Танц с огледала

Глава първа

Хаерн придърпа качулката си ниско над лицето и се зае да прикача мечове към колана си. Магьосникът Тарлак, ръководител на наемническата им група, седеше зад бюрото си и наблюдаваше.

— Нужна ли ти е помощ? — попита магът и почисти ръкава на жълтата си роба.

Хаерн поклати глава:

— Трябва да изпратя съобщение към подземния свят. Бран отиде прекалено далеч. В случая се налага да оставя недвусмислено послание. Ще се справя по своя начин.

Тарлак кимна. Не изглеждаше изненадан.

— Ами Алиса?

Хаерн привърза наметалото си. Бяха чули, че Алиса подготвя някакъв удар срещу престъпническите гилдии, макар и по неясни до този момент причини. Тъй като разполагаха с достоверен източник, трябваше да подходят към този проблем сериозно.

В един определен момент от нощта в имението на Гемкрофт щеше да се проведе среща.

— По-късно — рече Хаерн. — Знаеш как е.

— Да. Късмет. И помни, че не мога да ти платя, ако умреш.

— Не аз ще умирам тази нощ — отвърна Стражителя.

Той излезе от кабинета, спусна се към изхода на кулата и се затича към града. Над десетина тайни прохода, въжета и издатини позволяваха незабелязаното му проникване отвъд стената. Хаерн се отправи към южния край. Потенциалният конфликт на Алиса с гилдиите представляваше по-голяма заплаха, но преди това той се нуждаеше от загрявка. Целта му бе отрепка на име Бран Гудфингър. Въпросният имаше навика да се подвизава в южната част на града. Това обясняваше избраната от Стражителя посока.

Обичайно той изпитваше гордост, докато се придвижваше сред покривите и наблюдаваше делата на отделните гилдии. Откакто войната им с Трифектата бе свършила преди две години, отделните групи крадци бяха установили крехък баланс. Първите няколко месеца бе най-трудно, но остриетата на Хаерн бяха спомогнали за преодоляването на първоначалните търкания, смазвайки ги с цели потоци кръв. Чрез груба жестока сила той бе повалил и двете страни на колене. Той бе представлявал мълчаливата заплаха, която наблюдава всички и не търпи нищо. Но тази нощ постижението му го изпълваше с горчилка. За пръв път планът му бе обърнат срещу него по особено жесток начин.

Крадците, които крадяха от Трифектата, умираха. Всички знаеха това. Всички знаеха, че всяка нощ Стражителя обхожда града, за да се увери, че мирът бива поддържан. Но Бран в дръзко предизвикателство бе започнал да използва деца.

— Къде ли се криеш? — прошепна Хаерн, легнал по корем върху един покрив. В продължение на два дни Бран бе успявал да се спотайва, а хлапетата му бяха вършали необезпокоявани. Но това нямаше да продължава повече.

Той забеляза едно от най-дребните, дете на не повече от седем години. Въпросното тъкмо излизаше през строшения прозорец на магазин, стиснало шепа медни монети. То се затича, а Хаерн го последва.

Невръстният крадец криволичеше из улиците, както бе научен. Но за човек с опита на Хаерн това представляваше само дребно отегчение. Той се държеше далеч, за да не разкрива присъствието си. Преди това на два пъти бе следил децата на Бран, но първото го бе забелязало и бе избягало, захвърляйки плячката си, а второто бе убито от друга гилдия.

Сред улиците на Велдарен бяха кървили деца. Гневът на Стражителя щеше да бъде съкрушителен.

Детето изчезна в един склад. Хаерн го последва, слят със сенките. Достигнал вратата, той надникна през пролуката край пантите. Под мъждивата светлина на фенер различи още две деца.

Надяващ се, че е намерил скривалището на Бран, а не някаква шайка сирачета, Хаерн изтегли мечовете си. Този път нямаше да изниква безшумно. Този път нямаше да има безшумна смърт.

Стражителя разби вратата и влетя вътре, без да се оглежда, оставил се на инстинктите да го насочват. Складът бе пълен със сандъци и чували зърно, което значително намаляваше маневреността му. Поне двадесет деца се бяха струпали, а пред тях, с брадясало омацано лице, стоеше Бран. Сепнат от трясъка, мъжът се вторачи в нападателя.

— Спрете го! — изкрещя той към хлапетата. Хаерн изруга, а децата започнаха да изтеглят малки ножове и кинжали. Стражителя скочи сред тях, завъртя плащовете си, подсече три и се впусна през образувалата се пролука. Огромна стена разделяше склада на две; Бран бе изчезнал в другата половина.

Харен се стрелна подире му, блъсвайки и новата врата. Очакваше го изненада: преследваният се бе скрил до прага, готов да замахне с меча си. Но Стражителя се оказа прекалено бърз. Скокът му го отведе далеч от удара. В следващия миг той вече се извърташе на пети и скачаше отново към скрилия се в засада.

Бран беше обикновен негодник, който разчиташе на числено превъзходство и се осмеляваше да нанася удари единствено от сенките. Много пъти Хаерн се бе изправял срещу такива като него; познаваше тактиките им. Подир три удара мечът се отрони от разсечената китка. Два ритника строшиха капачката на коляното. Стражителя не му позволи да се свлече на земята, а го сграбчи за косата и притисна острие до врата му.

— Как смееш — прошепна Хаерн. Качулката все още висеше ниско над лицето му, затова той тръсна глава. Искаше Бран да види яростта в погледа му.

— Ти държиш целия град за заложник, а отправяш подобно питане към мен?

Хаерн го удари по устата с дръжката на меча. Бран изплю зъб, а децата започнаха да нахлуват през вратата и да ги заобикалят.

— Не се приближавайте — каза им Бран и се ухили към Хаерн. Жълтеникавите му зъби все още червенееха. В очите му блестеше лудост, която смущаваше Стражителя. Това не беше човек, който почиташе живота: нито своя, нито чуждия.

— Какво целиш с номерата си? — студено попита Хаерн. — Нима си очаквал, че няма да открия? Да използваш деца в моя град.

— В моя град — подигравателно повтори Бран и прихна да се смее. — Какъв глупак. Останалите са наплашени, но аз зная какво си. Те си мислят, че си същият като нас, само че не си. Още не. Щом гилдиите узнаят, ще започнат да се надпреварват за главата ти.

Бран посочи към хлапетата, готови да се хвърлят. Хаерн дори не искаше да си мисли на какво ги е подложил негодникът, за да постигне подобен контрол над тях.

— Убиеш ли ме, те ще скочат. Няма да умреш, прекалено си добър за тях, но и няма да избягаш, без да убиеш поне едно. Какво решаваш, Стражителю? Ще можеш ли да отнемеш живота ми, ако знаеш, че с това ще отнемеш и живота на дете?

Хаерн погледна към хлапетата. Имаше някои на около седем години, но имаше и много на около дванадесет. Стигаше някое от тях да извади късмет в удара си и той щеше да рухне.

Острието му се притисна по-силно към кожата на Бран. Хаерн се приведе към него, за да прошепне в ухото му.

— Ти не знаеш нищо за мен, Бран. Ти ще умреш, а те ще останат свободни.

— Заедно с мен ще умрат и невинни. Това е нещо, което ти не си способен да понесеш. Не си чудовището, за което останалите те смятат. Сега ме пускай.

Хаерн погледна към децата, изчакващи. И за момент понечи да размишлява, но не успя: знаеше към какъв живот би могъл да ги отведе човек като Бран. Това знание не оставяше място за размисли и колебания. Какъвто и да беше рискът, той не можеше да допусне подобно нещо.

— Тук изобщо не може да става дума за избор — прошепна Хаерн.

Той замахна. Кръв плисна по дрехите му. В следващия миг той скочи и се извъртя, прелитайки над хлапетата. Те се впуснаха подире му, останали невъзмутени от смъртта на наставника си.

Хаерн се претърколи и се изправи на крака. Кръстосаните му остриета отразиха няколко слаби намушквания. Вече бе установил, че вратата, през която бе влязъл, представлява единствен изход. Стараещ се да потиска бойните си инстинкти, той скочи през средата на групата. Плащовете му се извиваха и извъртаха, за да отблъснат неопитни атаки.

Прекратявайки въртенето, той се стрелна към вратата. Там го очакваше едно от по-възрастните момчета. За момент Хаерн усети паника, разпознал смъртоносния ъгъл на удара му.

Стражителя реагира инстинктивно, избивайки оръжието, а после изрита момчето встрани. Сетне отново се затича, оттласна се от купчина сандъци и със свободната си ръка се улови за покривна греда. Бързо залюляване го отведе на тавана, където той се обърна към децата. Няколко от тях се бяха събрали около изблъсканото от Хаерн момче.

— Чуйте — каза Стражителя. Опитваше се да прости постъпката им. Те го бяха нападнали, защото бяха привикнали към това. Защото не познаваха друго. Яростта, която изпитваше, бе неправилно насочена и породена от безсилие. — Учителят ви е мъртъв. Няма как да ме надвиете.

Едно от децата го напсува грозно. Хаерн потисна гнева си от проявата на неуважение. Децата бяха ужасени, а и той добре познаваше света им. И знаеше какво би имало ефект там, където убеждаването е безсилно.

— Кажеш ли нещо подобно още веднъж, ще ти отрежа езика.

Момчето неволно отстъпи, сепнато от студенината на гласа. Останалите продължаваха да гледат към Хаерн — някои бяха готови да се разплачат, други бяха гневни, но повечето изглеждаха ужасяващо безразлични. Стражителя посочи към трупа на Бран.

— Вземете парите му и започнете по-добър живот. Останете ли крадци, очаква ви единствено смърт — от моята ръка или от гилдиите. Не искам да ви убивам, но ще го направя. За вас няма бъдеще.

— Нито за теб — обади се някое от децата, но Хаерн не видя кое. Те умело претърсиха трупа на Бран и се пръснаха. Стражителя не обърна внимание на оттеглянето им: вече бе престанал да мисли за тях. Все още изпитваше гняв. Бран бе умрял бързо, не бе успял да послужи за пример. А що се отнасяше до поваленото момче…

С почти безшумно приземяване той скочи обратно долу. Там обърна детето по гръб и допря ръка до шията му. Нямаше пулс.

— Дано се пържиш вечно, Бран — прошепна Хаерн.

Немислимо беше да остави тялото тук. Той го нарами и се затича по улиците. Надяваше се, че никой от гилдичарите няма да го забележи и да реши да опита нещо героично.

Във Велдарен имаше неколцина гробари, а също и един, който кремираше телата. Именно към последния се отправи Хаерн. След като разби ключалката му, можа да установи, че мъжът спи. Стражителя леко го сръчка с меча си.

— Какво? Кой… А, ти ли си.

Крематорът, който се казваше Уилард, започна да трие очи. Но бързо отдръпна ръце, усетил спуснатите в скута му монети.

— Не пести нищо. И погреби пепелта му.

— Кой е бил той? — попита Уилард и погледна към тялото, което Хаерн бе оставил на пода.

— Нещастен случай.

— Какво да гравирам върху урната му?

— Нещо по твой избор.

В отвратително настроение той се отправи към дома на Алиса Гемкрофт. Искаше му се да може да забрави случилото се, но знаеше, че няма да има този късмет. Поне смъртта на Бран щеше да послужи за предупреждение, че и използването на деца нямаше да ги спаси от Стражителя. Поне това Хаерн бе постигнал, макар и не по желания начин.

Смъртта на безименното момче продължаваше да го преследва. Бран бе уверен, че Хаерн не би понесъл нещо подобно. Излизаше, че е бил прав.

Преодоляването на оградата бе лесна задача — избягването на пазачите бе трудното. Зад къщата имаше отделна постройка, където щеше да се проведе срещата. Повечето от войниците се задържаха близо до самия дом, което определено помагаше.

В началото Хаерн задържаше напредъка си близо до оградата, прилепен към сенките. Най-сетне видя постройката. След още малко чакане можа да изчисли, че разполага с период от тридесет секунди, през който да пробяга.

При достигането си той можа да установи, че от вътрешността на постройката долита слаб блясък. Мъжът долепи ухо до вратата. Нищо не се чуваше. Може би бе дошъл прекалено рано? Или прекалено късно?

Вратата беше отключена, затова той се отправи вътре. Стаята бе изненадващо празна, съдържаше само легло. А подът бе покрит с дебел килим. Фенерът проблясваше слабо, изпълнил ъглите на стаята с множество сенки.

— Проклятие — прошепна той.

Хаерн се отправи към далечния ъгъл, за да изчака няколко часа — в случай че срещата все още не се бе провела. Но в средата на помещението той спря. Сенките в този ъгъл не изглеждаха съвсем обичайни…

Той скочи обратно към вратата, усетил капан. Но преди да е успял да я достигне, нещо се вкопчи в наметалото му и дръпна. Хаерн се извъртя, за момент колебаещ се между изтръгване и битка. И без това разгневен заради Бран, той избра втория вариант.

За негова изненада ударите му бяха отразени по съвършен начин. Започнал да подготвя следващия си замах, Хаерн забеляза облеклото на противничката си — тъмни ивици плат покриваха тялото й. Само лицето оставаше оголено.

— Достатъчно, Стражителю — изрече Зуса, извила тяло в защита. — Не съм тук, за да те убивам.

Хаерн се отдръпна и се облегна на стената край вратата.

— Тогава защо си тук?

— Защото аз поисках така — долетя глас от вратата. Хаерн се извърна и кимна в престорен поклон.

— Лейди Гемкрофт. Радвам се да те видя, Алиса.

Наследницата му се усмихна, несмутена от подигравката в гласа му. Зуса прибра кинжалите си, но задържа ръце върху дръжките им. Без да откъсва очи от него, тя се приближи до господарката си. Самата Алиса изглеждаше спокойна, далеч по-спокойна от последния път, в който Хаерн я бе видял. Разбира се, тогава той се бе опитвал да я убие заради наемниците, с които тя бе изпълнила Велдарен.

Под робата си Алиса носеше тънка рокля; червената й коса се спускаше по раменете. Хаерн почти се почувства поласкан, че тя се е преоблякла специално за него.

— Разбрах за някаква среща, свързана с крадците — рече Хаерн. — Истина ли е?

— Уверявам те, Телфорд ми е изцяло верен.

Лицето на Хаерн леко трепна. Това бе името на неговия информатор. Сега той се чувстваше смутен, защото нямаше представа каква е причината за тази среща. Това не му харесваше. Освен това двете бяха запречили изхода. Това още повече не му харесваше.

— Значи съм бил излъган, за да дойда. Защо, Алиса?

— Защото искам да те наема.

За момент Хаерн замълча учудено, преди да се засмее.

— Аз не съм пионка, която да разместваш според приумиците си. Ако действително си искала това, защо си прибягнала до заблуда?

— Защото не искам никой — нито гилдиите, нито Трифектата — да узнае. Заминавам за Ейнджълпорт заедно със Зуса и бих искала ти също да ни придружиш.

Ръцете на Хаерн все още стискаха оръжията. Да обсъжда подобна молба в присъствието на човек, опасен като Зуса, не беше неговата идея за справедливи преговори.

— И каква е причината за това ти желание? — попита той. — Уверявам те, Зуса е повече от способна да те опази жива.

Жилка нетърпение най-сетне изникна сред спокойствието на Алиса.

— Някой е проникнал в дома на Лори Кинън и е убил сина му и снаха му, а също и десетина пазачи. Както изисква традицията, отивам за погребенията им. Искам вие двамата със Зуса да откриете убиеца и да го заловите.

Хаерн поклати глава:

— Не мога да напусна Велдарен. Мирът, който създадох…

— Не е никакъв мир — заяви Алиса. — Гилдиите непрекъснато се дебнат една друга и се избиват в безкрайни спорове за златото, което им плащаме. Малцината, които крадат, биват залавяни от другите гилдичари, не от теб. Освен това никой няма да узнае за напускането ти, не и със седмици. Минаха две години. Ти проля достатъчно кръв, за да измиеш целия град. Онези, които са останали, са доволни на лесните пари, които прибират без усилие. За теб са останали само най-безразсъдните от престъпния свят. Градът се е променил. Отсъствието ти няма да му направи впечатление.

Хаерн знаеше това, но не го харесваше.

— Случилото се в Ейнджълпорт не ме касае. Имах достатъчно сблъсъци с Трифектата, за да ми стигнат за цял живот. Открийте си убиеца сами. Сега ме пусни да си вървя.

Алиса погледна към Зуса и кимна. Двете пристъпиха встрани. Докато Хаерн прекрачваше прага и потъваше в нощта, лейди Гемкрофт каза високо:

— Край труповете е бил намерен знак, очертан с кръв.

Хаерн спря.

— Какъв знак?

— Око.

Младият мъж се обърна. Предишният гняв припламна отново.

— Обвиняваш мен за станалото?

— Не. — Алиса също пристъпи навън. — Вече проучих и зная със сигурност, че си бил във Велдарен както в нощта, когато се е случило, така и в нощите преди и след нея. Лори не е допуснал да се разчуе. Само най-близките до него знаят за станалото. Самият той също знае, че не ти си убиецът, но въпреки това се страхува, че си замесен по някакъв начин.

Стиснал зъби, Хаерн се опитваше да осмисли какво означава всичко това. Но не откриваше отговор.

— В това няма логика. Защо му е на някого да хвърля вината върху мен? Никога не съм бил в Ейнджълпорт. И от години не съм използвал символа. Откакто войната между Трифектата и гилдиите на крадците приключи.

— Това не е опит за прехвърляне на вината — обади се Зуса. — Става дума за послание. Някой отправя повик към теб, Стражителю.

Хаерн се чувстваше прекалено изморен и неподготвен. Лицето на мъртвото момче продължаваше да изниква пред очите му.

— Откъде да зная, че това не е капан? — накрая попита той. Алиса сведе поглед, посрамена от това, което предстоеше да каже.

— Благодарение на теб синът ми е още жив. Благодарение на теб успях да отмъстя на онези, които се опитаха да го убият. Никога не бих те предала. Някой е убил влиятелни граждани на Ейнджълпорт, мои приятели и съмишленици, и е използвал кръвта им, за да изпрати съобщение. Помогни ми да го намеря. Помогни ми да го спра.

Стражителя въздъхна.

— Така да бъде. Кога заминаваме?

— Днес? — Тарлак се приведе напред от стола си. — Заминаваш днес? Но нали още не сме приключили с договора на Хишън. Освен това още не съм открил онзи проклет убиец на курви, за когото Антонил ни плати. Как да открия негодника без твоята помощ?

— Започни да прекарваш време с проститутки. По-точно, започни да прекарваш повече време.

Тарлак повдигна вежда и се изсмя. Той се изправи (все още беше облечен в нощницата си) и махна с ръка край себе си.

— Всичко ще се разпадне без теб. Но не мога да те спра. А и не бих искал. Не бива да допускаме някой да руши репутацията ти.

Двамата се прегърнаха. Магьосникът го потупа по гърба.

— И да не се оставиш да те убият.

— Ще се постарая.

Хаерн напусна кабинета му и се отправи към стаята си. Там се разсъблече, пъхна се в леглото и заспа.

Събуди го нещо, побутващо го по рамото. Младият мъж отвори очи, простена и се извъртя.

— Рискуваш си живота, Бруг — промърмори той.

— Ти си този, който се отправя в търсене на човек, достатъчно смел — или достатъчно глупав — да те провокира — отвърна ковачът. — А и почти се свечери. Размърдай си задника. Донесъл съм ти нещо.

Хаерн разтърка очи и отново се обърна. Бруг стоеше край леглото му, стиснал чифт ботуши в ръка.

— Обуща?

— Не са обикновени обувки! — Бруг ги хвърли върху гърдите му. — Два месеца ги изработвах, прояви малко благодарност!

Другият се надигна и огледа обувките. Те бяха сиви, изработени от мек материал, който се втвърдяваше при подметките. Изглеждаше, че те ще заглушат стъпките му, но дали щяха да издържат дълго неспирното тичане по покривите…

— Ти си ги направил? — попита Хаерн. — Не знаех, че можеш да шиеш кожа.

Бруг почервеня.

— Тарлак вложи малко магия в тях. Те никога няма да се износят, но истинската им ценност е, че с тях ще стъпваш по-тихо от мишка… Всъщност на неблагодарници няма какво да обяснявам. Сам ще откриеш.

С тежки и бързи стъпки той се отправи към вратата. Спря за момент, когато Хаерн извика подире му:

— И ти ще ми липсваш, Бруг.

Ковачът само изръмжа в отговор, но се поколеба на излизане. Останал сам, Хаерн се преоблече, приготви кожената си броня и се нагласи да напусне.

Долният етаж се оказа празен; никой не седеше на дивана. Огънят в камината бе догорял. Хаерн се навъси, преглътна разочарованието си и излезе.

Делисия го чакаше отвън, усмихнато облегната на кулата. Робата й блестеше от чистота, червената й коса бе стегната на опашка.

— Възнамеряваше да си идеш, без да се сбогуваш?

Той сви рамене:

— Сметнах, че ме чакаш отвън.

— Щеше да заминеш и ако не бях.

Хаерн се усмихна в отговор и пристъпи към нея, за да се остави да бъде прегърнат. Когато се опита да се отдръпне, Делисия го притисна още по-силно към себе си. Неочакваната й дързост го изненада.

— Бъди внимателен — каза жрицата. — Тарлак ми разказа всичко. Човек, способен на нещо подобно, за да те призове в подигравка, не е нещо дребно.

— Притесняваш се за мен?

Хаерн се постара да не взема тревогата й сериозно. И да не обръща внимание на усиления си пулс, предизвикан от обвитите около врата му ръце.

— Притеснявам се всяка нощ, когато обикаляш града. Но този път няма да мога да те излекувам, ако се върнеш ранен. Моля те, пази се.

Този път нямаше как да се пошегува. Хаерн обви кръста й с ръце и допря чело до нейното.

— Обещавам — усмихна се той. — Нужно е нещо много повече от някакъв страхлив имитатор, за да ме надвие.

Делисия го целуна. Подир един сепнат миг той отвърна на жеста й. Накрая тя се отдръпна и леко сведе глава, за да скрие изчервяването си зад косата. Тонът на следващите й думи бе небрежен.

— Това ли е целият ти багаж? — Жрицата посочи към наметалата на Хаерн. Той тръгваше на път само с дрехите на гърба си и оръжията.

— Да. Защо, проблем ли има?

— Вечният сиромах — отвърна тя със смях. — Късмет. И се върни жив и здрав.

Той се поклони.

— Не бих си и помислил друго. Дръж Тарлак изкъсо докато ме няма.

— Ще се постарая.

С енергични крачки Стражителя се отправи към главния път. Светлината на деня го караше да се чувства необичайно уязвим. Той се постара да потисне това усещане.

Керванът на Алиса вече го чакаше. Той се състоеше само от три коли — много по-малко от очакваното. Жената бе казала, че възнамерява да напусне града колкото се може по-незабележимо, за да остане напускането й скрито от гилдиите. Оказа се, че е взела думите си насериозно. Тя седеше в първата кола заедно със Зуса. Двете кимнаха, когато той се приближи. Хаерн осъзна, че под дневната светлина и без качулката лицето му е видимо.

— Стражителя? — за всеки случай попита Алиса.

— Хаерн — отвърна той. Зуса протегна ръка към него, за да му помогне да се качи. — Направо към Ейнджълпорт ли отиваме?

Алиса потвърди и се обърна към кочияша.