Танц с огледала

Глава седемнадесета

Сред покривите Хаерн наблюдаваше как домът на Улрих Блекуотър пламти като огромна клада.

— Що за лудост е това? — промърмори той. — Не се ли насити на предателството си, Мадлин?

Сега той носеше велдаренските си дрехи и в сенките на огъня отново се чувстваше Стражителя. Поне проклетият град не бе му отнел това, въпреки породените съмнения.

Зуса се приземи до него, стелеща наметало.

— Домът на брат му е пострадал, но не е разрушен — каза тя. — Видях още две къщи, пострадали от огъня, които също не са рухнали. Обхождат ги хора, които не са наемниците на Мадлин.

— Значи опитът й се е провалил. — Хаерн повдигна юмрук до устните си, докато размишляваше. — Сега въпросът е: как ще отвърнат Търговските лордове?

— Те не са известни със снизхождението си. Сигурна съм, че в момента тя се крие в имението си, заобиколена от оставащите й наемници. Зад неговите стени тя е защитена от всичко, което търговците биха могли да хвърлят насреща й… ако приемем, че лорд Инграм не се намеси.

— Той е изгубил контрол над града си. Ако нещата продължат да се развиват така, ще настъпи пълен хаос.

Зуса сви рамене:

— Тогава ще вилнеем сред хаоса. Крайно време е да им покажем, че трябва да се съобразяват с присъствието ни.

— Имаш ли някого предвид? — попита Хаерн, загледан в огъня. Безликата се усмихна с нетърпение, което бе едновременно ужасяващо и вълнуващо. Сега тя не бе намотала ивици около лицето си, защото не виждаше смисъл да се прикрива.

— Към теб Инграм отправи ултиматум, но не знае нищо за мен. Алиса стоя в тъмниците му достатъчно дълго. Ако не я освободи, ще му прережа гърлото.

— Той казваше, че ако умре, войниците му ще убият всички затворници. Това включва и Алиса.

— Инграм е страхливец. — Жената изтегли кинжалите си. — А страхливците винаги захвърлят обещанията си, стига това да им позволи да оцелеят. Би трябвало да си научил това, Стражителю.

Тя се обърна и се затича към огромния дом, издигащ се на хълма.

Няколко мига Хаерн остана загледан след нея. Искаше му се да споделя ожесточението й. Но сега не беше моментът за подобни размишления. Той също си имаше задача — трябваше да открие Привидението. Дълбоко в себе си Стражителя оставаше уверен, че Зуса ще успее да освободи приятелката си и сама. Но дори и тогава щеше да е нужно някакво доказателство, което да потвърждава невинността им. А това доказателство можеше да бъде предоставено единствено от човека, отговорен за вината им.

Инстинктите на Хаерн му нашепваха, че Привидението ще се навърта край пожарите, за да наблюдава. Никой, обявяващ, че градът му принадлежи, не би пропуснал масовото кръвопролитие.

Той се спусна на земята и започна да обхожда имението. Настръхнал до крайност, той не спираше да оглежда сенките. Подир втората си обиколка се отправи към следващото място, нападнато от наемниците. От първоначалното си обхождане на града бе запомнил, че въпросният дом принадлежи на Арън Голдсейл. Тамошната атака бе тръгнала най-зле за търговците. По времето, когато Хаерн бе научил за нападението, то вече бе приключило наполовина. Двамата със Зуса бяха наблюдавали отдалеч, без да се намесват. Наемниците бяха извлекли Арън, бяха го окачили с главата надолу за един клон и бяха разпрали корема му. Той бе умрял с навити около шията черва.

След тази гледка Хаерн бе останал убеден, че е само въпрос на време търговците да нанесат своя удар, макар и да имаше вероятност стените на имението Кинън да устоят.

Стражителя не изпитваше симпатия към нито една от страните, но подобен сблъсък бързо щеше да увлече и невинни животи. Човек като Арън Голдсейл не заслужаваше скръб, но неговите слуги и пазачи също бяха погинали. Нима всички те заслужаваха да споделят ориста на своя господар?

Не, разбира се. Но Хаерн не би могъл да ги спаси.

Всичко с времето си. За момента трябваше да се съсредоточи върху настоящата си задача.

Загледан в руините и потънал в мисли, той бе жегнат от смътно предчувствие. Внимателен поглед през рамо му показа приклекнала сянка, почти незабележима в мрака. Някой го следеше.

— Да си поиграем — прошепна Хаерн и неочаквано се стрелна надясно. Преценил, че си има работа с Привидението, той се затича с все сили. Бърз завой го отведе в страничка уличка.

Вторият поглед назад не показа преследвач, но пък това не означаваше нищо. Все още оставаше един вариант.

Хаерн рязко смени посоката си и се понесе към стена, от която се оттласна и полетя във въздуха. Както бе отгатнал, преследвачът му тъкмо скачаше от покрива, замахващ. Ударът му не уцели: ходът на Хаерн го бе изненадал. Още при приземяването си последният изтегли оръжия, присвил очи.

Това не беше Привидението.

— Защо ме следиш? — попита Хаерн, приклекнал за скок, с готови за удар остриета.

Нападателят се обърна и свали качулката си. Заострени уши стърчаха сред кестенявата му коса. Той носеше два украсени със сребро ножа. Студеният му поглед внимателно проучваше.

— Ти ли си велдаренският Стражител? — попита непознатият елф.

— Ако отговоря утвърдително, ще ме нападнеш ли отново?

— Нямам време за човешки сарказъм.

— А аз за неоснователни нападения. Върви си. Нямам намерение да те нараня.

Елфът се подсмихна.

— Няма да успееш.

Той се хвърли в атака, а Хаерн посегна да отбие удара. Едва впоследствие осъзна подвеждащата маневра. Извит под чудат ъгъл, елфът нанесе същинската си атака. Стражителя успя да отрази първия удар и сред метално стържене посегна да оттласне замаха на втория нож. Но противникът му се изправи в последния момент и наклони ножа, за да му позволи да продължи пътя си.

Чист инстинкт спаси живота на Хаерн. Той се отпусна пред полетелия към гърлото му нож: острието прелетя над косата му. В мига на падането си той се претърколи и веднага се оттласна, с което избегна двойно промушване.

Подир отскачането си Стражителя приклекна отново и погледна елфа с уважение. Той по нищо не отстъпваше на Привидението. Единствената надежда на Хаерн се криеше в нападението, във вероятността противникът му да сгреши първи.

За момент елфът също остана неподвижен, също в привидна преценка.

Този път Хаерн се хвърли в атака, напрегнал уменията си. Той бе престанал да мисли; оставяше всичко на придобитите от обучението рефлекси. Остави мечовете си да се стрелват сами.

Елфът отвърна на първите три удара. Всеки път Стражителя се извръщаше настрани, избягвайки смъртоносните остриета. Единият от мечовете му разсече, а другият полетя в намушкване, макар че в същия момент нож прелиташе на два пръста от бузата му. Противникът успя да отрази пробождащия удар, но не бе достатъчно бърз, за да се предпази и от другия меч. Върхът на острието потъна в рамото му. Въпреки това той се извъртя, за да запази раната плитка.

Елфът направи крачка назад, а Хаерн остана на място, борещ се да овладее дишането си. Налагането на това темпо изискваше огромни усилия от негова страна, а битката далеч не бе приключила. Непознатият елф дори не изглеждаше задъхан. Ако не беше кръвта, стичаща се по гърдите му, нищо не би загатвало участието му в дуела.

— Удивително постижение като за човек — каза елфът.

— Кой си ти? — попита Хаерн. И се подразни от напрегнатото звучене на гласа си.

— Заслужаваш да научиш името ми. Аз съм Диредон и съм изпратен да те убия.

Преди Стражителя да е успял да отговори, елфът отново атакува. Хаерн потисна първоначалния си инстинкт за оттегляне и на свой ред скочи, за да посрещне нападението. Сред танца на оръжията си двамата непрекъснато се изместваха в нежелание да предоставят предимство на противника си. Диредон не допускаше пролуки в защитата си — само фалшиви, по които Хаерн нямаше намерение да се подвежда.

Последният чувстваше пот да се стича по челото му. Светът около него бе ограничил обхвата си до противника насреща му и тъмната уличка. Ако боят продължеше така, Хаерн щеше да изгуби. Вече кървеше от няколко плитки рани.

И въпреки това нямаше намерение да се предава.

Най-сетне елфът допусна грешка. Хаерн избегна поредния удар на косъм и скочи. Тялото му се изви във въздуха; коляното му блъсна брадичката на елфа и отметна главата му назад.

Замаян, Диредон се оттегли, издигнал ножове в удивен жест на защита. Но Хаерн нямаше намерение да продължава атаката си.

Наместо това той побягна. Преднината щеше да се окаже достатъчна, за да позволи укриването му. Нощите, през които бе издирвал Привидението, му бяха предоставили отлична представа за разположението на града — определено по-добра от представата на промъкнал се неотдавна елф. Хаерн лъкатушеше сред уличките, пробягваше по покривите и оплиташе дирята си, правейки я невъзможна за проследяване. Най-сетне преценил, че се е отдалечил достатъчно, Стражителя се оттегли край една пивница близо до пристанището и се просна край стената й, зад три бъчви. Там дълго лежа неподвижно, за да си поеме дъх.

— Първо Привидението, сега и ти — каза той, припомнил си удивителната бързина на Диредон. — Защо целият свят ме мрази, Ашур?

Богът не му отговори. Оставаше единствено фактът, че двама противници, и двамата по-опитни от всички, срещу които Хаерн се бе изправял до този момент, го преследваха, без да предоставят причина.

След като си отдъхна, Стражителя се върна в стаичката, която двамата със Зуса бяха наели. В момента не бе в състояние да се изправи срещу Привидението; не му се мислеше какво би станало, ако се натъкнеше на Диредон отново.

Превързал раните си, той се отпусна върху сламеника и затвори очи. Надяваше се, че Зуса се справя по-добре.

— Определете три смени — нареждаше Торгар. Край него Мадлин стискаше бебето и гледаше как наемниците заемат позиции из двора и върху стената. Неколцина от тях бяха ранени, а всички изглеждаха уморени, но никой не се оплакваше. Дори Торгар се бе сдобил с прясна рана върху и без това грозното си лице, но това не изглеждаше да го притеснява.

— Нали няма да успеят да проникнат? — попита тя. Подчинените на Торгар се разпръскваха, за да разделят хората си на смени. Едрият мъж сви рамене и й направи знак да се прибере обратно вътре.

— Не виждам как. Не и с всички тези войници, които охраняват портата. Довери ми се.

— Както ти се доверих да се справиш с Търговските лордове?

Торгар издаде звук, много приличащ на ръмжене, и положи ръка върху рамото й.

— Прибери се.

В друг случай тя би възразила, но сега се подчини заради бебето. За нейна изненада Торгар последва оттеглянето й. Зад него вратата се затръшна.

— Вземи детето — обърна се той към дойката, която стоеше във фоайето. Младата жена го погледна колебливо.

Мадлин й подаде бебето и го помилва по главата.

— Доведи телохранителите ми — прошепна й тя.

— Трябва да поговорим — рече наемникът. — Тук или някъде на спокойствие. Нямам претенции къде.

— Мога ли да попитам за какво става въпрос? Какво е толкова важно, че ти дава основания да ми нареждаш?

Торгар се усмихна широко и с подигравателен тон заяви.

— Привидението. И смъртта на Лори.

Нужни й бяха отчаяни усилия, за да не реагира.

— Да отидем в кабинета на съпруга ми. Върви.

— Дамите с предимство — настоя Торгар.

Скована от напрежение, Мадлин се отправи към въпросната стая. Не спираше да си повтаря, че няма как той да е узнал истината и да я докаже. Но пък тази усмивка…

Когато влезе в кабинета, тя се облегна на стената и скръсти ръце. Торгар влезе небрежно, отпуснал ръка върху дръжката на меча си. Той затвори вратата с крак. Трясъкът накара сърцето на вдовицата да подскочи.

— Не зная какво си мислиш, но те уверявам…

— Мълчи — каза Торгар. Тя се подчини, което само по себе си бе достатъчно, за да я разтревожи. Наемникът крачеше пред нея, допрял потупващ пръст до устните си. И не спираше да я наблюдава.

— Каза, че искаш да поговорим. — Мадлин се овладя. — Слушам те.

— Не спирам да си мисля за случилото се онази нощ — каза Торгар. Той спря да се разхожда и се облегна върху вратата, за да напомни липсата на изход. — Убиецът е добър и умее да се прикрива, не се съмнявам. Заслужава прозвището си. Аз самият съм се сражавал с него и зная на какво е способен. Но да се промъкне в спалнята незабелязан, без да убие и едничък пазач? Това ми се струва непостижимо дори и за човек като него.

— Нямам представа как е влязъл, Торгар. Събуди ме прилепена върху устата ми ръка. Лори лежеше мъртъв до мен. Може би през прозореца?

— Строшаването на стъклото привлече вниманието ни, Мадлин. Няма как да го строши два пъти. Трябва да е влязъл през вратата и да е излязъл през прозореца. Поне така трябва. Но аз огледах прозореца и формата на счупването ми се стори чудата. Разбира се, аз не съм от най-умните, но после видях още нещо, което никак не ми хареса.

Той пристъпи по-близо. Мадлин опита да се отдръпне, но ръката му й попречи. Наемникът се извисяваше над нея, усмихнат. Но в очите му блестеше ярост.

— Видях кръв в умивалника ти.

— Имаше кръв навсякъде — отвърна вдовицата. Долната й устна бе започнала да трепери. Трябваше да напряга цялата си воля, за да удържа погледа му.

— Да, но не и пръсната чак там. Може би няколко капки са полетели… а може би някой се е почиствал. Но това не изглеждаше смислено. И все пак ме накара да се замисля. Как е влязъл. Как се е измъкнал. Как никой не го е видял. Разполагахме само с твоята дума, а тя не значи нищо за мен.

— Ще уредя обесването ти заради това.

— Нима? Аз не мисля така. Не и след като вече зная.

Той бръкна в джоба на жилетката си. При вида на кинжала коленете й се подкосиха. Дръжката бе златна; острието все още покрито със засъхнала кръв.

— Това ти е познато, нали?

— Трябва ли да ми е познато? — каза Мадлин, преструваща се на невинна.

— Претърсих цялата спалня, Мадлин, и намерих този кинжал зашит в матрака. Погледни го. Погледни го! Не е трудно да се отгатне чия кръв е потъмнила острието.

— Какво искаш?

Ако имаше друг насреща си, тя би си послужила с тялото си, за да го привлече на своя страна. Но Торгар винаги я бе смущавал. Инстинктивно Мадлин знаеше, че подобен опит от нейна страна би й спечелил единствено шамар.

Наемникът заби кинжала в стената, с което едва не накара Мадлин да подскочи. Той се приведе към нея, злорадстващ.

— Лори е мъртъв, така че сега ти си тази, която плаща. В последно време моите отговорности се увеличиха — търговци, градски стражи… И нека не забравяме заигравката ми с остроухата курва. Заслужавам далеч по-висока заплата, разбра ли?

— Мога да го уредя — дрезгаво изрече тя.

— Това не е всичко. Нямам намерение да умра, за да защитиш тайните си. Зная, че ти няма да ми позволиш да стана част от семейството, но ако искаш да си държа устата затворена, ще трябва да ме направиш кръстник на Тори.

През вратата нахлуха дузина наемници. Те не казаха нищо, а объркано се огледаха.

— Добре ли сте, милейди? — попита един.

— Добре е — усмихна се Торгар и отново се обърна към нея. — Е, какво ще бъде? Ще се наложи ли да разговарям с роднините Кънингтън или с приемника на Алиса?

— Съгласна съм — каза Мадлин. Вече обмисляше стотиците начини, по които можеше да отложи изпълняването на условията му. — Надявам се, че ще удържиш на думата си.

Торгар се засмя и се отправи към вратата, без да обръща никакво внимание на останалите наемници.

— Не бих казал, че точно ти трябва да се тревожиш от нож в гърба — подметна той през рамо.

Мадлин изстина. И едва не нареди на войниците да го убият още тук, но израженията им я спряха. Някои изглеждаха любопитни, ала повечето лица изразяваха гняв или съмнение. Колцина ли от тях знаеха — или подозираха — истината за смъртта на Лори?

Ами ако Торгар беше споделил откритието си? Може би единствено заради него те не я нападаха.

Вдовицата забеляза, че неколцина от тях са се вторачили в забития кинжал. Това беше последната сламка.

— Добре съм — каза тя. — Вървете си по местата.

Останала сама, жената рязко изтегли кинжала и го хвърли в камината. Не се интересуваше дали оръжието ще пламне. Просто не искаше да го вижда.

— Вървете по дяволите — промълви Мадлин. Думите й бяха отправени към Торгар, към покойния й съпруг, към търговците. Към всички противни жители на града, които процъфтяваха сред разрухата. Пламъците започнаха да пропукват. Върхът на кинжала проблясваше из въглените. Кръвта по острието започна да почернява. А Мадлин обмисляше начин за безопасното отстраняване на Торгар. Такъв съществуваше и тя щеше да го намери. Този път богатството на рода Кинън се намираше под неин контрол. Никой нямаше да й го отнеме.

Дори и телохранителят, който знаеше тайната й.