Танц с огледала

Глава петнадесета

Потиснат, Хаерн се върна в храма малко преди зазоряване. Той бе претърсил града, но никъде не бе открил Привидението. Единствено бе успял да предотврати две кражби и едно изнасилване, без да убива.

Поне дъждът бе престанал. И метежите не се бяха възобновили.

Пред вратата той се натъкна на излизащия Лоугън, който се сепна от появата му.

— Излизаш ли? — попита Хаерн.

— Възложения — отвърна юношата и бързо се отдалечи.

Вътре той завари Алиса да спи върху една от пейките; Зуса седеше до нея и му кимна. Хаерн отвърна на поздрава й. Докато се настаняваше, в помещението изникна Нол.

— Най-сетне се върна — рече свещеникът.

— Да — тихо отвърна Хаерн, за да не събуди Алиса. — Макар че напразно обикалях цяла нощ.

— Ела да поспиш върху моето легло — предложи жрецът. — То е по-меко от пейките, а в момента няма да ми трябва.

Хаерн не искаше да пречи на свещенослужителя, особено предвид гостоприемството, което последният им бе оказал през последните дни. И все пак дървените пейки никак не бяха подходящи за спане, дори и отчасти обгърнати с одеяла. Затова младият мъж свали мечовете си, дръпна качулката си и се отправи към стаята. Тя бе малка, но матракът на кревата бе мек, пухен, което представляваше достатъчно оправдание. Допирът му представляваше истинско блаженство сред часовете дебнене из покривите.

— Съжалявам за скромните условия — каза свещеникът, заел се да разчиства бюрото си. — Сигурно във Велдарен си свикнал на много по-добро. Виждал ли си тамошния ни храм?

Приседнал върху леглото, Хаерн постави мечовете си в ъгъла и остави новото си наметало върху тях.

— Няколко пъти — отвърна той, сритващ ботушите си. — Хубава сграда.

— Хубава? — Жрецът се усмихна. — Меко казано хубава. Огромни колони, мраморни стени. Чух, че били поставили цветни прозорци, за да може влизащата вътре светлина да се оцветява като дъга.

За контраст той посочи към дървените стени на тукашното светилище и голия под.

— Уви, аз трябва да се задоволявам с малко.

— Да разбирам, че в Ейнджълпорт няма щедри дарения? — попита Хаерн и се отпусна върху леглото, при което гърбът му изпука няколко пъти.

— Мисля, че бедните и богатите са еднакви във всеки град, Хаерн, поне когато стане въпрос за дарения. Иначе си прав, търговията и работата са по-важни от боговете за тукашните жители. Всеки шести ден провеждам служба. Даренията, които получавам, стигат единствено за изхранването ни и да удържаме най-настоятелните кредитори. Може би аз не съм достатъчно вдъхновяващ. Единствено мога да се утешавам с мисълта, че присъствието на Карак тук е също тъй слабо.

— Поне това е добра новина. Благодаря ти за леглото.

— Няма за какво. Сега ще те оставя да си почиваш.

Свещеникът угаси фенера и затвори вратата, изпълвайки помещението с мрак. Тъй като сметна, че стаята е прекалено задушна, Хаерн свали ризата си и я захвърли в същия ъгъл като мечовете. И затвори очи, но тогава дверта проскърца отново.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Бих искала да се присъединя към теб, ако нямаш нищо против — отвърна Зуса.

Той се навъси.

— Вече е утро.

— Не можах да заспя. Но сега съм уморена. Ако ще ти преча, ще се вър…

— Няма. Леглото е достатъчно голямо.

Хаерн се обърна с гръб и се отмести към края на леглото. Гърбът на безликата докосна неговия.

— Печална двойка сме — прошепна тя.

Събеседникът й се засмя.

— Определено. Поне сега няма нужда да се преструваме. Може би така е най-добре. Не мисля, че бяхме добри.

За момент жената замълча. Хаерн се постара да се съсредоточи върху дишането си, а не върху допира на кожата й.

— Не си открил нищо, нали? — тихо попита Зуса.

— Нищо.

— Предположих. Боя се, че ние сме само марионетки в този фарс.

Тя се размърда край него и го обгърна с ръце, а лицето й се допря до врата му. Хаерн неволно се напрегна. Внезапната близост го бе изпълнила почти с подобие на ужас. Какво искаше тя от него? И дали, помисли си той, спомнил си лицето на Делисия, дали имаше право да й го даде?

— Не съм дошла за това — рече Зуса, отгатнала мислите му. — Животът ми е самотен, Хаерн. Последния път, когато легнах с мъж, бях прогонена сред безликите. Позволи ми да се насладя на близостта ти и да зная, че не искаш нищо в замяна.

Хаерн се засрами от мисълта си, затвори очи и се отпусна. Усещането бе странно, но приятно. Петте дълги години, прекарани из улиците на Велдарен, му позволяваха да съчувства на болката й. Самотата бе жесток звяр, чиито белези Хаерн бе чувствал дори и в кулата сред наемниците Есхатон.

Двамата със Зуса много си приличаха.

С тази мисъл той се унесе, отпуснал ръце върху нейните. Сънят му бе спокоен, но не продължи дълго.

— Хаерн?

Притесненият й тон веднага отстрани сънливостта му. Той веднага се надигна и осъзна, че лежи сам. Зуса бе приклекнала край вратата и я бе открехнала съвсем леко.

— Какво става?

— Облечи се и приготви оръжията си — каза тя и отново затвори. Говореше съвсем тихо. — Боя се, че сме били предадени.

— Предадени? — По това време той бе нахлузил ризата и наметалото. Кинжалите на Зуса иззвънтяха тихо при изтеглянето.

— Да, предадени. Тежко на този град, където дори людете на вярата са неверни.

Докато пристягаше колана си, Стражителя долови приглушен звук. При второто му долитане той успя и да го различи. Това го сепна.

Около храма крещяха гласове.

— Алиса? — попита той.

— Мъртва или спи, доколкото можах да видя. Трябва да бързаме.

Вратата отново бе открехната за миг. Неочаквано чифт устни изникнаха пред лицето му. Отне му цяла секунда да реагира и отвърне на целувката.

— Не умирай — прошепна Зуса в ухото му. — По-натам може да ти покажа защо жреците на Карак ме направиха една от безликите.

Хаерн се засмя и си сложи качулката.

— Да вървим.

Двамата изскочиха в залата, изтеглили оръжия. Хаерн се нуждаеше само от миг, за да огледа обстановката. Не видя очакваното. Алиса лежеше неподвижно върху пейката. Край нея с уморен вид седеше Нол. От Лоугън нямаше и следа. Храмът бе празен.

Зуса се хвърли към свещенослужителя, сграбчи го за робата и го повали на земята. Мечът на Хаерн веднага се озова пред гърлото му.

— Провери я — каза Хаерн. Вън някой ревеше Алиса и Стражителя да се предадат. Зуса приближи пръсти до устата на другата жена, а свещеникът бавно поклати глава.

— Тя ще се събуди след няколко часа. Сънотворното, което й дадох, е напълно безвредно, уверявам ви.

— Защо? — процеди Хаерн. Налагаше си да остане спокоен пред поредното предателство, срещу което му се налагаше да се изправя.

— Ти не би разбрал — кротко отвърна жрецът, без да се притеснява от притиснатото към шията му оръжие. — Сторих го за Ашур.

Зуса разклащаше Алиса и шамаросваше лицето й, но без успех. Хаерн стискаше меча си до болка. Той си мислеше за Робърт Хаерн, пожертвал живота си, за да спаси младия Арон Фелхорн от гнева на баща му. Струваше му се кощунство да сравнява двамата. Нол беше свещеник, свят човек, а Робърт беше… просто Робърт. И все пак възрастният наставник бе проявил много повече храброст и достойнство.

— Храмът е обкръжен — тихо каза Нол, прекъсвайки мислите му. — От почит те няма да влязат, поне не веднага. Предайте се. Спестете ни кръвопролитието. Ако сте невинни и сърцата ви са чисти, няма от какво да се страхувате: смъртта ще ви отведе в Златната вечност на Ашур.

— Каква беше истинската причина да ни продадеш? — попита Зуса, отказала се от опитите си за разбуждане. — Пари? Почит? Ти си същински позор.

— Сторих онова, което трябваше да бъде сторено!

Хаерн поклати глава:

— Виждал съм как човек отдава живота си, за да спаси други. Той не се оправдаваше със задължения. — Той отдръпна меча си. — Аз съм този, който трябва да убива. Моите ръце се покриват с кръв. Това е моят жребий и моят грях. Ако Ашур отвърне глава от мен, така да бъде. Но никога не бих предал някого, на когото съм предложил убежище. И още по-малко бих опитал да изкарам предателството си праведна постъпка. Как е възможно да си тъй сляп, Нол?

Той не му остави възможност за отговор, защото нямаше намерение да го чува. Наместо това стовари дръжката на меча си върху главата му и остави зашеметения свещеник да се свлече на пода. Подир това се обърна към Зуса. Но нямаше с какво да отговори на разтревожения й поглед.

— Не можем да я вземем — каза тя. — Не и ако искаме да успеем да избягаме.

— Нищо не пречи да опитаме — настоя Хаерн.

— Мъртви не бихме могли да й помогнем.

— Тогава какво, Зуса? Какво?

Този път всички войници хорово ги призоваваха да се предадат. Силата на груповия вик разтърси стените. Вън чакаха поне стотина бойци. Двамата не биха могли да се изправят срещу подобно множество, особено опитващи да пренесат приспаната Алиса. Срещу толкова многоброен противник нямаше да удържат да отбраняват вратите. Не им оставаше никакъв избор. Или щяха да умрат, или щяха да изоставят Алиса. И двете възможности не се харесваха на Хаерн. Той не можеше да остави жената тук; не можеше да я остави да страда за престъпление, което не е извършила.

— Какво ще правим? — отново попита той. Чувстваше се безпомощен.

— Ще живеем — тихо отвърна безликата. — И впоследствие ще я спасим.

— Тоест, да бягаме и да чакаме. — Стражителя поклати глава. — По-рано ти настоя да сторим същото. Заради това гледах как деца увисват на бесилото. Не мога да го сторя отново. Предпочитам да се сражавам и да умра с мисълта, че не съм бил страхливец. Как можеш да предлагаш да я изоставим?

Ръката на Зуса нежно милваше лицето на другата жена, но мекотата на движенията не се простираше до гласа й. Нито до острия поглед, който тя хвърли на Хаерн.

— Нима не разбираш, че изоставянето й ще бъде най-трудното нещо, което някога съм правила? Успях да спася теб от затвора. Ще спася и нея. Какво решаваш? Ще останеш тук или ще дойдеш с мен?

Хаерн отново погледна към Алиса. В този момент мразеше Ейнджълпорт повече от когато и да било.

— Води — глухо каза той.

— Не спирай да се движиш нито за миг. — Зуса се обърна към един от тесните прозорци. Стъклото бе матово и не пропускаше почти никаква светлина. — Не спирай да се сражаваш, не спирай да тичаш, а ако бъдем разделени, вечерта ме потърси на пристанището.

Тя прокара върха на кинжала по дланта си и стисна наметалото, за да остави кръвта да попие в него. И със затворени очи прошепна нещо неразбираемо. Червенината започна да изпълва плата, който се изви по неестествен начин. В следващия миг безликата скочи към прозореца и се извъртя. Юмруците й се стовариха върху стъклото и го пръснаха. Хаерн се поколеба. Вратите на храма поддадоха. За миг той бе готов да се нахвърли срещу нахлуващите вътре войници, но в крайна сметка удържа обещанието си. Строшеното стъкло се вряза в дрехите му; остра болка се заби в лявата му ръка. Но това нямаше значение. Докато скачаше на крака, той зърна Зуса и се затича след нея.

Войниците бяха оформили кръг около храма, но пръстенът им бе най-гъст край входа. През останалото място редиците бяха едва двойни, а съставящите ги бойци бяха застанали достатъчно нарядко, за да позволят разкъсване. Зуса също знаеше това и вече бе подела работа. Кинжалите й проблясваха ослепително, полетели в кървав танц. Наметалото й се движеше само, изострило ръбовете си. Пред очите на Хаерн то се стрелна към един от войниците и с необичайно будно движение преряза гърлото му.

Стражителя повали умиращия.

— Наляво! — извика Зуса.

Той я последва веднага и се присъедини към атаката й срещу трима копиеносци. Безликата скочи сред тях, а Хаерн отблъсна наконечника, полетял към гърдите му. Приземилата се жена прониза войника от лявата си страна, а веднага след това нанесе двоен удар към другия. Ризницата му спря остриетата, но ударите се оказаха достатъчни, за да му изкарат въздуха. Ритник в челото го повали на земята.

Междувременно Стражителя се бе хвърлил към своя противник и бе прелетял край него, замахвайки. Войникът рухна на колене, притиснал ръка към шията си, за да спре кръвта. Хаерн и Зуса се затичаха по улицата. Зад тях останаха купища окървавени тела.

— Лягай! — кресна Стражителя, сграбчи китката на безликата и я дръпна към земята: бе зърнал неколцина арбалетчици. Болтовият залп прелетя над главите им. Една от стрелите потъна в бедрото на жена, която оживено се пазареше с някакъв търговец. Писъкът й породи паника сред тълпата. Преследваните веднага скочиха на крака и бързо се сляха с хаоса. Преследващите ги войници трябваше да се сражават за всяка крачка.

Отдалечили се на достатъчно разстояние, те свиха в една уличка. Там Хаерн свали качулката си и погледна към Зуса. Дрехите й тъмнееха от кръв, но притежателят й бе труден за отличаване. Наметалото й бе изгубило червенината си — поддържалата го магия бе изчезнала.

— Трябват ти нови дрехи — рече той и кимна към кръвта.

— На теб също. — Жената посочи към дългата цепка в ръкава му. Раната не беше дълбока, но щеше да остави белег.

— Поне не си облечена в онези дълги ивици.

В момента и на двамата не им беше до смях. Те се върнаха на пазара, далеч от мястото, където войниците все още претърсваха. Зуса изостана, а Хаерн използва последните си пари, за да купи нови дрехи — простовати, в сиво и кафяво.

— Взел си ми рокля? — посрещна го безликата.

— Това бе най-доброто, което можах да намеря.

— Не мога да се бия с рокля.

— Сигурен съм, че ще се справиш.

Двамата се бяха оттеглили в тясна уличка край напукана каменна стена. Хаерн остана с гръб към нея, стараещ се да прикрие преобличането й. При обръщането си той неволно се засмя. С късата си коса и изящно тяло тя изглеждаше нелепо в простовата рокля, която й беше прекалено широка.

— Може би трябваше да запазим кървавите дрехи — каза Стражителя.

Той също се преоблече, оформи вързоп от старите им одежди и го нарами. Зуса скри кинжалите си сред гънките на роклята си, а Хаерн пъхна мечовете във вързопа.

— Вече сме двойка бедняци — каза тя. — Сега накъде?

Хаерн я хвана за ръката и я изведе на улицата.

— Да проверим какво е станало с Алиса.

Двамата се отправиха към дома на лорд Инграм, надявайки се да пристигнат преди пазачите. В началото Хаерн смяташе, че преобличането им е отнело прекалено много време, но се оказа, че греши. Скоро се натъкнаха на голямо струпване от двете страни на улицата. То следваше почти петдесетината войници, отнасящи Алиса в тъмницата.

— Какво става? — промърмори Зуса. В момента двамата си проправяха път напред. — Те празнуват.

Спътникът й усети нарастващия й гняв и поклати глава.

— Не. Не е каквото си мислиш.

Жителите на града ликуваха, размахваха ръце и крещяха. Но те не възхваляваха залавянето на Алиса или самите войници. Не: те ругаеха елфите и одобряваха смелостта й.

— Невероятно — прошепна Хаерн. Малката тълпа почитатели бе принудена да се отдръпне, защото не можеше да навлезе отвъд стената на лорд Инграм.

— Толкова много ли мразят елфите? — попита Зуса.

Така изглеждаше. Внезапно неуверени, те гледаха как войниците отвеждат градската героиня в тъмницата. А хората продължаваха да скандират името й.