Танц с огледала

Глава тринадесета

Какво се случва с града ми? — чудеше се Инграм, заел мястото си в съвещателната зала. От дясната му страна седеше Едгар, а столът отляво бе празен: Йор отново закъсняваше.

— Опълчването на Лори поставя опасен прецедент — каза Едгар и посегна към купа с плодове.

— Лори е мъртъв — отвърна лорд Мърбанд. — Успокоява ме мисълта, че поне един от боговете не е изгубил усещането си за справедливост.

— Все още остава проблемът със съпругата му. Освен това те укриват Стражителя. Какво ще стане, ако тълпите започнат да си мислят, че ти вече не си в състояние…

Инграм повдигна ръка.

— Тази вечер бесилките отново ще бъдат пуснати в употреба. Това ще изкара негодника на светло. До този момент не бях получавал такава отлична възможност да очистя тъмниците си. Поклащащите се тела бързо ще напомнят кой властва над града.

Едгар се приведе към него, поклащащ глава.

— И все пак трябва да принудиш Мадлин да ти го предаде. Или поне да позволи имението да бъде претърсено. Достатъчно позорно е, че Стражителя успя да избяга, а Привидението продължава да ни се присмива.

— Достатъчно! — кресна Инграм. — Нима мислиш, че не виждам какво става? Предатели приютяват елфи, наемници не се свенят да се изправят срещу мен, някакъв си единак открито оспорва властта ми, а почти всяка сутрин осъмваме с поредния благородник, убит в леглото си. Най-лошото е, че не мога да изпратя войниците си срещу когото и да било. Пълно е със страхливци. Поне елфите са достатъчно любезни да признаят убийствата си.

Той грабна чашата си, за да се успокои. А сетне я протегна, пресушена, към един от слугите.

Едновременно с това първите посетители започнаха да пристигат. Но не бяха очакваните от него.

— Лейди Мадлин. — Инграм се надигна от стола си. — Изненадвате ме.

Жената сведе глава в поздрав. Тя беше облечена в траурна рокля, но лицето й оставаше непокрито, дори украсено с тънък слой грим. Косата й бе стегната на опашка и обвита около шията.

Следваше я огромен мускулест наемник с тежък меч на гърба.

— Ще дойде време и за скърбене — каза тя, докато се настаняваше. Наемникът остана прав зад нея.

— Бих предпочел придружителят ви да остане отвън — повдигна вежда Едгар.

— Предвид случилото се, не отивам никъде без Торгар — каза лейди Кинън.

Инграм не задълба в темата: имаше да обсъжда далеч по-важни неща.

— С оглед на агресивното ви отношение към моите разследвания, трябва да призная, че съм изненадан от идването ви. — Лорд Мърбанд отново зае мястото си.

— Нещастно стечение на обстоятелствата, уверявам ви. Това е една от причините да разговарям с вас. Стражителя действително се беше укрил в дома ми, но понастоящем не се намира там. Алиса Гемкрофт го бе довела от Велдарен; нейната наемничка го е освободила от тъмницата ви.

— Така ли? — Инграм разсъждаваше трескаво. Един от първенците на Трифектата да помага на издирван престъпник? Каква по-добра възможност да поореже негодниците. — В такъв случай трябва да я предадете веднага.

— Бих, но тя избяга. Не зная къде…

— Милорд, принцеса Лариса и придружителите й са тук — обяви един слуга. Миг по-късно елфите се появиха. Този път Едгар и Инграм останаха седнали: беше им омръзнало да се отнасят към елфите с подобна почит. Само Мадлин се надигна, и то символично.

— Добре дошли — студено каза Инграм. — За нас е удоволствие отново да споделяме присъствието ви.

— Същото се отнася и за нас — отвърна (и на лъжата) Лариса. Посланик Гревен се настани от лявата й страна, а Силдур зае мястото край дясната й ръка.

Инграм изпитваше известна симпатия към посланика. На моменти той говореше разумно. А Силдур изглеждаше готов да се впусне в битка още в този миг — единствено присъствието на принцесата го спираше. Зад тримата елфи се бяха настанили двама телохранители, въоръжени с дълги украсени кинжали. За тяхното присъствие Инграм не каза нищо.

Лорд Мърбанд се постара да не мисли за Стражителя. Подир приключването на срещата щеше да продължи разговора си с Мадлин, за да научи повече за намесата на Алиса и бягството й.

Почти непосредствено подир това изникна Улрих Блекуотър, този път придружаван от брат си — поредната изненада. При влизането си двамата се поклониха, а после се настаниха срещу елфите. Инграм поздрави и тях със същата студенина. В един момент остроухите щяха да поемат към дома и да напуснат града му. Същото не важеше за братя Блекуотър.

— От името на съпруга си ли ще говорите? — попита Лариса, забелязала присъствието на Мадлин.

— Съпругът ми е мъртъв. Ще говоря от свое име.

— Извинения и съболезнования — каза принцесата.

— Всички скърбим — каза настаняващият се Улрих. Йор най-сетне се появи и зае мястото си до Инграм. — Случилото се бе непростимо, но се радвам да видя, че оставате силна.

Лорд Мърбанд не обърна внимание на думите му. Оставаше да пристигне единствено Алиса, но казаното от Мадлин бе достатъчно да предположи, че лейди Гемкрофт няма да вземе участие в остатъка от преговорите.

— Благодаря на всички ви, че дойдохте — поде Инграм и се изправи. Останалите утихнаха. — Ще започна с мрачните вести, които получих тази сутрин. Преди два дни двадесет и трима дървари са били избити. Телата им са били захвърлени близо до родното им село. Двадесет и трима. Предполагам всички разбирате гнева ми заради станалото. Животът на всеки жител на Рамерата е моя отговорност. Тези убийства представляват обида към мен самия.

— Всички жители на околните села са запознати с рисковете, които навлизането в нашите земи крие — каза Силдур. Намесата му прекъсна посланика, който бе започнал да се извинява. — Ако казваното от вас е истина, тези дървосекачи трябва да винят единствено себе си.

— Да, само те са виновни за стрелите, които сами са полетели към телата им — заяви Едгар, подбелвайки очи. — Без начин за препитание те ще умрат.

— Приравнявате ни към касапи — каза Гревен. — Нашата земя е независима. Стига да желаем, можем да затворим границите й. Вие самите сте правили това.

— Само във време на война — отбеляза Йор. Думите му хвърлиха хладна сянка върху масата.

— Не сме дошли тук по тази причина. — Лариса се намести в креслото си. — Желаем да избегнем конфликт, в противен случай не бихме напускали Келасар. Нашата цел не е да предизвикваме дрязги в града ви.

Преди някой да е успял да продължи, Улрих избухна в смях. Неочакваната му постъпка накара всички присъстващи да се обърнат към него.

— Не сте дошли с такава цел? — попита търговецът, усмихнат изключително широко. — Интересни думи от прикриващите издирван убиец.

Елфите застинаха. За момент Инграм се вторачи в него.

— Какво имате предвид? — бавно попита лорд Инграм. — Осъзнавате ли какво казахте току-що?

— Казах това, което видях със собствените си очи. — Улрих самодоволно се отпусна в стола си. — Стражителя, когото възнамерявахте да бесите, избяга при елфите заедно с Алиса. Двамата бяха приети.

Инграм бе разкъсван между паника и гняв. Ако обвиненията бяха истина, подобна постъпка не можеше да остане ненаказана. Репутацията му го налагаше. Но пък това би означавало война. Война, която те не можеха да спечелят без бърза и значителна помощ от страна на краля.

— Защо им е на елфите да помагат на Алиса? — попита Едгар. До този момент самите обвинени нямаха намерение да обясняват сами.

— Защото тя им предостави място да отседнат — каза Мадлин. — Моят съпруг също знаеше.

Това се оказа последният пирон в ковчега. Всички погледи се насочиха към Лариса. Тя сдържаше гнева си, макар че блестящата й фасада започваше да се пропуква.

— Дължите обяснение — подкани Инграм.

— Това, което чухте, е истина — заговори елфическата принцеса. — Но ние не й предложихме укритие, защото не искахме да рискуваме заслужения ви гняв. Отпратихме я. Не знаем къде е сега.

— Отпратили сте я? — каза Мадлин. — Тя сигурно е побесняла.

Принцесата погледна към нея и кимна. Улрих аплодира, одобряващ представлението.

— Отлично — каза той. — Все пак се надявам, че няма да се разсърдите на съмненията ни. Затова се погрижихме да вземем съответните мерки.

Сърцето на Инграм трепна в лошо предчувствие. Стърлинг Блекуотър скръсти ръце и леко се приведе напред.

— В този момент — заговори той, обърнат право към Лариса — над сто души, верни на мен и Ейнджълпорт, са заобиколили домовете и стаите, които Алиса Гемкрофт е приготвила за вас. Хората ми не са получили заповед да убиват; ще извадят оръжие само в отбрана. Целта им е единствено да се уверят, че Алиса и Стражителя действително не се укриват при вас. Сигурен съм, че останалите елфи от делегацията ви няма да имат нищо против?

Долната устна на Лариса започна да потрепва.

— Не съм сигурна, че те биха реагирали добре на подобна проява.

— Изключително жалко — рече Стърлинг. — Особено като вземем предвид настоящото настроение в града. Алиса и Стражителя по никакъв начин не ви касаят. Нима елфите биха попречили на търсенето на осъден на смърт беглец?

Инграм се вкопчи в масата, за да извлече опора от твърдината й. Осъзнаваше, че присъства на зараждането на война, която Търговските лордове бяха разпалили красиво. А той не можеше да ги спре, защото тогава щеше да изглежда слаб в очите на поданиците си и да предостави на търговците силната роля. Всичко се обръщаше против него. Той просто бе искал няколко акра земя, от които селяните му да секат дърва спокойно. А също и възможността заслужено да натрие носовете на елфите. Нима това бе толкова непростимо?

— Днешната среща приключи — каза Лариса. Тя и спътниците й се надигнаха. — Ще се завърнем в квартирите си, за да се убедим, че останалите ни сънародници са в безопасност.

— На ваше място не бих излизал точно сега — подметна Улрих. — Улиците са опасни за всички.

Силдур потупа дръжката на меча си.

— Ние не се боим — каза елфът. Без да се поклонят или сбогуват, той и останалите четирима напуснаха залата, изпроводени от подигравателния смях на Улрих.

Щом вратата се затвори след тях, Инграм се обърна към братята Блекуотър и с все сила стовари пестници върху масата.

— Защо сторихте това? — ревна той.

— Вие самият винаги сте изразявали недоволството си от тяхната намеса — рече Стърлинг. — А сега, когато те приютяват убиец, заплашил живота ви, вие омеквате? Нима сте забравили как Стражителя се е промъкнал в стаята ви, за да ви убие? Всички знаем, че елфите го укриват. Тази им постъпка представлява одобрение на покушението му срещу вас. Може би дори акт на война. И като стана дума за това… — Братята се изправиха и се поклониха. — Трябва да проверим как протича търсенето. Уверен съм, че до сблъсъци не се е стигнало. Все пак елфите не желаят да се стига до това.

— Не, разбира се — намигна Улрих на излизане.

Инграм видя Мадлин да се обръща към наемника си и да му прошепва нещо. Подир това тя също се изправи.

— Преди края на деня не бихме могли да определим каквото и да било — каза вдовицата и направи реверанс. — Ако казаното от Улрих е истина, бих искала да се оттегля зад стените на дома си колкото се може по-скоро.

Мърбанд и двамата му благородници останаха сами.

— Какво стана току-що? — промърмори той, клатещ глава.

— Меко казано, с нас е свършено. — Едгар се облегна назад, загледан в тавана.

— Все още не е сигурно, че ще се стигне до най-лошото — възрази Йор.

— Сигурно е — настоя Едгар.

Инграм отново поклати глава. Достатъчно бе търпял.

— Изпратете вестоносци. Нека всичките ви войници да поемат към града. Кажете, че е потушаване на безредици.

— А сигурен ли си, че има безредици? — осведоми се Йор.

В отговор Мърбанд ги поведе към входа на дома си. От стълбите можаха да видят, че от две различни места вече се издига дим.

— Да. Сигурен съм.

Лариса мразеше този град. В него нямаше нищо красиво и естествено. Улиците бяха прави, домовете приличаха на кутии, а настилката усърдно не допускаше и една тревичка. Нощем светлината на факли и лампи задушаваше блясъка на звездите. Сега повече от всякога тя копнееше за гората. Градът, разгърнат около подножието на хълма, изглеждаше разгневен и противен. Всеки поглед, насочен към тях, гореше от омраза.

И петимата елфи бяха въоръжени, включително Лариса. Принцесата не се боеше от втурнали се насреща й случайни хулигани. Човеците бяха опасни единствено в тълпи. А дори и тогава те само бяха хвърляли камъни. Страхливци. Дори бесните кучета бяха за предпочитане пред жителите на Ейнджълпорт. Животните поне се впускаха открито.

— Може би трябва да останем тук, докато нещата се успокоят — предложи Гревен. Но Лариса не искаше и да чуе.

— Този човек е обгърнато в коприна прасе — каза принцесата. — Няма да остана под неговия покрив, нито ще треперя из улиците му. Трябва да узнаем случилото се с нашите приятели. Не бихме останали достойни за благословията на Селестия, ако се крием в човешки дом, докато те се излагат на опасност.

В началото нещата изглеждаха сравнително спокойни, а жителите на града изглеждаха не по-агресивни от нормалното. Ако не беше димът, издигащ се в далечината, Лариса лесно би могла да предположи, че братята Блекуотър са излъгали. Едва при достигането на първата вътрешна порта принцесата видя следите от бунт.

От улицата долитаха писъци и скандирания. Струпалите се войници поглеждаха плахо изпод шлемовете си. Недалеч от тях се бяха събрали дрипави човеци.

— Избрали сте лош момент — каза един от войниците, докато Лариса и придружителите й започнаха да си проправят път през тълпата. — На ваше място бих поел обратно, милейди.

— Какво става? — попита Гревен.

— На какво ви прилича? Нещо е разпалило бунт на север. И бързо се разраства. Видях поне две части да се отправят натам, но не и да се връщат. Ако продължите, ще навлезете сред опасните зони.

— Нека се опитат — каза Силдур и изтегли меча си. Войникът се намръщи още повече.

— Оголените оръжия не са добра идея. Повярвайте ми, сър, не бихте искали сганта да надуши кръв. Върнете се в дома на лорд Инграм. Там нищо няма да ви заплаши.

— Не можем да останем настрани, докато тълпа разкъсва сънародниците ни — каза Лариса. — Пуснете ни.

— И нека Селестия бди над всички ни — промърмори Гревен.

Войниците се отдръпнаха встрани и им направиха път. Улиците отвъд портата бяха необичайно пусти. Изглежда онези, които не възнамеряваха да опожаряват и рушат, се бяха скрили.

Водени от Силдур, елфите се отправиха към квартирите си. По пътя край тях притича момче с окървавен нос. От една двуетажна постройка се издигаше дим. Много от магазините бяха с изпотрошени врати. Насреща им изникнаха трима, понесли факли. Забелязали елфите, те веднага свиха встрани.

Лариса не разбираше разсъжденията на човеците. Разгневени от случилото се с техни събратя, те насочваха гнева си към собствените си домове и улици. Но пък това бе за предпочитане пред алтернативата.

— Може би сме допуснали грешка в желанието си да търсим смислен диалог с тях — каза Гревен. От неговите уста това представляваше сериозно обвинение. Посланикът определено бе един от малцината елфи, които не желаеха война. Но сега принцесата бе уверена, че дори Гревен вече не се надява на мир.

Виковете се усилиха. От друга уличка изникна голяма група. Само неколцина от човеците стискаха оръжия, останалите размахваха главни или юмруци. Ръката на Лариса се отпусна върху украсения кинжал върху колана й. Останалите елфи също посегнаха към оръжията.

— Убийци! — кресна един от жителите. Останалите подеха вика му. — Езичници! Вървете си! Вървете си!

Те бяха около петнадесет, недостатъчно, за да извлекат храброст от численото си превъзходство. При приближаването на петимата елфи човеците се разпръснаха встрани, където продължиха да ругаят и крещят. Лариса не им обръщаше внимание. Нима неколцина невежи бедняци можеха да изрекат нещо, което да има значение? Придружителите й трябваше само да повдигнат оръжия, за да ги задържат настрана.

— Все още ни остава много път — рече Гревен. Крещящите поеха подире им.

— Тогава трябва да побързаме — отвърна принцесата.

На следващата пресечка те се натъкнаха на истинската тълпа. Този път Лариса изпита страх.

Струпалите се бяха най-малко стотина. Въздухът над тях трептеше от дима на факлите им. С радостни викове неколцина от тях разбиха вратата на една къща, в която се укриваше елф — поне така твърдяха крясъците им.

В началото Лариса и придружителите й останаха незабелязани, но това бързо се промени. Вестта се разпространи за секунди. Тълпата се извърна към тях, усилила крясъците си.

— Не показвайте страх — каза Лариса.

— И не спирайте, каквото и да става — нареди Силдур.

В началото събраните отстъпваха. Когато елфите напреднаха до средата на пълчището, отдръпвалите се пристъпиха напред. Петимата се оказаха сред оглушителна ненавист.

Тогава последва и първият удар. Той бе нанесен от невъоръжена ръка — младеж, замахнал с юмрук. Силдур избегна замаха, а после с опитно движение отсече пръстите му. Те изпаднаха на улицата; от посечената ръка бликна кръв. Ожесточеният вой стана почти оглушителен.

— Проправете път! — извика Лариса на елфически.

Единствено изненадващата атака спаси елфите. Те се хвърлиха напред и с лекота разкъсаха тълпата, защото насреща им нямаше брони. Двамата телохранители непрекъснато размахваха мечове и не позволяваха преследване.

Някои от човеците побягнаха. Но имаше и мнозина, които жадуваха за кръв: те продължаваха да се стичат напред. Гревен посече петима, убивайки трима от тях, и се обърна към Лариса, за да я изведе през образувалата се пролука.

Преди принцесата да е успяла да го последва, над тридесетима скочиха към нея и я откъснаха от посланика.

С кинжала си тя би могла да убие всеки противник, изправил се насреща й, но не и такова множество. Ударът й действително отне живота на първия, посмял да се приближи, но останалите се нахвърлиха към нея.

Не й оставаше друго, освен да побегне в друга посока. Но и въпросната посока се оказа препречена. Пред нея се сражаваше Силдур, опрял гръб до един от телохранителите й. Около тях лежаха множество трупове, но това не спираше човеците. Пред очите й един от тях скочи към острието на Силдур. Мечът го прониза, но остана вклинен в тялото му. Елфът не можа да се защити от останалите, които се хвърлиха отгоре му.

Хвърлянето им освободи пътя към уличка, в която Лариса се стрелна. Колкото и да й се искаше, знаеше, че няма да може да забрави Силдуровото лице, премазвано от огромен човешки ботуш.

Трима се хвърлиха да й препречат пътя, но не можеха да се мерят с бързината й. Украсената с изумруди и кръв рокля прелетя край тях. Острието на кинжал посече гърлото на най-близкия.

Ревът на тълпата заглъхна зад нея. Може би и други се бяха впуснали да я преследват, но не бяха успели да я настигнат.

Без да се замисля за посоката, в която се е отправила, Лариса продължаваше да бяга. В момента желанието й съвпадаше с волята на местните жители — искаше да се махне от това гнездо на омраза, ярост и невежество. Ако зависеше от нея, тя би го изравнила със земята. Изглеждаше, че човеците сами са склонни да изпълнят това й желание.

Най-накрая тя забави ход, за да си поеме дъх. По страните й се стичаха сълзи, но тя нямаше да позволи на скръбта да я надвие. Такъв ли край заслужаваха Силдур, Гревен и приятелите й? За такъв край ли бяха живели стотици години?

— Проклети човеци — прошепна тя и обърса сълза. — Дано се продъните в бездната, която вашите богове са създали.

Нещо тежко се стовари върху тила й. Принцесата залитна напред, но успя да се подпре на ръце. Нечия ръка я сграбчи за косата и стовари челото й в земята. Пред очите й избухна светлина. От внезапното замайване й се повдигна. Макар и вцепенена, тя се опита да се обърне, но се оказа притисната. Качулка бе пристегната над главата й.

Дебелият плат я задушаваше и не пропускаше никаква светлина.

Върху й започнаха да се сипят удари. Всеки път, когато принцесата се опиташе да проплаче, нападателят я биеше по-силно. Тя се бореше замаяно.

— Това се случва с онези, които обръщат гръб на приятелите си — прошепна нападателят в отговор на писъка й.

Ожесточена болка прониза ребрата й. Под нея започна да се разлива кръв. Макар че нападателят си беше отишъл, тя не можеше да помръдне. Крайниците й не притежаваха сила. Все по-трудно й ставаше да диша.

Оставаше й единствено да плаче.

Допирът до рамото й я накара да изкрещи отново. Но това не се оказа нападателят й. Качулката напусна главата й. Гревен коленичеше над нея; дрехите му бяха покрити с кръв.

— Лежете спокойно — каза той и притисна ръце над раната й. — Дишайте бавно. Няма да ви оставя да умрете.

Трепереща, тя кимна. И тогава видя очертанията, оставени със собствената й кръв. Знакът не й говореше нищо, но тя никога нямаше да го забрави: взиращо се насреща й око.