Танц с огледала

Няколко думи от автора

Това може да ви се стори забавно: когато за първи път изготвях фабулата за тази книга, краят бе значително по-различен. Диредон не спасяваше Алиса — тя оставаше в тъмницата на Уорик. Елфите щяха да настоят за смъртта й и търговецът щеше да се съгласи, за да се отърве от нея и да запази мира. Екзекуцията щеше да бъде успешна. Хаерн и Зуса щяха да наблюдават, безликата щеше да направи безуспешен опит да я спаси, който щеше да донесе и нейната смърт. Хаерн щеше да се отправи към Велдарен, съкрушен.

Не зная защо възнамерявах да поставя такъв мрачен завършек. Тогава възнамерявах поредицата да включва само три книги; може би съм смятал, че подобен край подхожда на излъчването й. А и самото оригинално заглавие на книгата загатваше много смърт. Освен това подобен край щеше да обясни защо Зуса и Алиса не се появяват в Полуорките.

Повод за промяната стана един разговор с мой добър приятел — Роб Дюпер. Перифраза:

— Да, би било страхотно. Но и сам знаеш, че не можеш да приключиш книгата по такъв начин.

— Защо?

— Нима искаш историята на Алиса да завърши по такъв начин? Изглежда малко произволно и потискащо.

Така беше. Отново размислих и осъзнах, че тя бе оцеляла толкова много — бе преодоляла смъртта на баща си, отвличането и осакатяването на първородния си син, опита за убийство от страна на ухажор. И изведнъж тя умира в опита си да предотврати война с елфите. Подобно развитие на събитията не беше невъзможно, но аз действително не можех да го направя. Не изглеждаше подобаващо. И двете дами заслужаваха много повече. Освен това подобна постъпка щеше да ме лиши от възможността да ги включа в последващи истории. А това е грешка, която нямам намерение да допускам отново.

Може би сред вас има такива, които намират предишната ми идея за по-добра. Сърдете се на Роб, той е виновен.

Дори и след това премисляне предишната версия на тази книга имаше потискащ (сравнен с този) край. Хаерн бе намерил поражение в Ейнджълпорт, оставило го объркан. При следващите си прочитания трябваше да призная, че съм прекалил с мрачната атмосфера — особено когато четях края, в който Стражителя резюмираше станалото.

Затова значително преработих последната част. Настоящият вариант не е изцяло розов, но пък и няма нищо общо с предишната мрачност. Хаерн все така се изправяше срещу своя огледален образ. Но освен това и го беше надвил.

Освен това Делисия оставаше готова да му помогне.

И като става дума за нея… след завършването на тази книга открих, че мнозина се интересуват от случващото се със Зуса и Делисия — и по какъв начин се развиват отношенията им с Хаерн. В четвъртата книга наблягам повече на това. И то с помощта на Деви, разбира се (моята редакторка), която държи изкъсо мързела ми. Единствено в тези бележки имам пълна свобода. Дори мога да се изсмея с типичен злодейски смях, ако реша.

По-рано смятах, че тази книга е най-добрата от първите три, докато не преработих Танц с остриета. А ето, че сега отново съм склонен да се върна към мнението, което бях изоставил. Гревен бе изключително приятен за писане, особено след като Хаерн и Диредон откриха истинската му самоличност. Липсваха му само няколко щриха, за да се превърне в герой. Точно това беше идеята.

И още нещо: за онези, които се оглеждат за Трен Фелхорн — в четвъртата книга той ще получи полагащото му се внимание. И то повече от полагащото му се. Трябва да призная, че съм влюбен в този побъркан негодник…

Няма да забравя благодарностите — отправям ги към Деви, която изглежда се убеди, че все пак съм способен да се уча; Роб, отправил безценна препоръка; Майкъл, който се нагърби с всички главоблъсканици и главоболия около договори и крайни срокове. И най-вече на Сам, заела се да се занимава с двете ни дъщери, докато аз работя в библиотеката.

На последно място, но не по важност, благодаря на читателите си. Надявам се, че създадените от мен образи са ви доставили удоволствие и направили впечатление. Искрено се надявам да съм успял в това си начинание: така ще имам основание да вярвам, че и занапред ще се намират хора, които ще четат тези ми бележки.

Дейвид Далглиш

18.04.2013 г.