Танц с огледала

Глава пета

Инграм Мърбанд, покровител на Ейнджълпорт и цялата Рамерата, ставаше все по-гневен с напредване на изслушвания доклад.

— И си сигурен, че не става дума за онзи, когото наричат Привидението? — попита той.

Началникът на стражата поклати глава.

— Оръжието е различно, оставеното име също. Само един е оцелял, но той също описа дрехи, които не съвпадат с описаното от телохранителите на Лори Кинън.

Инграм се намести в креслото си. За разлика от повечето лордове, той нямаше собствена крепост. Стените на града му предоставяха достатъчна защита.

Въпреки това домът му изглеждаше впечатляващо, а дворната стена бе изградена от каменни блокове, внесени чак от Кер. Централно място заемаше тронната зала, изпълняваща ролята на приемна. Тукашните стени бяха от тъмен камък, напълно оголени. Мърбанд смяташе, че това го кара да изглежда далеч по-уверен от изложените на показ трофеи и обезглавени животни.

— Няма да търпя това — заяви Инграм. — Искам решителни мерки. По каквато и причина да е дошъл тук, искам целият град да се обърне срещу него.

— Какво предлагате? — попита войникът.

— Затворниците. По десет за всеки нападнат. И нека бъде публично. Аз ще понеса омразата. Да видим дали той ще се справи.

Началникът на градската стража се поклони ниско.

— Да изпратя ли първия от посетителите?

— Щом трябва…

Когато войникът излезе, Инграм разтри очи. В последно време нещата бяха станали толкова изморителни. Първо Привидението бе превърнало живота му в същински ад, а сега мистериозният велдаренски Стражител бе решил да посети града му. Сякаш елфите създаваха малко проблеми. Днес трябваше да пристигне новият им посланик. По кое ли време на деня щеше да стане това? Подновяването на преговорите много би го зарадвало.

Прага на залата му прекрачиха двама от най-заможните благородници от Рамерата: Йор Уорън, висок и слаб, с брадясало лице и лорд Едгар Мос, мускулест и смугъл мъж, окачил две елегантни рапири на колана си. Общите владения на двамата обхващаха почти половината от земите на Рамерата. А останалите по-дребни благородници бяха все техни люде.

Посетителите се поклониха на Инграм, който им направи знак да говорят.

— Дойдохме, както заръча — каза Йор. — Елфите проявиха ли достатъчно разум, за да приемат предложението ни?

— Не точно. — Инграм се надигна от трона. Тримата се настаниха край една от двете маси в помещението. Слугите побързаха да поднесат напитки и мезета.

— Тогава какво ще правим? — попита Едгар. По навик пръстите му си играеха с дръжката на една от рапирите. — Всяка седмица ми се налага да заменям хора, надупчени със стрели, само защото елфите не искат да отсечем няколко дървета или да навлизаме в свещените им земи. Свещени, представяш ли си?

— В това отношение ти си по-добре от мен. Достатъчно е някой от хората ми да се приближи на един изстрел от леса Ерце, за да получи стрела в гърлото.

— Напълно разбирам трудностите ви — въздъхна Инграм. — Но крал Едуин отказва да обяви война. И ръцете ни са вързани. Трябва да се споразумеем с елфите, защото кралят не би ни се притекъл на помощ, ако ги нападнем. Би си направил труда единствено ако те първи пристъпят към мащабно насилие. Едуин отлично знае за непрекъснатите им убийства, а не прави нищо.

— Може би си мисли, че вината е наша — промърмори Йор. Едгар отпи от виното си:

— Предвид всичко, което остроухите негодници преживяха в Мордан, сегашните им постъпки не ме изненадват. Но агресията си остава агресия и трябва да бъде наказана. Те навлизат в земите ни, настаняват се в нашите гори и ги обявяват за свещени. Нима очакват да строим корабите си от нищо?

— Очаквам посланикът им да пристигне днес — напомни Инграм. — Трябва да проявим твърдост и да не отстъпваме. Благоденствието на града ни зависи от тези ресурси. Крал Едуин е плашлив хлапак. Той ще настоява да се оправим сами. Но ако елфите напуснат горите си и започнат да опожаряват ниви и села, той ще трябва да се намеси.

— Това е опасна игра — отбеляза Йор. — Откъде да знаем, че Едуин няма да предпочете да ни изостави, отколкото да замеси кралство Нелдар във война?

Инграм прихна да се смее.

— Защото той също е човек, Едгар. А никой човек не би предпочел безполезни същества като елфите пред собствения си народ. Не и когато има избор. Ето такава политика трябва да спазваме във всичките си взаимоотношения с тези диваци. Нека се кланят на звездите и дърветата. Ние почитаме истинските богове. Нашият напредък е неизбежен. Крал Бедан осъзна това. Той опожари елфическа Дезереа и принуди ушатите да побегнат на изток, към нашите земи. Ако наистина сме силни, някой ден ще постигнем много по-голяма победа от това.

Страничният вход издрънча; в залата отново изникна началникът на стражата.

— Посланикът на елфите е пристигнал пред портите на града — рече той, отдавайки чест. — Да го пусна ли?

— Да, нека се отправи насам. — Инграм избута чинията си и се изправи. — Бъдете твърди и не скривайте гнева си. Елфите са непоправимо горди и не понасят с тях да се държат както заслужават. Ще се възползваме от това.

Тримата запълниха времето на чакане с проверка на тоалетите си. Когато двукрилата врата най-сетне се отвори, Инграм пристъпи напред, за да посрещне посланика.

— Приветствам ви в града ни — усмихнато каза той.

Елфът бе строен и по-висок от обичайното. Полите на изумрудената му роба се стелеха подире му. Когато се поклони, ръкавите на одеждата му също се приведоха към пода. Косата му бе дълга и златиста, а очите блестяха в зелено.

— Аз също отправям приветствия, покровителю на Ейнджълпорт — каза посланикът. — Аз съм Гревен Трил, пратеник на кралство Келасар, дошъл да дири мир.

— Ние също желаем мир — отвърна Инграм, но не се поклони. Надяваше се, че елфът е забелязал пропуска му. — Позволете да ви представя събеседниците си. Това е лорд Йор Уорън, който отговаря за северните части на земите ми. А от другата ми страна е застанал лорд Едгар Мос, бдящ над западната част. Двамата имат най-голям опит в… делата с вашия народ.

Гревен се поклони повторно.

— Имената ви са ми познати — обърна се той към двамата. — Нека благословията на Селестия се разгърне и над двама ви.

— Поласкан съм — сухо отвърна Йор.

— Предполагам, че пътуването ви е било дълго — каза Инграм, вложил известни нотки на твърдост в гласа си, — но предвид бройката верни поданици, погиващи от елфически стрели, бих искал да започнем преговорите колкото се може по-скоро.

— Съгласен съм — отвърна Гревен. — Но макар аз да съм избран за посланик, явяващ се пред вас от името на народа ни, не аз ще водя преговорите. Придружава ме лейди Лариса Синистел: нашият нейвар я изпрати да се срещне с вас и й даде правото да говори от негово име.

Сърцето на Инграм трепна.

— Лариса? — повтори той, стараещ се да не показва емоция. — Кралят ви изпраща дъщеря си?

— Нейвар, а не крал — поправи го Гревен Трил. — Да. Тя би трябвало да пристигне до няколко часа. Дойдох да поискам разрешения за нея и ескортът й да преминат отвъд стените.

— Момент — прекъсна го Йор. — Колко голям ескорт?

— Голям — каза елфът — Тя пътува заедно със Силдур Кинстел и Марадун Фей, които също биват придружавани от собствени телохранители. Предполагам разбирате нуждата да вземем предпазни мерки.

Инграм се чувстваше готов да експлодира. В началото, когато бе научил за убийството на предишния елфически посланик, бе се радвал, но сега му идеше да удуши проклетия убиец, пък бил той и привидение. Първо, присъствието на толкова важна личност като Лариса отваряше възможността за всякакви рискове. А и присъствието на толкова много елфи зад стените на града му го отвращаваше. Кой знае колко щети щяха да нанесат с лъковете и отровите си. Ами ако пръснеха семето си из пристанищните курви? Какви ли копелета щяха да се пръкнат?

— Можете ли да гарантирате, че поданиците ми ще останат в безопасност? — попита той. Но му се струваше, че думите звучат кухо. Нима обещанията на един елф имаха някаква тежест?

— Не мога да гарантирам нищо — каза Гревен. — Само мога да заявя, че телохранителите са тук с цел единствено да защитават. Не бих искал да си представям последиците, ако нещо се случи с принцесата ни.

Не бе нужно много въображение, разбира се.

— Къде ще отседнете? — попита Инграм.

— Един от първенците на града ви щедро предложи да помогне за настаняването ни. Приемам, че това няма да представлява проблем?

— Не, разбира се. — Макар устата му да се изпълваше с отвратителен вкус, Инграм се усмихна. — Нека подновим разговора утре. И непременно изпратете слуга, който да ни уведоми за мястото ви на отсядане, за да зная къде да изпратя съобщение за следващото събрание. То ще се проведе тук, в присъствието на Търговските лордове.

Гревен се обърна и пое към вратата. Когато той изчезна, Инграм се добра до трона си, отпусна се отгоре и изкрещя да му донесат нещо за пиене.

— Това не беше гневната проява, за която се бях настроил — подметна Едгар, неспособен да скрие сарказма си.

— Млъкни, глупако. — Инграм започна да изпразва чашата си на големи глътки. — Това променя всичко. Лариса не пристига тук без причина. Середон играе някаква игра. Трябва да установим каква. Ще запазя гнева си за утре, когато се проведе същинското събрание. Пък и ако нещо й се случи, нещо, за което ние категорично нямаме вина… Както и да е, сега няма да говорим за това. И двамата се свържете с хората си. Искам горите им да гъмжат от дървосекачи. Не ме интересува колцина ще умрат. Трябва да покажем на елфите, че никога няма да спрем. И открийте кой е проклетият предател, склонил да ги приюти.

Двамата се поклониха, а Инграм ги отпрати. Едва подир оттеглянето им той осъзна, че Гревен не се бе поклонил на раздяла. Тази проява на неуважение отново разпали жаждата му. И желанието все пак да бе избухнал.

На сутринта Хаерн се присъедини към Зуса и Алиса в обиколката им по стотиците магазини край пристанището.

— Няколкото часа допълнителен сън нямаше да ми се отразят зле — рече Хаерн. Спътничките му разглеждаха някакви рокли, за чиято цена той дори не искаше да си помисля. А и не беше само цената: трудно му беше да различи предната част от гърба. Едва сега той можеше да осъзнае действителната степен на изолацията, в която бе живял. От престоя му в Ейнджълпорт бе изминал малко повече от ден, а за това време бе видял всевъзможни дрехи, ярки татуировки и животни, за каквито дори не бе чувал. Той бе прекарал целия си живот сред сенките на Велдарен, без да подозира за света извън онези стени.

И все пак това не променяше факта, че би предпочел да спи, наместо да поддържа ролята на щастлив младоженец.

— Живни, съпруже. — Зуса се усмихна ослепително насреща му. Бе облечена в красива червена рокля с голи рамене. — Ти се отнасяш тъй студено с мен. Нима страстта ни е угаснала тъй бързо?

Хаерн заобиколи някакъв търговец, предлагащ пъстроцветна птица с посребрена човка.

— Невъзможно. Бракове като нашия са неразрушими.

Тя се изкикоти и го хвана за ръката.

— За пред хората — намигна тя. Хаерн поклати глава и се засмя.

— Имаш късмет, че си красива.

Усмивката на Зуса изгуби радостта си. Двете с Алиса се спогледаха.

— Да — бавно каза безликата. — Късмет.

Хаерн не разбра, но тъй като Зуса не каза нищо повече, той не продължи темата: оглеждането за крадци поглъщаше по-голямата част от вниманието му. Те бяха навсякъде — край ъглите, праговете, край сергиите. Човек с неговия опит ги различаваше веднага. На два пъти бе забелязал крадци да се смесват с тълпата, насочени към целта си, и на два пъти се бе намесвал. Към първия крадец се бе обърнал с някакъв въпрос, което бе позволило на набелязаната дама да отмине. Втория само бе сграбчил за ръката и се бе усмихнал.

— Не ме пипай — тросна се крадецът и издърпа ръката си.

— Прощавай — усмихна се Хаерн, но остана пред него. — Припознах се.

През това време набелязаната жертва се бе отдалечила. Зуса го сгълчи за детинщините.

— Не можеш да спреш всяко престъпление — каза тя и го стисна за ръката. — Светът не е толкова малък.

— Поне мога да спра онези, които виждам.

— Дори това някой ден ще докара смъртта ти. Сега не сме във Велдарен. А точно сега ти не си Стражителя. Отпусни се. Трябва да играем влюбени.

Хаерн се засмя и неволно се усети да се изчервява.

— Да. Как можах да забравя.

Двамата отново се присъединиха към Алиса и продължиха с разглеждането. Най-сетне Хаерн откри нещо, което представляваше интерес за него: цяла сергия с мечове, до един превъзходно изработени.

Той бе взел едно от оръжията и го разглеждаше, когато дочу гръмък вик, долетял откъм градските стражи.

— Какво става? — обърна се Хаерн към продавача.

— Ще бесят някого — отвърна ковачът. — Явно отскоро си в града, така че върви да погледнеш. Ще ти се стори забавно.

Младият мъж върна меча, наклони глава в почтителния начин, на който Алиса го бе научила, и се върна при Зуса. Двете жени вече се бяха отправили на север, към голям площад.

— Чу ли? — попита го безликата.

— Отчасти.

Зуса го погледна.

— Призовават Стражителя.

Алиса скръсти ръце и се приведе към двама им.

— Не се намесвайте. Само гледайте. Ако някой от вас бъде разкрит, вината ще падне върху мен. Нямам намерение да прекарам посещението си в тъмница.

— Стражителю! — отново изкрещя войникът. Той бе застанал върху дървена платформа; зад него висяха пет примки. Пред погледа на Хаерн редица мърляви и недохранени мъже започнаха да се изкачват по стълбите. Ръцете им бяха вързани зад гърба. — Стражителю, излез напред.

— Какво става тук? — попита Хаерн.

— Не е ли очевидно — отвърна Зуса.

Може би беше, но Хаерн отказваше да повярва. Събраните утихнаха, а войникът започна да крещи отново. Върху лицето му имаше татуировка, която мнозина други от градската стража носеха: меч, покриващ дясното око.

— Убиецо. Страхливецо. Знай, че в Ейнджълпорт няма място за теб. Няма да търпим присъствието ти. Миналата нощ ти си убил двама от градската стража и си ранил трети. За всеки невинен, когото нападнеш, десет от затворниците ще увисват. Така нарежда лорд Инграм Мърбанд.

Появата на маскирания екзекутор бе посрещната с възторжен рев от тълпата. Той започна да поставя примките около вратовете на първите петима. А ръцете на Хаерн започнаха да треперят.

— Как смеят? — прошепна той.

Зуса стисна ръката му.

— Това са престъпници. Техният живот не струва нищо.

Когато над главите на обречените бяха нахлузени и качулки, екзекуторът слезе и заобиколи платформата, където се намираха освобождаващите въжета. Едно силно дръпване бе достатъчно да отстрани дъските под нозете на осъдените. Предишният войник крачеше край осъдените и съобщаваше престъпленията им. Убиец. Крадец. Изнасилвач. Ликуването се усили, когато екзекуторът хвана първото въже и го омота около яката си ръка.

При дръпването обреченият увисна.

— Не и заради мен — прошепна Хаерн. — Не и заради мен.

Едно след друго палачът дръпна и останалите четири въжета.

— Убили сме стражи — продължи той. — Не крадци. Пазачи.

— Не знаехме — настоя Зуса.

Нямаше значение. Двама мъртви и един жив, когото бяха оставили да предаде съобщението. Тридесет души щяха да умрат.

Хаерн се опита да освободи ръката си. Зуса не му позволи, а го придърпа по-близо до себе си. Алиса погледна към тях, но не каза нищо.

— Не — прошепна безликата. — Не приемай вината, Хаерн. Наблюдавай. Това е пътят, който сме си избрали. Заедно ще понесем последиците от грешката си.

Прегрешенията на следващите петима бяха изредени. Тълпата продължаваше да ликува, екзекуторът продължаваше да дърпа въжета. И тези тела бяха изнесени, за да отстъпят място за третата петорка.

Тези обречени бяха укривали данъци. Бяха ударили пазач. Бяха крали храна. Бяха се изказвали лошо за лорд Мърбанд.

Те също увиснаха. А събраните се радваха.

— Мога да сложа край на това — каза Хаерн. Ръцете му не спираха да копнеят да се стрелнат към мечовете. — Мога да ги избия.

— И после да умреш — рече Зуса.

— Няма значение. Все още бих могъл да… Не. Ашур ми е свидетел, няма да посмеят да обесят и тях…

Сред поредните петима имаше и две деца на не повече от десет години. Палачът трябваше да постави табуретки под крачката им, за да не се задушат преждевременно. Те бяха обвинени в кражба. Когато първото въже се изопна, Хаерн направи крачка напред. Нямаше значение, че беше без качулка. Нямаше значение, че наоколо се навъртаха стотици стражи. Важното бе, че още едно дете стоеше с примка около шията.

— Не! — възкликна Зуса, препречи му пътя и сграбчи лицето му. Хаерн хвана китките й, но тя се оказа изненадващо силна. Младият мъж бе почти замаян от гняв. Въпреки това погледът й го задържа. Силата на волята й бе невероятна.

— Ние сме онези, на които нощта принадлежи — каза тя, притиснала чело към неговото. — Нашите ръце са кървави. Гледай само към мен. Забрави всичко останало. Ние сме тъмните сенки с косяща стомана. Ще получим отмъщението си, но не сега.

За Хаерн ревът на тълпата бе заглъхнал. Той вече не обръщаше внимание на безликото множество черни души. Очите й бяха красиви и му се искаше да можеше да потъне в тях. Но дори и в тях виждаше как детето рязко полита през образувалата се дупка. Дори и от тях надничаше образът на мъртвото велдаренско дете. Тогава Хаерн си беше казал, че вината не е негова. Същото се опитваше да си повтаря и сега. Но вината беше негова. И мъртвите принадлежаха нему.

— Кога? — попита той, опитващ да овладее гнева си. — И как бихме могли да сторим нужното, когато смъртта на всеки виновен, убит от мен, изпраща десет невинни на бесилото?

Зуса не отговори.

Алиса пристъпи между тях и им направи знак да я последват.

— Зная какво си мислиш — каза тя, докато тримата се отдалечаваха от бесилките. — Но не бива да позволяваш на лудостта на Инграм да ти попречи. Искам Привидението да умре.

— Ами Инграм? — попита Хаерн. — Нима мислиш, че той ще остави подобна постъпка без отговор?

— Той уби престъпници, за да изпрати съобщение, също като теб. Ти си не по-малко виновен от него, Хаерн. Не си жертвай живота в опити да докажеш противното.

Думите й го нараниха далеч по-силно, отколкото тя би могла да си представи. Хаерн се отскубна от Зуса и се отдалечи. Безликата изкрещя подире му, но той не обърна внимание.

— Гледаш ли, Стражителю? — долитаха виковете на войника. — Виждаш ли какво докара?

Да. Бе видял. Бе видял достатъчно. Тъй като искаше да се отдалечи колкото се може повече, Харен се отправи на север, към градските порти. По пътя някакъв крадец, още юноша, се опита да задигне кесията му. Първият инстинкт на Хаерн бе да посегне към мечовете си и да пролее кръв. Но осъзнаването го смрази.

Наместо това той удари ръката на крадеца, извъртя се и го сграбчи за гърлото.

— В този момент трябваше да си умрял — каза Хаерн. — Сега изчезвай.

— Върви на майната си — каза юношата и събори още две деца при отдръпването си. Забелязал яростта в очите на Хаерн, той побърза да изчезне.

Младият мъж погледна към дрехите си, коприна и памук, и осъзна, че прилича на благородник. Повече от всичко му се искаше да се махне от този град, да навлече старите си дрехи и да се слее с тълпите на Велдарен.

Тъй като не искаше да се приближава към дома на Кинън, той премина през втора порта. Войниците го пуснаха веднага, отдавайки чест. Но онези, чиито дрехи бяха оцапани и ръцете им бяха покрити с мазоли, не преминаваха тъй лесно.

— Добро момиче — каза един от войниците и изсипа половината кесия на някаква майка в ръката си, преди да я захвърли обратно в краката й. — Дори и курвите трябва да плащат данъци.

Жената кимна — очевидно не й се искаше да спори.

Хаерн стисна зъби. Ръцете страшно го сърбяха. Но мисълта за поредните десетима обесени го накара да продължи.

Разходката му го отведе пред градските порти, край които бе настанала суматоха. Любопитен, той се приближи. Струпалата се тълпа започна да се разделя на две и тъй като не искаше да изпъква, Хаерн стори същото. Прозвуча тромпет. Тогава той видя първите елфи.

Те вървяха с високо вдигнати глави и с одежди, които проблясваха под лъчите на слънцето. Бяха облечени предимно в зелени и кафяви дрехи, но обшити със златни нишки. В коланите им блестеше сребро, а на ушите им проблясваха изумруди. Сред тях имаше и бойци с изящни кожени брони и дълги мечове на гърбовете. Други бяха нарамили лъкове. В средата на шествието яздеха елфическите първенци, двама мъже и една жена.

Хаерн остана възхитен от гледката. Нямаше представа какво е накарало елфите да пристигнат в града. Те бяха повече от сто.

В началото струпаните също наблюдаваха мълчаливо, смаяни от преминаващото край тях величие. Но скоро последваха виковете, в началото колебливи и долитащи от далечните редици, впоследствие разпространили се бързо.

— Убийци! — крещяха зяпачите. — Езичници! Касапи!

Хаерн не можеше да повярва на ушите си. Те крещяха срещу елфите и ги наричаха убийци, докато собственият им владетел бе осъдил на несправедлива смърт тридесет души. Това ли беше истинското лице на Ейнджълпорт?

— Защо е това недоволство? — обърна се той към мъжа до себе си. Въпросният наблюдаваше елфите спокойно.

— Те убиват нашите близки и приятели — отвърна непознатият. — Но няма да се крият в горите си вечно, не и когато ние искаме онова, което те имат.

— Не споделяш ли гнева на тълпата?

— Няма смисъл. Времето на елфите изтече. Колкото и да вирят носове, това няма да промени нищо. Освен това моят бизнес няма да пострада.

— А какъв е той? — попита Хаерн.

Мъжът се засмя.

— Ковчези — обясни той на раздяла. — За тях винаги се намира достатъчно материал.

Неколцина храбреци започнаха да хвърлят камъни. Елфите не обърнаха внимание; реагираха едва когато снарядите долетяха прекалено близо. Тогава бойците изваждаха оръжия и разпръскваха тълпата.

Докато наблюдаваше този обстрел и кървавеещите лица на елфическите бойци, Хаерн отново започваше да се изпълва с гняв. В Ейнджълпорт нямаше почти нищо, което да бъде спасено.

И това не бе най-лошото. Той знаеше, че Велдарен с нищо не е по-различен. Израстването там не бе му позволило да види истината. Но тук нищо не го заслепяваше и той можеше да съзре противната жестокост и незачитане на живота. Това ли бяха хората, които се бе опитвал да защити? Това ли бяха онези, заради които той бе прекарал години от живота си сред улиците в желанието си да ги спаси от войната между гилдиите и Трифектата? Беше ли постигнал нещо, каквото и да е? Подир смъртта му и малкото щеше да се разпадне. Навсякъде хората си оставаха едни и същи.

Още по-лоши бяха думите на Алиса. Те бяха изкарали на показ онзи образ, който Хаерн не бе искал да вижда.

Той уби престъпници, за да изпрати съобщение, също като теб.

Нима Хаерн наистина бе същият? Нима неговите убийства имаха същото основание? И същата липса на смисъл? Някога той се бе смятал за чудовище, от което градът му се нуждае. Но с настъпването на безскрупулния мир той си бе позволил да се сметне за нещо повече. Кралският Стражител. Ама че смехория.

Палачът, бесил осъдените, също бе скривал лицето си. Екзекутор, а не Стражител трябваше да се нарича Хаерн.

— Не — прошепна той. Процесията на елфите вече изчезваше зад ъгъла. — Аз не съм същият. Не е възможно. Аз избегнах тази съдба.

Думите не притежаваха никаква плътност и не успяха да успокоят измъчения му ум. Все пак имаше една мисъл, която му донесе успокоение. Щом се стъмнеше, той щеше да посети лорд Инграм. И да му покаже колко опасен може да бъде Стражителя в действителност.