Танц с огледала

Глава шестнадесета

Около Мадлин все още сновяха слугини, които донагласяха корсета й и нанасяха последни щрихи върху грима й. Следваше и прическата: четири плитки, които оформяха огърлица около врата й и се спускаха към гърдите.

В овалното огледало, окачено на една от стените на спалнята, тя наблюдаваше работата им. Нямаше и следа от кръвта на съпруга й, оплискала го неотдавна. Да можеше да изчисти мръсотията от Ейнджълпорт със същата лекота…

Появата на Торгар развали настроението й. Едрият мъж спря на прага и се облегна на рамката, скръстил ръце.

— Не съм сигурен, че това е добра идея. Улиците все още не са особено безопасни.

— Ако ти и хората ти си свършите работата, не бих имала от какво да се притеснявам.

— Не можем да удържим цяла тълпа.

Тя изви очи към него. Внимаваше да не помръдва глава, за да не попречи на двете слугини, които все още сплитаха косите й.

— Няма да има тълпи. Защо им е на хората да ме нападат?

Мъжът сви рамене, но въпреки очевидното си несъгласие не каза нищо. Една от слугините дръпна прекалено силно, с което си спечели остро сгълчаване от страна на господарката.

Когато двете най-сетне приключиха, Мадлин се изправи с радост. Сега не само изглеждаше, но и се чувстваше като господарка. В последно време Лори се бе опитвал да остане скромен, но тя нямаше подобни намерения.

Тя бе красива и възнамеряваше да го покаже пред града. Нямаше да се затрудни и в намирането на нов съпруг: човек, който би се примирил с покорната си роля.

— Не забравяй да накърмиш Тори — обърна се тя към Лили.

Дойката кимна, гушнала бебето.

— Готова ли си? — попита Торгар.

— Да — с гордо отметната глава отвърна Мадлин. Скотът я изгледа остро, но не каза нищо.

Заедно с осмина телохранители, те се отправиха на улицата, която изненада вдовицата с пустотата си. Градът бе изпълнен с някакво притаено усещане, накарало я да изпита нервност още край портите на дома си. Излизането винаги я бе изнервяло, но този път познатият страх глождеше по-стръвно.

— Добре ли си? — осведоми се наемникът. Пак с онази подигравка.

— Нищо ми няма. Просто не съм свикнала да виждам града такъв. Трябваше да предположа. Жителите се нуждаят от време, за да се възстановят.

— Просто са затаили дъх в очакване на следващия удар. Който няма да бъде нанесен от тях.

Мадлин го изгледа остро. Бяха се отправили на юг, към дома на Инграм.

— Очакваш, че елфите ще нападнат? Глупости. Живеещите край горите може и да имат основания да държат вратите си заключени, но ние?

Торгар посочи напред.

— Виждаш ли оногова?

Жената видя някакъв закачулен силует с тъмнокафяви дрехи да изчезва в една уличка.

— Това елф ли беше?

— Не. Но като нищо би могъл да бъде. Всеки, когото виждаш да се крие в сенките, може да притежава необичайно заострени уши. Освен това не забравяй, че те умеят да заклинават. Чудя се колко ли от пристигналите в последно време са носели неистинни лица и дървесен сок в жилите си…

Вдовицата се постара да не обръща внимание на думите му. Той просто обичаше да раздухва нелепи истории, като всички останали простолюдни. Нямаше никакви доказателства за това. Не беше вярно.

— Затваряй си устата — скастри го тя. — Нямам намерение да слушам преувеличенията ти.

— Той само преразказва онова, което сме чули — намеси се един от другите наемници. Мадлин кипна от гняв заради дързостта му.

— В такъв случай сте чували нелепици. Глупости като приказките за сойките, разнасящи бебета, и троловете под креватите.

— В Ейнджълпорт няма тролове — намигна Торгар. — Само елфи и привидения.

Жената потръпна от гняв, но вината я накара да замълчи. Наемникът само се изсмя в отговор на острия й поглед.

Пристигането я зарадва неимоверно. Докато прекрачваше отворената специално за нея порта, Мадлин нареди на Торгар да остане отвън.

— Както желаеш — отвърна мъжът. Никак не изглеждаше притеснен от оставането й сама сред хора на Инграм. В друг момент тази му небрежност би я подразнила, но сега тя се радваше на отърваването от него.

Войникът я поведе през имението, бърборещ небрежно:

— В момента господарят е много зает, затова не се оскърбявайте, ако е прекалено лаконичен.

— Разбирам.

— Чух за съпруга ви. Станалото е ужасяващо. Човек би си помислил, че в града все трябва да са останали няколко безопасни места.

— Невъзможно е да останем в безопасност, докато враговете ни са живи — каза тя и прекрачи прага на кабинета. — Съпругът ми осъзна това прекалено късно.

Дочул гласове, Инграм повдигна глава и се усмихна уморено. Той седеше в голям фотьойл, стиснал книга в ръка.

Цялата стена зад него бе заета от стегнати свитъци и книги със скъпи подвързии. Домакинът се надигна, за да се поклони, а Мадлин отвърна с елегантен реверанс. Веднага пролича, че той е останал впечатлен от вида й. А тя се постара да не издишва по време на поклона си. Веднъж Лори й бе казал, че деколтето й е способно да убива. Уви, не бе осъзнал, че и ръцете й са не по-малко смъртоносни.

— Добре дошла, лейди Мадлин — каза той и прие протегнатата ръка, за да я целуне. — Радвам се, че дори сред скръбта си не сте изгубили усещането си за женственост.

В думите му се долавяше лека хапливост, затова тя се усмихна учтиво насреща му и попита:

— Успяхте ли да заловите виновника, причинил ми толкова мъка?

Веждите на лорд Мърбанд се свъсиха само за миг, но Мадлин забеляза.

— До този момент Привидението защитава прозвището си.

— Чух, че той се подигравал на пазачите ви, докато помагал на Стражителя да избяга и обявявал града за своя собственост. Убедена съм, че подобна арогантност скоро ще ви помогне да го заловите. Много би ме облекчило знанието, че убиецът на съпруга ми е бил заловен и е получил наказанието, което заслужава.

— Разбира се. — Инграм посочи към малка масичка, която слугите бяха отрупали с напитки.

— Бяло вино — каза тя в отговор на подразбиращия се в жеста му въпрос. Един от лакеите й подаде чаша.

— Какво ви води насам? — попита лорд Мърбанд, докато тя отпиваше. Забеляза, че домакинът поглежда към корсета й, затова се постара да отпива още по-бавно. Отвращаваше се при мисълта за допира му, но пък той бе изключително богат и притежаваше голяма власт: на практика отговаряше за цялата южна част на кралство Нелдар. В този случай за нея щеше да има полза да затвори очи и да го изтърпи.

— Дошла съм заради Алиса, разбира се.

Инграм въздъхна.

— Приемам, че идвате, за да настоявате за освобождаването й като част от Трифектата.

Мадлин трябваше да потисне усмивката си. Тя никога не бе харесвала Мейнард Гемкрофт, а към невъзпитаната му мърла изпитваше още по-малка симпатия. Да хаби влиянието и богатствата си, за да я освободи? Как ли пък не.

— Точно обратното — каза вдовицата, стараеща се да не допусне злорадство. — Не, Инграм, тук съм, за да се убедя, че ще проявите смелостта да я накажете подобаващо. Дори Трифектата не се намира над законите на Негово величество.

Инграм повдигна вежда.

— Странно е, че съпругът ви никога не споделяше това мнение, когато Тарас се озовеше в неприятности.

Споменаването на това име прободе сърцето й. Тя дискретно намести корсета си.

— Аз не съм Лори. И ще ви бъда благодарна, ако не споменавате тези имена. Раните са все още прекалено дълбоки.

Лордът побърза да се поклони:

— Понякога езикът ми се забравя. Моля да ме извините. Що се отнася до Алиса, нещата далеч не са толкова прости. Не разполагам с доказателства за същинска вина, единствено с твърденията на Лариса. Разбира се, елфическата дума няма тежест пред съда. Освен това трябва да мисля и за настроението на жителите…

Вдовицата знаеше за какво загатва той. Хората превъзнасяха Алиса Гемкрофт като героиня, първа от всички аристократи осмелила се да предприеме нещо срещу подлите елфи. Тази ситуация отвращаваше Мадлин.

— Ще я предадете ли на елфите?

Инграм се приближи до масичката, прогони слугата и сам си приготви питие, което погълна на един дъх.

— Не. — Той тръшна чашата. — Не мога.

— Защо? Уверявам ви, че никой от Трифектата няма да ви вини, дори приемникът на Алиса…

За нейна изненада лорд Мърбанд избухна в смях.

— Нима мислите, че се тревожа за Трифектата? Погледнете през прозореца, Мадлин. Вижте последиците от пожарите, които тълпите запалиха през изминалите нощи. Почти половината от града ми изгоря. А сега тези хора смятат Алиса за героиня. Бих могъл да преглътна дори това. С достатъчно време бих могъл да покажа на гражданите, че моето решение е най-важно. Но в тази игра не участвам само аз. Търговските лордове не стоят със скръстени ръце. Всеки от тях не спира да изтъква колко лош управленец съм аз и как те трябвало да застанат начело. Те казват, че никога не биха си помислили да заловят Алиса, още по-малко да я предадат на елфите. Ако сторя подобно нещо, около дома ми ще се струпат тълпи, готови да ме изгорят жив.

Той погълна втора чаша.

— Небеса, как се стигна до това? Знаете ли какво ми се наложи да правя вчера? Трябваше да хленча и да се подмазвам пред проклетия остроух посланик, че нямам намерения да се стига до насилие. И той твърди, че е един от малцината, които не искат война. Ха.

Този път Мадлин не можа да сдържи доволството си. Възможността, която бе очаквала, изникваше право пред нея.

Тя се приближи и му наля трета чаша.

— Значи търговците създават проблеми?

Инграм сви рамене.

— Всички създават проблеми, но те са особено упорити. Ако предприема нещо срещу тях, градът ще страда. Сама знаете колко сме зависими от корабите им. Боговете да са ми на помощ, ако елфите решат да ни обсадят. Не ми се мисли как ще ни прекарат търговците, ако ни се наложи да разчитаме на тях за хранителни запаси.

Тъй като той не обърна внимание на чашата, вдовицата я взе от ръката му и сама я изпразни на един дъх. Алкохолът гореше и накара очите й да се насълзят, но Мадлин не трепна. Искаше да му покаже, че по нищо не отстъпва на мъжете. С оглед на онова, което се канеше да предложи, подобна представа бе особено важна.

— Тези търговци са не по-малък трън и в моите очи — каза тя. — Съпругът ми не успя да се разправи с тях, но аз ще успея. Стига да кажете, моите наемници ще нападнат домовете, кейовете и складовете им. Ще ги стъпча като хлебарки, каквито са. Те са утайката на изметта, синове на пристанищни курви и моряци. Мислят си, че парите им дават власт. Но аз ще им покажа влиянието на истинското благородство. Прекалено дълго си играха на аристократи. Аз ще им покажа какво се случва с онези, които се осмеляват да издават нареждания към стоящите над тях.

Мадлин отпусна ръка върху неговата. Можеше да долови ускорения му пулс.

— Последвалият хаос ще се проточи с месеци. Ще се наложи да се договаряме с капитаните, да сключваме нови търговски споразумения…

— Градът така или иначе е изпаднал в хаос. Освен това нищо ново не може да бъде създадено без да пролееш малко кръв и да понесеш малко болка. Това е урок, който ние, жените, научаваме рано.

Виждаше се, че той започва да отстъпва. Още малко и тя щеше да има кръвопролитието, за което копнееше. Алиса се бе осмелила да критикува методите на съпруга й: още по-обидно, защото бе права. Но Мадлин нямаше да пренесе провала върху себе си. Тя щеше да го зачеркне в едничка нощ на клане. Единственото нещо, в което Торгар бе изключително добър.

— Разполагам с повече от петстотин души — продължи тя, снижила глас. — Ако се проваля, укорете ме публично, заплашете ме, а аз ще ви предоставя част от хората си, които да обесите. Но ако успея…

Тя си помисли за думите на Торгар. Инграм щеше да е чул същите слухове. Можеше да използва и това.

— Ако успея, ще спасите града от стотиците елфи, които вече са се прокраднали зад стените му.

Лордът трепна като одраскан от ноктите й.

— Откъде знаете?

— Слухове — отвърна тя. — Но понякога слуховете се оказват истина. Дайте ми разрешение. Сложете край на всичко това. Без Търговските лордове натискът за нови територии ще отслабне. Ще имаме мир.

Инграм се приближи до прозореца и се загледа към града. Вдовицата изчакваше спокойно, събрала пръсти зад гърба си.

— Сторете го — каза накрая той. — Но знайте, че сама ще понесете последиците. Няма да получите помощ от мен.

— Благодаря ви. — Мадлин направи реверанс. Един от слугите я отведе обратно при Торгар.

— Как мина? — поинтересува се наемникът.

— Приготви всички наемници. Остави само неколцина да пазят къщата — каза му тя, закрачила бързо. — Инграм ми позволи да се разправя с Търговските лордове. Надявам се не си пропил и малкото си умения.

Торгар се усмихна широко насреща й.

— Шепа тлъсти търговци, очакващи заколение? Мадлин, ако смяташ, че не мога да се справя с тях, значи ме обиждаш.

Гол до пояс, Улрих лежеше със затворени очи. В лявата си ръка той стискаше последния си виолетов лист. Дори него бе трябвало да открадне от брат си.

Елфите вече дори не си правеха труда да се преструват. Всеки ден пристигаха доклади за нови жертви. До този момент селяните не бяха отвърнали на атаките, но това бе само въпрос на време. Дали виолетовият лист щеше да расте и сред изпепелена гора? Ако да, то може би трябваше да променят тактиката…

Той взе последното парче, голямо колкото палеца му. Притисна го между пръстите си и несъзнателно го приближи до носа си. Билката дължеше действието си на аромата, който се отделяше при стриването й между зъбите. От толкова малко късче той не очакваше нищо, особено при помирисване, но резултатът от небрежното вдишване се оказа двойно по-силен от очакваното. Улрих вдъхна отново, дълбоко, при което усещанията изпълниха цялото му тяло. Последвалият унес отнесе значението на времето. Когато то най-сетне започна да се оттича, бе заменено от осъзнаване, накарало търговеца да се раздвижи рязко и да се изтърколи от леглото.

Вдишването усилваше влиянието многократно. Щяха да се нуждаят от по-малко от една пета от очакваното, за да залеят Дезрел.

— Стърлинг! — развълнувано извика той. За момент бе му се сторило, че е видял брат си да чака в ъгъла. Със смях той нахлузи ризата си. Треперещите пръсти се затрудняваха да я закопчаят.

От долния етаж долетяха викове. В първия миг той си помисли, че това са останалите търговци, зарадвани от неочакваната вест. Но нали още не им бе казал. Тогава?

Едва тогава осъзна ехтенето на метал сред писъците. Битка? Но защо?

Той отвори вратата на балкона си и пристъпи напред. През вратата на дома му нахлуваха наемници, най-малко петдесет. Малцината му телохранители се сражаваха решително, но не можеха да надвият подобно множество.

— Мамка му — каза Улрих. И се изненада от спокойствието на гласа си.

Той бързо се прибра в стаята и затръшна балконската врата. А после опря глава на нея в отчаян опит да помисли. Да разбере какво става. Но не можеше да се сети. Кой би се осмелил да го нападне? Кралят? Трифектата? Ръцете му сами посегнаха към кесията с виолетов лист, но тя бе празна. С раздразнен вик Улрих я захвърли на земята. Верните му хора, които бе заръчал на Дарил да събере, все още бяха пръснати из града и изчакваха нарежданията му. А те му трябваха тук.

Само че той оставаше сам и беззащитен. И слушаше как телохранителите и слугите му умират.

Подир минути те щяха да нахлуят в стаята му. А може би подир секунди. Беше му изключително трудно да мисли без виолетов лист.

Той си наложи да диша спокойно. Затвори очи, насили се да не обръща внимание на лудешкото пулсиране и да мисли. Домът му бе нападнат. По стълбите вече долитаха тежки стъпки. Той трябва да избяга, да оцелее, за да събере хората си. Но как?

Търговецът отвори очи и се обърна към прозореца на спалнята си.

— Защо пък не — промърмори той и се затича натам. В същия момент първият удар се стовари върху вратата на стаята. Ключалката издържа, но се разклати — нямаше да устои още дълго.

Улрих рязко издърпа завесите и притисна лице до стъклото. Той се намираше на втория етаж; первазът под прозореца бе достатъчно широк.

След като грабна меча си от стената, търговецът строши прозореца с дръжката му и се покатери навън. Лакътят му се поряза в един от строшените ръбове. Но раната остана неусетена.

От върха на покрива се разкриваше по-добра гледка. Портата на двора му бе разбита; край нея все още лежаха неколцина от пазачите му. Някои от нападателите бяха останали там, за да пазят изхода. Други обикаляха около къщата. Останалите нахлуваха вътре.

Улрих се постара да не обръща внимание на паниката си. Бе останал уверен, че наемниците ще го забележат веднага, но до този момент това не се бе случило. Той се затича към задната част на къщата.

Зад себе си той дочу викове. Бърз оглед показа първият наемник, който вече се катереше на покрива, изпълзял през прозореца на спалнята. Улрих изруга и се отправи към ръба на покрива. Но пътят му свършваше тук. Оставаше му единствено да скочи. Дори и да успееше, щеше да му предстои да се прекатери през стената. Може би щеше да успее… а може би щеше да умре, пронизан в гръб.

Улрих изтегли меча си, хвърли ножницата на земята и стисна оръжието с две ръце.

— Елате! — кресна търговецът и обърса чело с ръка. — Ще убия мнозина от вас, преди да умра!

На покрива се бяха покатерили четирима наемници, които спряха. За момент Улрих си помисли, че заплахата му ги е сепнала, но тогава видя, че погледите им са насочени някъде зад него. Макар да изпита любопитство, той стисна зъби и отказа да се обърне.

— Уплашихте ли се? — подразни ги Блекуотър. Изглеждаше именно така.

В следващия миг Привидението скочи над главата му и се приземи с леко приклякане. Оръжието му блесна, отнемайки живота на първия наемник. Останалите трима се нахвърлиха срещу него. Убиецът с лекота отскачаше сред ударите им, оставащ скрит зад наметалото си. Още един от бойците рухна. Оставащите двама се обърнаха да побегнат. Възмутен, противникът им скочи, насече ги в гръб и изрита телата им от покрива.

Подир това Привидението се обърна към Улрих, който побърза да повдигне меча си.

— Не се приближавай! Казах да не се приближаваш!

Привидението се изсмя. Само усмивката му оставаше видима сред сенките на качулката — сенки, които не се интересуваха от местоположението на слънцето. Накъдето и убиецът да обърнеше глава, видима оставаше единствено долната половина на лицето му.

— Ако искаш да живееш, прибери меча и ме последвай.

Над тях прелетя стрела, накарала и двамата да се отпуснат на колене. Улрих започна да дъвче устната си. В момента не можеше да разсъждава особено трезво, не и в сегашното си замаяно и сепнато състояние, но въпреки това изглеждаше, че не разполага с друг избор. Въпреки възнаграждението, което търговците бяха предложили за него; въпреки че бе убил Уилям Амър, Привидението проявяваше склонност да стане съюзник. Но защо?

— Да вървим — каза Улрих. — Ако ме отведеш в безопасност, ще те възнаградя по невъобразим начин.

— Ти не си способен да ми предоставиш онова, което желая. Но ще приема помощта ти за по-незначителни неща. Сега ела.

Още няколко стрели долетяха откъм двора, изстреляни произволно. Приведен, убиецът поведе Улрих към южната част на покрива. В тази посока се намираше пристанището. Вечерният сумрак бе прорязан от няколко димни колони.

— Какво става? — попита търговецът. — Да не би целият град да е полудял?

— Ти не си единственият в опасност. Изглежда Мадлин се опитва да унищожи Търговските лордове. Съмнявам се, че глупачката ще успее. Нима смее да вярва, че би могла да стори подобно нещо, без аз да забележа?

От виковете, разнасящи се из дома, ставаше ясно, че всички наемници са осъзнали позицията на Улрих. Той се чувстваше в капан, но пък сега имаше до себе си ужасяващо опитен боец и това присъствие му носеше известна надежда.

Привидението надникна отвъд покрива, а после се претърколи по гръб, полагайки меч върху гърдите си.

— Скачай — каза убиецът. — Претърколи се, когато паднеш. И намали инерцията с ръце, а не с крака. Беззащитен е за предпочитане пред неподвижен.

Улрих кимна. Привидението се понесе към земята. Трима наемници минаваха под него — и тримата бяха посечени сред експлозия ожесточение.

Разправил се с тях, убиецът му направи знак да го последва. Останал без избор, Улрих се отпусна от ръба, а после се понесе към земята. При сблъсъка дясното му коляно изпука. Преди да е успял да извика от болка, Привидението вече го изправяше на крака.

— Бягай, глупако!

Убиецът го повлече след себе си. Улрих трябваше да използва всичките си сили, за да не изостава. И най-малкият натиск върху дясното коляно го изпълваше с болка. Когато достигнаха оградата, търговецът бе започнал да се препъва. Как ли щеше да преодолее редицата шипове на върха й?

Спътникът му събра ръце в стъпало.

— Стъпи със здравия си крак и скочи. Не мисли за случващото се.

Над десет наемници изникнаха от ъгъла на къщата и веднага забелязаха опитващите се да избягат. Един от тях запрати стрела, профучала съвсем близо до целта.

Това се оказа достатъчно, за да подтикне Улрих да бърза. С левия си крак той стъпи върху събраните ръце и остана смаян от непоклатимостта им. Докато се напрягаше да скочи, търговецът почувства как бива издиган. В следващия миг вече се превърташе над оградата. Приземи се по гръб от другата страна, при което си изкара въздуха. Сълзи последваха опита му да се изправи. Болката в коляното бе станала още по-силна; този път то не можеше да издържа тежестта му.

В следващия миг Привидението също се озова до него, скачайки от място. Непознатият остро изгледа Улрих. Този път усмивката бе изчезнала.

— Казах ти да подлагаш ръцете.

— Зная.

Привидението му помогна да се изправи и го подпря.

— Движи се бързо и ритмично. Трябва да те заведем при брат ти. Там битката все още кипи.

Двамата се затичаха към пристанището. Улрих, който отново се чувстваше безполезен, забеляза огромна колона дим.

— Това е домът на брат ми.

— Спокойно. Той избяга първи и събра хората си. Заради това останалите търговци може да оцелеят.

— Защо градските стражи не се намесват?

Привидението се изсмя.

— Защото Инграм подкрепя начинанието й, глупако. Двамата с Мадлин се надяват да ви унищожат. Отчаян ход, който показва колко се страхуват от вас.

Улрих ускори ход. Наученото бе породило изгаряща ярост. Може би Мадлин Кинън ги нападаше, за да защити Алиса. Онези от Трифектата винаги се подкрепяха, за да съчетаят могъществото си в близко подобие на неуязвимост. Може би Инграм й бе обещал да освободи Алиса в замяна на това нападение…

Макар че Стърлинг бе не по-малко богат от брат си, неговият дом бе по-малък. Но липсата на себеизтъкване в случая не означаваше липса на сигурност. И неговата къща бе обградена с висока каменна стена, увенчана със стоманени шипове.

Самата постройка пламтеше. Моряци и работници се сражаваха с наемниците: последните бяха двойно по-малко от противниците си. Странното бе, че хората на Мадлин се намираха между горящата сграда и тълпата.

— Стърлинг е заобиколил и ги е нападнал в гръб — одобри Привидението.

Нещо прониза гърба на Улрих, който рухна с крясък. Спътникът му веднага го пусна, за да се обърне срещу новата заплаха. Търговецът се претърколи настрани и зърна болт, потънал под ключицата му. На улицата зад тях стояха неколцина наемници, един от които презареждаше арбалет. Явно те бяха преследвали бегълците още от дома на Улрих. А може би идваха да се присъединят към тукашната битка. Нямаше значение.

Привидението лъкатушеше, за да избегне нов изстрел. Такъв действително последва, но болтът пропусна.

Сред кръвта си Улрих наблюдаваше как наемниците напразно се опитват да се противопоставят на превъзхождащите умения на качулатия убиец. Мечовете им изглеждаха безнадеждно бавни, а подбираните ходове неизменно се оказваха грешни. Още в самото начало Привидението отсече главата на първия си противник, отрази пресилен замах и се извъртя. Още двама рухнаха, плюещи кръв от разсечени гърла.

Сърцето на търговеца се сви, когато арбалетчикът стреля за трети път. Този път той улучи. Но изстрелът не спря Привидението, а само увеличи яростта му. Последните двама наемници умряха по ужасяващ начин, разчленени от ужасяващо остър меч. Подир това убиецът се отпусна на едно коляно, сграбчи болта и го изтръгна. Без да трепне или да извика. Когато пусна окървавената стрела и се обърна, отново се усмихваше.

Именно тази гледка накара Улрих да заподозре, че под тъмния плащ се крие безсмъртие.

— Можеш ли да се изправиш? — попита Привидението. — Трябва да побързаме, ако искаме да спечелим битката.

Гърбът му бе изпълнен с течна болка, почти като коляното. Търговецът се надигна предпазливо, опиращ цялата си тежест върху левия крак. Убиецът се приведе да му помогне, при което Улрих се озова съвсем близо до сенчестата качулка. Дори при това разстояние мракът си оставаше. Явно това се дължеше на магия. Брадичката се виждаше ясно, извитите в усмивка устни — също. Останалата част от лицето се долавяше замъглена от сенки, макар и смътно видима.

Докато повдигаше ръка, Улрих леко закачи ръба на качулката: достатъчно, за да надникне. Бе възнамерявал да не реагира, ала изненадата се оказа непосилна за прикриване.

— Ти?

Мечът се вряза в гърлото му. Тялото му се вцепени, крайниците започнаха да се гърчат в спазми. Пред очите му притъмня от избухналия ярък блясък. Ако не беше ужасяващата болка, той би оценил близостта на това усещане с унеса от виолетовия лист.

Гласът на Привидението долетя отнякъде далеч:

— Проклет глупак, можеше да се спасиш. И да ми бъдеш полезен…