Танц с огледала

Глава двадесет и шеста

Зората неумолимо напредваше, но точно сега бе настъпило най-мрачното време на нощта.

Още от разстояние Хаерн видя нещо, което го съкруши. Въпреки това той стисна зъби, отказващ да пусне надеждата.

— Не — прошепна той. — Моля те, Ашур… Не бива всичко да свърши така.

И въпреки това тялото на Зуса лежеше неподвижно.

Обгърнал се плътно, за да държи на разстояние неочакваните тръпки, той продължи. От Алиса нямаше и следа. Дори и закотвените кораби изглеждаха пусти. Най-вероятно екипажите им се бяха отправили към имението на Инграм. Нека се сражават за града.

Край тялото на Зуса той коленичи и притисна пръсти до шията й. Не искаше да поглежда към кървавата рана върху стомаха й. Не му се искаше да се замисля кой я е причинил.

Пулс имаше.

— Благодаря ти — почти беззвучно изрече Хаерн.

Той откъсна най-чистите парчета от наметалото си, за да спре кръвта и превърже раната. Раздвижването я свести: жената простена и отвори очи. Хаерн внимателно размота ивиците от лицето й. Погледът й се насочи към него; въпреки болката, Зуса се усмихваше.

— Знаех си, че ти… — дрезгаво поде тя.

— Не говори — каза Стражителя и продължи да превързва раната. — Лежи неподвижно. Трудно ми е да повярвам, че си още жива.

Тихи стъпки го накараха да повдигне глава. Диредон бе превързал ранения си крак; бе изнамерил и дълга пръчка, на която да се подпира.

— Къде е лейди Гемкрофт? — попита елфът и се огледа. Кеят си оставаше пуст.

— Те я отведоха — каза Зуса. Налагаше й се да преглъща непрекъснато, защото гърлото й бе пресъхнало.

— Кой? — каза Хаерн.

— Търговците… Възнамеряват да я предадат на елфите.

Диредон поклати глава и промърмори нещо на своя език.

— Ако побързам, ще успея да я спася. Ще можете ли да избягате сами?

— Първо ще трябва да се погрижим за раната й — отвърна Стражителя. — Трябва ми около час. Мисля, че ще успеем да се измъкнем.

Елфът кимна:

— Аз не бива да се показвам през деня. Не мисля, че войниците ще останат във възторг от присъствието ми.

Хаерн се съгласи с тих смях.

— Къде да те търсим?

— Аз ще ви намеря. В това съм ненадминат. Само се придвижвайте близо до пътищата. На добър час, Стражителю.

С тези думи разузнавачът се отдалечи — удивително бързо за накуцващ. Подир миг Хаерн отново се обърна към Зуса. Смуглата й кожа бе започнала да пребледнява. Времето й изтичаше.

— Сигурно вече си започнала да свикваш да те разнасям — промърмори той и внимателно я повдигна.

— Не, все още не ми харесва — каза безликата. Хаерн неволно се засмя. И с предпазливи стъпки се отправи по притихналата улица. Всичко по реда си.

Вратата на храма се оказа затворена. Хаерн удари с юмрук по нея и зачака, облегнат, за да поеме по-лесно тежестта на Зуса. Тъй като отговор не последва, той потропа отново. И трети път: нямаше намерение да се отказва. Най-сетне вратата се открехна. А в следващия миг се отвори широко, защото Нол го бе познал.

— Няма къде другаде да идем — каза му Хаерн. — Тя се нуждае от целение. Ще ни помогнеш ли?

Свещеникът прехапа устни.

— Готов си да ми се довериш?

— Ако не си разбрал, нямам голям избор.

— Внеси я — кимна жрецът, отдръпна се и продължи. — Когато избухнаха пожарите, изпратих Лоугън у дома. Прецених, че е най-добре да остане при близките си. С всеки изминал ден градът става все по-опасен. Какво й се е случило?

— Била е посечена. — Хаерн положи жената върху една от пейките и се отдръпна, за да се облегне на една от стените. И без това изцеден, пренасянето на Зуса го бе изтощило.

Нол размота превръзката и се намръщи.

— Не съм сигурен, че ще успея да я излекувам.

— По-добре се постарай.

— Не разбираш. През последните няколко години вярата ми бе слаба. Боя се, че подобна рана е извън силите ми. Възможно е Ашур изобщо да не чуе молитвите ми.

Хаерн неочаквано пристъпи към него, сграбчи го за дрехата и го дръпна към себе си.

— Не ме интересува. Разбра ли? Не ме е грижа какво си правил, че ме предаде или какво си правил преди. Коленичи и я излекувай. Недей да трепериш в колебание.

Свещеникът кимна и побърза да се приведе над Зуса в мига, в който се оказа пуснат. Той отпусна глава и поде молитвата си, а Хаерн затвори очи. Не искаше да гледа. Искаше само да се надява.

Най-накрая храмът утихна. Стражителя все още изчакваше, свел лице, затворил очи. Докато не усети ръка върху лицето си. Пред него стоеше Зуса. Кървавите превръзки все още бяха върху пейката; върху кожата й бе останал белег, но раната я нямаше. Край нея стоеше Нол, удивен до сълзи.

— Благодаря ви — каза тя и отпусна глава върху гърдите на Хаерн. — Благодаря…

— Имаме малко време — рече Стражителя. — Ще се справиш ли?

Безликата кимна. Хаерн леко стисна рамото на жреца и, следван от спътничката си, напусна храма, за да се отправи към градските стени.

Лорд Едгар и лорд Уорик (понастоящем истински носител на тази титла) се бяха настанили в имението на покойния Инграм. Обсъждането им бе прекъснато от появата на слуга.

Въпросният изглеждаше изключително нервен. До неотдавна той бе служил на лорд Мърбанд, а сега му се налагаше да печели благоволението на съвсем нов и непознат господар.

— Милорд, пристигнаха вести от пратеника, отпътувал към елфите.

— Толкова бързо? — изненада се Едгар. — Мина едва час.

Слугата облиза устни.

— Пратеникът каза, че елфът го очаквал извън града. Заявил, че приема вашия… подарък.

Едгар сви рамене.

— Това не беше изненадващо. Да я заведа ли?

— Не — каза Уорик. — Аз трябва да го сторя. Така ще изглежда подобаващо. — Той се обърна към прислужника. — Бъди така добър…

— Ърл, сър.

— Нека пратеникът поеме обратно и предаде на елфа да ни почака. Веднага тръгваме да му заведем Алиса.

Слугата се поклони и побърза да се отдалечи. Уорик също напусна стаята и излезе навън. Повечето от телата в двора бяха разчистени, но кръвта все още оставаше. Определено следващата година тревата щеше да избуи. Наоколо продължаваха да се суетят слуги, които се стараеха да заличат всички следи от битката и да накарат нещата да изглеждат точно като преди. Нямаше да успеят, разбира се. Сега Уорик стоеше начело. Много неща щяха да се променят. Към по-добро.

Двамата пазачи пред входа на тъмницата се поклониха сковано. Уорик знаеше, че Инграм далеч не е любимец на народа, но пък самият той представляваше нещо съвсем непознато, неочаквано оказало се на власт. За начало нямаше да обръща внимание на особените им погледи и лекото колебание в гласовете им. Но щеше да дойде момент, в който да се погрижи за привличането им. Или да си осигури покорството им с помощта на ужас.

— Доведете ми Алиса — нареди той. — Недокосната.

Единият войник се поклони ниско и бързо изчезна в тъмницата. А изчакващият Уорик повика друг от стражите си и нареди приготвянето на ескорт: той нямаше намерение да пътува из града сам, не и когато бунтовете и пожарите оставаха толкова скорошен спомен. Разбира се, повечето от тези безредици бяха избухнали заради неговата намеса, но все пак…

Войникът се завърна, водещ Алиса. Уорик сви старческия си гръбнак в леко подигравателен поклон.

— Надявам се престоят да ти е харесал.

Лицето и роклята й бяха покрити с мръсотия, която не бе съумяла изцяло да прикрие белезите от неотдавнашната веселба на пристанището. Но в отговор на думите му тя се усмихна сияйно, сякаш е била поканена тук на чай.

— Останах във възторг от тукашния разкош — рече тя. — Това е нещо, което не бива да пропускаш да усетиш и сам.

Уорик се засмя.

— Малко вероятно. Гробът ще ме намери много преди тези килии.

— Човек винаги трябва да се надява.

— Съветвам те да спестиш очарованието си за елфите. Ще ти е нужно, за да си спасиш главата.

Заедно с все още окованата Алиса те напуснаха имението и се отправиха към портите. Уорик се възползва от разходката, за да разгледа града с нови очи. Различните магазини вече не бяха негови партньори; кръчмите преставаха да бъдат места, където хората му прахосваха парите си. Сега всичко това му принадлежеше, намираше се под негова защита. Жителите на Ейнджълпорт щяха да му плащат данъци, да коленичат в нозете му и да му оказват почит, каквато един обикновен забогатял от търговия човек никога не би могъл да получи. Дори и самите хора му изглеждаха различни: сега те бяха негови поданици.

Разбира се, останалите Търговски лордове също щяха да запазват известно влияние и да получат свои земи от околните територии. Цялата Рамера бе тяхна.

Пред портите на града войниците отдадоха чест и се отдръпнаха.

— Къде е елфът? — попита Уорик. За момент бяха поспрели под каменната арка на стената.

— Ако имате зорко око, можете да го видите. — Един от войниците посочи към хълмовете.

Уорик поклати глава: на младини бе стоял на върха на мачтата, за да разглежда флаговете на приближаващите кораби, но сега не разполагаше със същите очи. Все пак можеше да види посочения хълм и именно към него се отправи ескортът.

Минутите минаваха, отброявани от дрънченето на брони и вериги. Скоро Уорик можа да види и самия елф. До този момент пратеникът не му изглеждаше познат.

— Бъдете здрав, поданико на Келасар — извика той.

— И вие, покровителю на Ейнджълпорт — отвърна елфът. Уорик се подсмихна. Поне този беше учтив.

След още няколко крачки имаше възможност да огледа пратеника още по-добре. Елфът имаше дълга кестенява коса, внимателно сплетена, за да не закрива очите му. Без да напуска върха на хълма, той се поклони ниско.

— Трябва да се извиня за предишните ни недоразумения — каза Уорик и се поклони по-символично. — Новото ми положение ми позволява да погледна нещата от нов ъгъл. Вярвам, че вашият народ бе настоявал за предаването на лейди Алиса Гемкрофт, за да бъде съдена. С този жест искам да положа началото на нова дружба между нас.

С тържествена сериозност елфът кимна.

— Приемам жеста ви. Ще я отведа в Келасар, където тя ще се изправи пред нашето правосъдие. Свалете веригите й.

Уорик повдигна вежда.

— Няма ли да бъде по-разумно да ги оставите, поне докато не наближите границите на горите си?

— Обиждате ме. Аз не съм сам, а дори и да бях, тя не би могла да избяга от мен.

Уорик отново се поклони.

— Както желаете. — Той се обърна към войниците. — Освободете я.

Веригите от глезените и китките на Алиса бяха свалени. Тя разсеяно потърка разранената плът и пристъпи към елфа. Уорик се радваше да се отърве от нея. Не се съмняваше какво я очаква. Щом елфите отнемеха главата й, Трифектата щеше да рухне, останала без силни предводители. Той и партньорите му щяха да заемат мястото й.

Елфът на свой ред се поклони за сбогом. Но не си тръгна, а остана неподвижен, изчакващ. Уорик прецени, че това е някакъв неизвестен нему обичай. С твърдото решение да научи повече за елфите — все пак сделките с тях щяха да заемат важно място от предстоящите години — той се обърна и усмихнат пое обратно. Бе се отървал от огромно бреме.

Алиса остана да изчаква заедно с елфа. Когато Уорик и войниците му изчезнаха от погледа им, тя леко отстъпи и скръсти ръце.

— Веднъж вече отказах да призная елфическата справедливост — каза тя. — Къде ще бъда отведена сега? Лариса възнамерява да ме обеси тайно? Или предстои мнимо дело в Келасар?

Елфът се обърна към нея. Тя забеляза, че той накуцва.

— Не точно. — Той се усмихна, пъхна два пръста в устата си и изсвири.

В подножието от другата страна на хълма имаше голям гъсталак. От него изникнаха Хаерн и Зуса. Алиса едва не се задави от облекчение при вида на приятелката си. Тя се хвърли надолу по склона, за да увисне на врата й.

— Внимателно. — Безликата я поизбута. — Раните ми още не са излекувани напълно.

Смеейки се, Алиса се обърна към Хаерн, когото също прегърна до задушаване и целуна по бузата.

— Благодаря ви — каза тя.

Междувременно елфът се бе спуснал при тях, макар и не толкова вихрено. Хаерн почтително кимна към него.

— Задължени сме ти, Диредон — каза Стражителя.

— Аз съм този, който би трябвало да ви благодари — отвърна елфът. — Середон няма да остане във възторг от чутото, но трябва да научи за необмисленото поведение на Лариса и предателството на Гревен. Усещам, че напрежението между народите ни никога няма да изчезне, но поне за момента войната бе избегната.

В началото на храсталака елфът бе оставил импровизиран бастун. След като махна на останалите трима, той се отправи обратно към Келасар. Алиса го спря.

— Не съм нападала Лариса — каза му тя, когато елфът се обърна. — Но зная кой го е сторил. Мъж на име Торгар, наемник, който сега стои начело на семейство Кинън. Той самият ми призна това, защото смяташе, че ще умра.

Диредон застина, а в очите му изникна мраз. Без да каже нищо, той отново се обърна напред и продължи.

А Алиса се отправи на север, към дома. За нейна изненада Хаерн започна да се катери обратно към Ейнджълпорт.

— Къде отиваш?

Стражителя погледна към нея. Погледът му бе мъчително празен.

— Не можем да си тръгнем така. Надвити, окървавени, провалени?

Самата мисъл отново да стъпи в този град отврати Алиса.

— Не — каза лейди Гемкрофт. — Остави ги. Там вече не е останало нищо, за което да си заслужава да се борим.

— Не е така.

Той отново се затича нагоре. Алиса го наблюдаваше със свито сърце.

— Какво се надява да постигне?

— Ще му дадем една нощ — отвърна Зуса. Тя също се бе загледала в отдалечаващия се. — Диредон ми даде достатъчно пари, за да достигнем Велдарен, така че не е нужно да бързаме. Нека Хаерн открие търсеното. Зная, че той ще се върне при нас.

Алиса стисна ръката й. Двете се прегърнаха още веднъж.

— Никога повече не ме плаши така — каза лейди Гемкрофт.

— Ще се постарая.

Жените се отправиха на север, за да се отдалечат на известно разстояние от Ейнджълпорт. Настаниха се да нощуват край пътя, за да изчакат Стражителя.