Танц с огледала

Глава десета

Мадлин целуна челцето на Тори и я уви по-плътно в одеялото. По време на първите викове съпругът й се бе намирал в кабинета си и несъмнено бе изтичал да провери случващото се. Самата тя се бе оттеглила по-навътре в покоите си. Появата на Привидението бе осквернила дома й и бе разрушила безвъзвратно усещането за безопасност. Нима това щеше да се повтори?

— Върви да видиш какво става — обърна се тя към дойката. Младата жена веднага се отдалечи. В помещението имаше още две слугини — едната се суетеше около камината, а другата изчакваше нареждания. Мадлин се обърна към бебето и започна да пее приспивна песен, макар че то вече спеше.

Дойката се върна на третия стих, видимо объркана, макар да полагаше усилия да го прикрие. Глъчката се бе усилила.

Мадлин я погледна въпросително.

— Гостите на Алиса — каза Лили. Думите й накараха стопанката на дома да застине. — Младоженците. И двамата са ранени.

Мадлин се надигна, разгневена, че не е била осведомена веднага. Все пак ставаше дума за гости в дома й.

А поведението на дойката изглеждаше странно. Мадлин бе виждала това леко колебание и местещ се поглед и преди: когато Лили бе открита да спи с един от телохранителите.

— Успя ли да разбереш какво е станало с тях?

— Не, но… те носеха странни дрехи. Не мога да обясня.

Странни дрехи?

— Лили — поде тя с приятния тон, за който знаеше, че вледенява всички нейни слуги. — Какво не ми казваш?

Бавачката прехапа устна и започна да кърши пръсти. Тя все оставаше достатъчно неопитна, за да отстъпва пред чуждия авторитет. Мадлин се възползва от това и продължи с по-мек тон.

— Не си направила нищо лошо. Кажи ми какво криеш.

— Наредено ни е да не ви казваме.

— Кой ви е наредил?

— Съпругът ви, милейди.

Мадлин бавно си пое дъх, за да потисне избухването си. Ако Лори криеше нещо от нея…

— Той ще се разгневи на мен, а не на теб. Говори.

Лили погледна към една от другите две слугини, при което гневът на Мадлин припламна още по-силно. Размяната на погледи показваше, че и двете знаят. Колцина ли други пазеха същата тайна?

— Двамата излизат тайно всяка нощ — каза третата слугиня, стояща край камината. Тя, акушерката на дома, бе много по-възрастна от останалите две, със сбръчкано лице. — Виждали сме ги да излизат през нашата врата. Обличат се странно и носят оръжия.

— Странно? — попита Мадлин. — Как така странно?

Лили колебливо погледна към останалите две, а после отвърна с тих глас.

— Като крадци.

Рязкото надигане на Мадлин бе достатъчно да събуди бебето, което тихо започна да хленчи. Следвана от слугините си, тя бързо се отправи към стаята, предоставена на Хаерн и Зуса. Пред вратата тя завари Торгар и неколцина от хората му.

— Съпругът ми вътре ли е? — попита Мадлин и кимна към затворената врата.

— Да.

— Отвори ми.

— Заключено е.

— Не чу ли какво ти казах?

Торгар сви рамене, изтегли огромния си меч и с негова помощ строши ключалката. През открехналия се отвор Мадлин видя съпруга си да поглежда към нея, застанал редом до Алиса. Решителността върху лицето му показваше, че се е подготвял за този сблъсък. Това само я раздразни още повече.

— Ще оживеят ли? — попита тя, когато Лори излезе навън.

— Така мисля.

— Срамота.

Кинън я изгледа остро.

— Те са гости в къщата ни, Мадлин. Подобно отношение е непростимо.

— Нима? Откъде идват, Лори? Защо са се завърнали в подобно състояние?

Съпругът й погледна към телохранителите и слугите и й направи знак да го последва в кабинета му.

Единствено Лили остана с нея, взе Тори и започна да я кърми, седнала в един от фотьойлите за посетители: Мадлин отказваше да изпуска бебето от погледа си.

Лори изгледа съпругата си мрачно, но прецени да не повдига този въпрос. В момента трябваше да се оправи с по-голям проблем — Хаерн и Зуса. Ако това изобщо бяха истинските им имена. Мадлин започваше да се съмнява, че те имат нещо общо с рода Гемкрофт.

— Кажи ми всичко, което знаеш. И не ме лъжи. Боговете да са ти на помощ, ако си изложил Тори на опасност.

— Нищо не ни заплашва! — изкрещя Лори. Необичайната проява накара Мадлин неволно да трепне. Тъй като се чувстваше беззащитна без детето, тя скръсти ръце и приседна край Лили.

В погледа на съпруга й все още блестеше гняв. Така и трябваше. Не й се струваше справедливо само тя да се ядосва.

— Поне не мисля така — продължи той, по-спокоен. — Но нещата се променят бързо. Освен това не бях очаквал, че Стражителя ще се окаже толкова глупав.

Мадлин се вторачи насреща му.

— Довел си него в дома ни? — невярващо попита тя. Струваше й се, че съпругът й й погажда отвратителна шега. — Но аз чух оповестяването на Инграм. Тази вечер предстояло обесването му.

Внезапно раните получаваха обяснение. Трепереща от ярост, тя впи нокти в ръката си. Домът й, единственото сигурно убежище, да приюти един от най-известните убийци в Нелдар.

— Избягал е — продължи тя. Лори не каза нищо. — И след като е избягал, е потърсил убежище тук. Някой видял ли е, че укриваме издирван беглец?

Лори въздъхна.

— Торгар казва, че най-вероятно са били видени.

Думите му я засегнаха почти физически.

— Той ще узнае — каза тя. Говореше за Инграм. — Още преди свечеряване половината гарнизон ще обгради дома ни. Не бива да ги откриват в дома ни, Лори. Трябва да ги предадем!

— Знаеш много добре, че Алиса няма да позволи.

— Тогава предай и Алиса.

Той я зашлеви силно. Мадлин се сви в креслото, повдигнала треперещи пръсти към разцепената си устна.

— Алиса Гемкрофт е част от Трифектата — каза Лори Кинън. — Трифектата не предава своите първенци, дори и на крале. Не ме е грижа колко войници ще изпрати Инграм. Те няма да прекосят стените ни.

Мадлин оставаше безпомощна пред започналата да я дави паника.

— Не разполагаме с достатъчно войници — каза тя.

— Торгар вече изпрати хора да наемат всички свободни наемници в града.

— Но наемниците са част от търговците. Не можем да ги допускаме в дома си! Те ще станат много повече от телохранителите ни.

— Достатъчно, жено. За глупак ли ме смяташ? Достатъчно проблеми си имам с Търговските лордове, не ми трябват и твоите глупости. Ако виолетовият лист стане популярен, което е неизбежно, какво според теб ще стане тогава? Ако търговците съберат достатъчно пари, за да ни предизвикат, да разгърнат влиянието си извън Ейнджълпорт, нищо няма да остане сигурно. И безопасно.

Той натърти последната дума, защото познаваше параноята и фобиите й. Липсата на таван над главата й се превръщаше в непоносимо мъчение. Отключените врати се превръщаха в потенциална опасност.

Крясъците му разстроиха Тори, която отдръпна глава от пазвата на слугинята и започна да плаче. Лили се постара да я утеши и я премести върху другата си гръд. Загледана в дребното личице, Мадлин си мислеше, че всичко това се бе случило, защото Алиса бе довела със себе си Стражителя и курвата му. Тя избухна в сълзи, представила си как нахлулите в дома им войници посичат бебето.

— Защо? Защо са тук?

— Двамата ли? Алиса ги доведе, за да открият Привидението. Искала е да ни подари мъст за Тарас.

— Тази жена ни дарява отрова, а стои наравно с теб в Трифектата. Това е лудост, Лори. Пълна лудост.

Той се приближи до нея и обгърна талията й с ръце. Когато я целуна, тя отвърна единствено по навик. И двамата вкусиха кръвта й.

— Обещавам ти, че нищо няма да се случи. Инграм не може да направи нищо. Колкото и да не му се иска да го признае, той се нуждае от нас. Без нас, без войниците ни, търговията и влиянието ни, Ейнджълпорт би пострадал значително. Без нас той не би могъл да спре Улрих в налудничавото му желание да подеме невъзможна война. Колкото и да крещи до прегракване, лорд Мърбанд си остава страхливец. Не се страхувай от него. Когато разбере, че няма да се огънем, той ще отстъпи.

— Моля се да се окажеш прав — каза Мадлин и се отдръпна от него, за да се върне при Лили и да приеме нахранилата се Тори. Дойката побърза да намести блузата си и да излезе. Останали сами, двамата се гледаха мълчаливо.

— Ще отида да нагледам целителя — каза накрая Лори.

Мадлин започна да поклаща бебето, докато то не се унесе отново.

— Аз ще те пазя — прошепна му тя. — Винаги ще те пазя.

Жената се върна в стаята си и призова слугините си. Тъй като ръцете й бяха започнали да се уморяват, тя върна бебето на дойката и зачака.

Чакането се проточи в непоносимост. Най-сетне една от прислужничките й се яви, за да докладва.

— Те са тук.

Мадлин се отправи към предния салон. От неговия прозорец се виждаше целият двор. Най-малко петдесетина наемници стояха върху стената, мнозина от тях непознати за нея. От другата страна стояха войници от градската стража. Те не изглеждаха изненадани от Торгаровия отказ да отвори.

Стопанката на дома нареди на една от слугините си да отвори прозореца.

— Няма да стане — казваше в този момент Торгар. Плътният му глас се разнасяше с лекота. Спомагаше и обстоятелството, че той крещеше — може би искаше да покаже на цял Ейнджълпорт, че въобще не го е грижа за градската стража. — На кого ще повярвате: на шепа лъжливи селяндури или на лорд Кинън от Трифектата?

Предводителят на стражите изглеждаше смутен. Той се опитваше да не отстъпва на Торгар по звучност и решителност, но се проваляше и в двете отношения.

— Идваме да претърсим имението за убийци, издирвани от лорд Инграм. Възможно е онези, които търсим, да са се укрили тук без знанието на твоя господар.

— Много хора си довел със себе си за едно обикновено търсене.

Войникът го изгледа мръсно.

— Имението е голямо.

Торгар не се трогваше лесно.

— В такъв случай ще ти помогна. Задникът ми също е доста голям. Мислиш ли, че е възможно да са се скрили там?

Панталоните му полетяха към глезените.

— Ето, погледни. Виждаш ли нещо подозрително? Ако искаш, ела да провериш отблизо — изглеждаш ми като човек, който си пада по подобни занимания. А може би Инграм ще поиска лично да извърши проверката?

Дори и от разстояние се виждаше, че лицето на войника е почервеняло от гняв. Една от слугините, застанали край Мадлин, побърза да отклони поглед. А на самата Мадлин й идеше да удуши едрия идиот. Тя искаше стражите да се махнат колкото се може по-бързо, без да се стига до излишни сблъсъци.

— Смееш да оби…

Торгар прекъсна войника.

— Стига с тези превземки. Искаш да влезеш? Е, няма да стане. Не и докато не се върнеш с поне тройно повече хора. Освен стени, ние си имаме и достатъчно мечове, за да ви посечем в мига, в който се опитате да влезете. Или вади оръжие и направи нещо… или изчезвай.

Без да дочаква отговор, Торгар пое обратно към къщата, закопчавайки колана си. Със затаен дъх Мадлин изчакваше. Градските стражи изглеждаха безпомощни. Неколцина от тях ругаеха, останалите също не изглеждаха доволни. Но всички те под строй се отправиха обратно към замъка.

На прага на дома Торгар бе пресрещнат от Мадлин, която го зашлеви през лицето. Той се ухили насреща й.

— На твое място не бих направил това — отбеляза мъжът.

— Какво те беше прихванало? — остро попита тя. Надяваше се, че рязкостта на тона й ще прикрие смущението. Торгар сви рамене, а във фоайето изникна и Лори, наблюдавал от друга стая случващото се.

— Никакъв шанс Инграм да им бе възложил да нападнат — каза наемникът, поглеждайки към лорд Кинън. — Те дойдоха само показно. Сметнах сам да им припомня това. Както и очаквах, те се оттеглиха с подвити опашки.

— Ще се върнат — каза Лори. — Освен това ти обиди Инграм.

— Той ще го преживее. Сега е твой ред да проявяваш красноречие.

— А ако не успея?

Торгар кимна към прозореца.

— Тогава тези момчета ще убият мнозина стражи. Още нищо не си видял от новите ни попълнения. Май Инграм е хвърлил първомайстора на наемническата гилдия в затвора. Половината наемници в града са съгласни да се присъединят към нас само срещу безплатна храна и възможността да отмъстят.

Мадлин си помисли за кръвта, която щеше да залее градините и килимите на имението й.

— Като Велдарен — потръпна тя. — Също като Велдарен. Тя е виновна за това. Тя пренесе тамошната лудост.

Лори безшумно прочисти гърло.

— Разчитам, че ще сториш необходимото — каза той към Торгар. А към Мадлин добави: — Уморен съм. Ще се оттегля.

Това значеше, че тази нощ двамата ще спят в отделни стаи. И я устройваше отлично.

Тъй като знаеше, че най-подходящото време за действие е именно сега, Мадлин се отправи да дири Алиса. Откри я в стаята на ранените, седнала край Зуса. Мадлин й се усмихна.

— Как са братовчедите ти?

— Справят се — отвърна лейди Гемкрофт. — С какво мога да ти помогна?

— С напускането си. Върви си във Велдарен, където ти е мястото. Съпругът ми не се нуждае от помощта ти, за да се справи с хора като Инграм и Търговските лордове. Върви си и вземи тези негодници със себе си.

— Съветвам те да си мериш…

— Това е моят дом и ще говоря както искам. Вие сте гостите. И като казвам гости, проявявам незаслужена щедрост. За момента градските стражи се оттеглиха, но ще се върнат. Върнете се във Велдарен, където Инграм няма да може да ви заплаши. Не се дръж с мен като с глупачка, Алиса. Зная, че и двамата ти така наречени братовчеди нямат нищо общо с рода Гемкрофт. Няма да допусна да унищожиш дома ми заради глупашката ти привързаност към питомните си убийци.

Но Алиса не отстъпи. Още по-шокиращ бе последвалият й жест: тя отпусна ръка върху дръжката на кинжала си.

— Не ми давай нареждания. Няма да избягам като страхливка, нито ще откажа защитата, която съпругът ти ми предложи. Сега, ако нямаш нищо против, Хаерн и Зуса се нуждаят от почивка.

Мадлин се отправи към вратата, но не можа да сдържи поредната си хаплива реплика.

— Крайно време е да започнеш да носиш отговорност за собствените си дела. Прекалено често останалите от Трифектата страдат заради теб.

— Глупачка. Аз бях онази, която се изправи срещу крадците, когато ти избяга. Моите слуги измираха, моите пари заплащаха на наемниците. Аз заслужих настоящото си място с кръв и злато, докато през цялото време ти се криеше в Ейнджълпорт и не пропускаше възможност да изтъкнеш грешките ми. Защо мислиш, че съм тук, Мадлин? Ваша отговорност беше да удържате Търговските лордове. Ти и съпругът ти се провалихте в това отношение. Някога притежавахте всеки кораб, напускащ кейовете на Ейнджълпорт. Сега е истинско събитие да видиш съд, плаващ под флага на Кинън. Търговските лордове ви изтикаха категорично от морската търговия, а сега са на път да ви отнемат и последния източник на приходи. И смееш да обвиняваш мен?

Алиса бръкна в джоба си и захвърли малка кесия насреща й. Мадлин инстинктивно я улови пред гърдите си. В първия миг дори не осъзна действието си.

— Опитай малко от виолетовия лист — продължи лейди Гемкрофт. — Той е по-силен и от най-добрия кремион. Захапи едно листо, поеми си дъх и се опитай да си представиш какво ще се случи с печалбите ви, когато Търговските лордове започнат да го предлагат повсеместно. Когато ми се наложи да отворя ковчежетата си, за да спася семейството ви, ще видим кой на кого е в тежест.

Мадлин леко стисна торбата с треперещи ръце и долови шумоленето на сухи листа.

— И тримата заслужавате единствено бесилото — каза тя. — Някой ден и съпругът ми ще осъзнае това.

Алиса затръшна вратата в лицето й.

В първия миг Мадлин възнамеряваше да вземе Тори и да я притисне към гърдите си, за да изплаче яда си. Но нямаше да го стори. Още не.

Макар Лори да бе намекнал, че желае да остане сам, тя се отправи към спалнята им. В помещението бе тъмно; тежки завеси спираха и малкото светлина на залязващото слънце. Лори лежеше полугол, загледан в тавана. И не обърна глава при влизането й.

— Искам да остана сам.

— Зная.

Роклята й се свлече на пода. Когато тя се покатери върху леглото и впоследствие върху съпруга си, той се опита да се възпротиви. Мадлин сложи край на протеста му, притискайки уста до неговата.

След като и последната частица от гнева й изгоря в разпалеността им, тя се отпусна върху него, приближила устни до ухото му.

— Започваме да губим контрол — прошепна жената.

— Зная.

— Как се случи подобно нещо? Ти беше страховит дори сред Трифектата. Жестокостта ти бе станала пословична.

— Случиха се дванадесет години, Мадлин. Аз съм виновен. Търговските лордове представляваха дребно отегчение: шепа простолюдни, посягащи към богатство и власт. Но аз ги подцених. Бях насочил поглед към Велдарен, наместо към краката си. И сега тяхното влияние се е разгърнало, търговският ни флот се е превърнал в бледо свое подобие и единствено търговията с кремион ни държи на повърхността. Провалих се.

Тя се притисна до него и отпусна ръка върху гърдите му.

— Все още не е прекалено късно. Жестокостта ти бе инструмент, към който трябва да посегнеш отново. Всички са срещу нас: Инграм, Търговските лордове, елфите, Привидението, дори Алиса. Не можем да се доверим никому. Ние трябва да властваме. Ти трябва да властваш. Защо не сториш това отново?

Лори въздъхна и не отговори веднага. Това мълчание, загатващо диренето на подходящите думи, бе показателно, че казаното от него няма да й хареса.

— Алиса е от малцината, на които можем да се доверим, Мадлин. А елфите ни помагат, точно както ние помагаме на тях. Нима не знаеше?

Кръвта й изстина.

— Помагаме на елфите? Как?

— Аз осигурих къщи, в които те да се настанят по време на пристигането си. А Алиса осигури нужните средства за наемането им. Помощта на елфите ни е нужна, за да не позволим виолетовия лист да се разпространи из Нелдар и впоследствие Дезрел. Ако търговците получат достъп до горите им и започнат масово отглеждане…

Мадлин оставаше вцепенена от ужас. Ако Инграм узнаеше за намесата им… Укриването на някакви си бегълци бе едно, но това… Лорд Мърбанд никога нямаше да преглътне това. Всеки ден елфическите стрели покосяваха десетки люде. При подобни наподобяващи война условия постъпката на съпруга й представляваше измяна.

Тя понечи да спомене това, но замълча. Ръката й се отправи под възглавницата, където лежеше кинжалът й.

— Ти не си мъжът, в когото се влюбих — каза тя.

— Може би. Но ти също не си жената, която някога обичах.

Мадлин заби кинжала в гърлото му. Лори сграбчи китките й, когато острието бе потънало на един пръст. По шията му започна да се стича кръв.

— Не се съпротивлявай — каза тя, влагайки цялата си тежест зад натиска. По лицето й се стичаха сълзи.

Върхът потъна по-дълбоко. Кинън се опита да изкрещи, но успя единствено да изхъхри. Натискът на обгърналите го бедра не му позволяваше да избяга. Погледът му се отправи към нейния. Мадлин отказа да отвърне очи. Въпреки ужаса, който виждаше насреща си.

И измяната.

— Съжалявам — прошепна тя. Мятането му започна да отслабва; сега той не можа да спре напредването на острието. Гръдта й започна да се покрива с кръв. — Но ти не си достатъчно силен, за да ни спасиш. Тори заслужава нещо по-добро. Аз заслужавам нещо по-добро.

Жената започна да нанася още удари. Правя това заради Тарас. И заради детето му.

Когато кинжалът й стигна до кост, тя спря. Тишината, настъпила в спалнята, бе почти болезнена. Единствено дишането й накъсваше покоя — и влажното капене, с което кръвта от чаршафите се стичаше върху пода. Бе я обгърнало някакво тежко усещане, напомнящо дебнещ звяр, но тя нямаше да отстъпи пред него. Трябваше да бъде силна, много по-силна от Лори.

Мадлин се надигна, отново взе кинжала, коленичи на пода и започна да чертае.

Заради теб, Тарас. Тя очерта символа, оставен от убиеца му.

Самият символ не бе труден за пресъздаване. А и освен това се бе запечатал в паметта й. Бе изниквал пред очите й всеки път, когато погледнеше към новороденото момиченце, което й бе останало.

Подир това мъчително представяне на спомена, насичането на тялото представляваше нещо незначително, тежко единствено заради изискващите се усилия и късото острие на кинжала. Но постановката трябваше да изглежда съвършена.

Не тя, а някаква непозната вършеше всичко това. Не тя стискаше устни и извиваше поразсечения лакът, докато кървавата плът не поддаде и не изпука. Не тя стържеше из очните кухини на съпруга си. Единствено сълзите, които капеха по килима, оставаха в състояние да я убедят, че тя все още е човек.

Накрая Мадлин застана в средата на спалнята. Голотата й бе изчезнала под лепкав слой кръв. Тежестта на изминалите часове я бе притиснала още по-силно. Отвратителното усещане караше ръцете й да треперят и заплашваше да разкъса стиснатите й клепачи, за да я накара да види всичко сторено. Чувството на незаинтересованост си бе отишло, макар да й липсваше. Да, наистина съпругът й лежеше пред нея.

Още не съм готова, помисли си тя сред засилващата се паника. Пролази под леглото, пъхна кинжала сред матрака. Подир това се отправи към стената, където бе окачила самотна лампа. На нейната светлина се зае да зашива матрака. Никой не биваше да узнава. Никой. Никога.

След като прибра иглата и конците, Мадлин взе меча на съпруга си, прикачен към декоративен щит над скрина. С три удара строши един от прозорците, сетне върна оръжието на мястото му. Най-сетне бе приключила. Най-сетне можеше да изрази ужаса от стореното.

Болката и мъката се превърнаха в оглушителни писъци. Само след мигове първите телохранители нахлуха.

— Той каза, че ще ме убие, ако извикам — ридаеше Мадлин, обвила обезобразения труп на съпруга си. — Каза… каза…

Сред риданията й продължаваха да нахлуват войници, отново побеснели заради неспособността си да спрат Привидението.