

Хаерн поспря за миг, за да си поеме дъх. Пред портата растяха огромни дървета; именно към техните клони бе привързано въжето. Наместо да последва, Стражителя се покатери на едно от дърветата и се прикри сред клоните.

— Казах да скочиш — изкрещя непознатият.

— Кой си ти? — извика Хаерн в отговор.

— Би трябвало да знаеш името ми, иначе ще се окаже, че мнението ми за теб е било прекалено високо.

Хаерн не можеше да остане в скривалището си, не и когато от цялото имение към него се стичаха войници. С мощно оттласване той скочи, претърколи се и се озова досами човека, когото бе дошъл да убие.

— Води, Привидение — каза той.

Другият се усмихна още по-широко.

— Както желаеш, Стражителю.

Двете смъртоносни сенки бързо оставиха войниците далеч зад себе си.