Танц с огледала

Глава единадесета

Капитанската каюта на борда на Гарванова сянка бе дори още по-тясна от тази на Огнено сърце, но пак имаше легло, което напълно устройваше Дарил. Излизането на оттеглящите се курви породи ивица светлина. Но очакваното затваряне не последва — наместо това вратата се отвори още по-широко. На прага изникна Улрих Блекуотър.

— Поне този път ме изчака да приключа — промърмори Дарил.

— Две? — попита Улрих, поглеждайки назад.

— Дните бяха уморителни. Прецених, че заслужавам да се поглезя.

Улрих прихна.

— Какво му е смешното? — поинтересува се капитанът. — Съмняваш се, че мога да се справя с две?

— Смешно ми е, че знаеш подобна дума.

Дарил се усмихна широко.

— Ако има дума, с която се разбираме отлично, то глезенето е именно тя.

— Обуй се и ела да поговорим. Ще те чакам на палубата.

Вратата се затвори. Дарил се почеса по брадичката, за да открие сред спиртосания си ум мястото, където бе захвърлил панталоните си преди появата на двете дами. Откри дирената одежда зад себе си. След като ги пристегна, довърши тоалета си с някаква риза. Все още се бореше с ръкавите, когато излезе върху палубата на кораба. На новия си кораб. Нов за него, разбира се — дребният съд бе пътувал дълго из океана, закупен съвсем наскоро, за да замени Огнено сърце.

— Красавица е, нали? — рече той, забелязал как Улрих оглежда кораба.

— Това бе най-доброто, което можех да намеря толкова скоро — каза търговецът, подминал сарказма. — Късметлия си, че изобщо имаш кораб, предвид случилото се с товара ми.

— Дяволски добре знаеш, че вината не беше моя. Трима бях оставил да бдят, а умряха като някакви си юнги. Уверявам те, че никой от тях не бе чужд на убиването. Някой е знаел, че разполагаме с виолетовия лист, и този някой не е искал да го продадем. Може би Привидението?

— Може би. — Улрих прехапа устна, а ръцете му леко трепнаха. Това не избегна вниманието на капитана.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Нищо ми няма.

От джоба си той извади зелено късче, сложи го върху езика си и задъвка.

— На какво дължа посещението ти? — попита Дарил и скръсти ръце. Нямаше намерение да гледа как началникът му дъвче виолетов лист, не и когато самият той не можеше да разполага с него. Целият товар на борда на Огнено сърце бе изгорял, отнасяйки със себе си цяло потенциално състояние. За капак, самият Дарил едва не бе умрял. Виковете на моряците го бяха събудили в последния момент.

— Лори Кинън е умрял миналата вечер — рече Улрих. — Работа на Привидението.

— И кой е начело на семейството сега?

— Съпругата му.

— А това какво общо има с мен?

Видимо по-спокоен, Улрих се усмихна широко.

— Нещата се нареждат по план, скъпи ми капитане, но трябва да се уверим, че продължават да вървят в правилната посока. Мадлин се е заела да обсипва наемниците със злато. Трябва да отвърнем. Искам да предадеш нарежданията на всички мои кораби. И тези на брат ми.

— А какви са нарежданията?

— Никой да не отплава от Ейнджълпорт. Дори ако пристанището се изпълни. Ако се наложи, корабите да пускат котва извън него.

Изчисляването на пълните последици от този ход бе непосилно за Дарил, но дори и той можеше да прецени някои от тях.

— Това ще предизвика немалко загуби и главоболия — рече той. — Храната ще се развали. Да не говорим за проблемите, които ще имаме из другите пристанища заради закъснялата си поява. Останалите търговци съгласни ли са?

— Ще се съгласят. Нужни са ни колкото се може повече хора, верни хора. Крайно време е градът да разбере кой в действителност стои начело. Събери на борда всичките си приятели. Мнозина са онези, които официално не се водят наемници, но пак са готови да се сражават срещу злато. Събери ги.

— А ако някой все пак се опита да напусне пристанището? — попита Дарил.

Улрих се усмихна мило.

— Околните кораби ще го вземат на абордаж и ще изгорят екипажа му. Никой да не напуска, Дарил. Никой.

Другият сви рамене:

— Ти си знаеш. Ще се погрижа да се разчуе. А ти какво ще правиш междувременно?

— Ще посетя Мадлин Кинън, за да изразя най-искрените си съболезнования, разбира се. — Улрих го тупна по рамото и с бодра крачка се отправи към брега.

Телохранителите претърсиха цялото имение, но не откриха никакви следи от Привидението. Мадлин бе пренощувала сред слугините си, неспособна да мигне. Всички те смятаха, че тя е изпаднала в шок. И отчасти бяха прави. Но нямаше как да подозират, че присъствието на Алиса е главната причина за размишленията й.

На разсъмване тя се окъпа, преоблече се и повика Торгар. Наемникът изсумтя при вида й.

— На нищо не приличаш — отбеляза той.

— Ти също не изглеждаш по-добре — тросна се жената. Торгар не бе спрял да почине цяла нощ и като същински демон бе подтиквал подчинените си. Дори бе изкормил на място двама от тях, осмелили се да изразят известно несъгласие. Неговите очи също бяха възпалени, но не от сълзи, а заради липсата на сън.

— Съжалявам — промърмори Торгар. Изглежда бе започнал да осъзнава, че сега тя оглавява домакинството. — Надали е останал близо, но ние ще продължим да търсим. Ще открия как е влязъл и как е убил Лори. Обещавам ти.

Увереността на думите му я накара да потръпне. Тя скри реакцията си зад ридание.

— Извини ме. Предстои ми много работа.

— Каква?

Мадлин си пое дълбок дъх.

— Трябва да уведомя гостите ни за кончината на Лори.

Торгар я последва по коридора и посегна да я хване за лакътя, но се спря в последния миг.

— Прости дързостта ми, Мадлин, но мисля, че трябва да си починеш. Уверявам те, че Алиса вече знае за станалото. Сигурно целият град вече е научил.

Острият й поглед го накара да отстъпи.

— Дръж си езика. Ще правя каквото си искам, разбра ли?

Торгар кимна и я погледна внимателно, а Мадлин се навъси и продължи напред. Тя крачеше върху ръба на острие; избухването й бе представлявало грешка. Ако не изиграеше правилната роля на скърбяща вдовица, хората щяха да започнат да задават въпроси, да извлекат определени заключения и да набият главата й на кол. Или да я оковат и да я предоставят пред останалите от Трифектата. Дори телохранителите им бяха изпитвали огромна почит към Лори; много вероятно бе да се обърнат срещу нея, ако узнаеха истината.

— Извини ме — продължи тя в опит да заглади нещата. — Още не мога да свикна с мисълта, че трябва да заема мястото на Лори, особено когато става въпрос за делата с другите членове на Трифектата.

— Разбира се — кимна Торгар, макар да не звучеше уверен. Мадлин се постара да не мисли за него и продължи към стаята на Алиса. Допирът до вратата усили гнева й. Тези тримата бяха предизвикали всичко, те я бяха принудили да предприеме подобни… крайни мерки срещу съпруга си.

Алиса вече беше будна и седеше край слугинята си. Последната бе завита до брадичката, но по цвета на лицето й Мадлин можа да прецени, че тя има треска.

Лейди Гемкрофт се надигна при влизането й.

— Мадлин… Много съжалявам за станалото. Лори беше удивителен човек.

Жената кимна. Не бе сигурна какво да отговори. Дали съпругът й бе удивителен човек? Може би някога. Но тя не бе убила и насякла такъв човек, а някакъв унизителен остатък от него.

Тя забеляза Хаерн, облегнат на стената. Рамото и ръката му бяха превързани. Този престъпник и убиец беше виновен за гнева на Привидението, връхлетял семейството й. Символът, който бяха открили в стаята на Тарас, потвърждаваше това.

— Лорд Инграм все още те търси — каза му тя.

— Нека — отвърна Стражителя.

Безгрижната непочтителност я раздразни. Повече от всичко Мадлин искаше да се освободи от присъствието и на тримата, но трябваше да планира внимателно. Ролята й изискваше да почита мъртвите.

— Позволих ти да останеш, защото такова желание бе изразил съпругът ми преди да умре — обърна се тя към лейди Гемкрофт. — И аз ще почета волята му, колкото и да ме отвращава тази идея. Ейнджълпорт е опасно място, но тук нищо не ви заплашва.

— Нищо? — повтори Алиса. Лицето й изглеждаше напълно спокойно, но опитната Мадлин можеше да забележи трескавите мисли, прелитащи зад него в опит за разбиране. И то нямаше да отнеме дълго. Традицията забраняваше семействата на Трифектата да се избиват взаимно. Тази забрана бе следвана от векове. Но това не означаваше, че не съществуват други, по-изтънчени методи. Методи, към които самата Мадлин се надяваше, че скоро ще може да прибегне.

— Да, нищо. Тук тримата сте в безопасност.

— След миналата нощ не съм толкова сигурен — каза Хаерн. — Впрочем, трябва да доведем целител за Зуса.

На Мадлин й се искаше да го удуши за тези думи, но успя да се сдържи.

— Ще изпратя някой слуга — рече тя. — Сега ще ви помоля да ме извините.

— Аз също трябва да вървя — каза Алиса. — Разполагам с предостатъчно пари, за да се уверя, че ще намеря човек, който няма да…

— Не — решително каза Мадлин. Зад нея Торгар стисна дръжката на меча си. — Не, трябва да останете. Няма да позволя да се излагате на опасност, не и когато Инграм търси начин да нанесе удар срещу нас. Трябва да останете тук. Обещавам ви, че Привидението няма да ви заплаши.

— Нима? — поинтересува се Алиса. — Много мило от твоя страна.

— Торгар, осигури им пазач — продължи вдовицата, насочила думите си колкото към него, толкова и към лейди Гемкрофт. — Не бих понесла нещо да се случи и с гостите ни.

— А имам ли право да се разхождам из къщата? — попита Алиса. Думите й бяха пропити с изкуствена благодарност. Мадлин се усмихна, позволила си леко честване на победата си.

— Не мисля, че идеята е добра.

Вдовицата затвори вратата и се отдалечи.

— Те са опасни — каза поелият край нея Торгар, докато поглеждаше назад.

— Алиса е дете, а останалите двама са ранени.

— Ранените животни са най-опасни.

Тя рязко се извъртя към него.

— В такъв случай ще очаквам хората ти да си свършат работата. Тримата няма да напускат стаята. И аз самата не зная защо просто не им отрежа главите още сега.

Торгар пристъпи по-близо до нея и снижи глас.

— Дотук с почитта към волята на съпруга ти — рече той.

Мадлин осъзнаваше, че стъпва върху тънък лед, но не можеше да рискува. Не и когато ставаше дума за проклетата Алиса.

— Той е мъртъв. Сега заех мястото му — тихо отвърна жената. — А Алиса е гнилота, която разяжда сърцевината на Трифектата. До свечеряване тримата ще останат затворени в стаята. Ясна ли съм?

— Напълно. — Наемникът отдаде чест, макар и сковано. — А подир свечеряване?

— Тогава ще си отидат, но не от стаята, а от този свят. Очаквам ти да се погрижиш за това.

Насреща им изникна войник от дежурещите на двора.

— Какво? — обърна се Торгар към спрелия в очакване пазач. Не изглеждаше изненадан от получените току-що нареждания.

— Някакъв човек пред портата иска да говори с вас — каза войникът.

— Върви — разреши Мадлин. — И не забравяй, искам пред вратата им непрекъснато да има охрана.

— Ще се погрижа — ухили се Торгар. Жестокостта на мимиката я отврати. — Всичко е под контрол. А какво да правя с префърцунковците, които са се струпали да изразят съболезнования? Събрал съм ги отпред.

— Нека чакат — отвърна лейди Кинън. — Нямам намерение да търпя престореното им съчувствие.

Подир това тя забърза към стаята на Тарас, за да се върне при слугите си. Сега повече от всякога й се искаше да прегърне Тори и да плаче, докато и последните спомени от съпруга й не бъдат излети.

При пристигането на Улрих цялото имение изглеждаше в бойна готовност.

— Пуснете ме да вляза — обърна се той към един от петимата войници, стоящи отвъд портата.

— Никой не може да влезе.

— Аз съм Улрих Блекуотър. Повикайте човек, с когото бих могъл да говоря, щом настояваш.

Един от войниците се затича към къщата. Няколко минути по-късно се върна, следван от огромен наемник.

— Какво правиш тук, Улрих? — попита Торгар.

— Научих мрачните вести и дойдох да изразя съболезнованията си.

Торгар извърна глава и плю.

— Колко дълго работих за теб?

— Три години, ако не се лъжа. Беше толкова отдавна…

— Да, три години. И колко пъти през тези три години съм те виждал да изпитваш съчувствие към някого? Ти беше готов да се разплачеш за някоя разлята халба, но не и за дете, умиращо в краката ти.

Улрих стисна зъби, но запази лицето си спокойно.

— Ще простя грубостта ти, ако ме пуснеш. Би било неучтиво от моя страна да откажа да изразя почит за човек като Лори.

Макар че подбели очи, Торгар изръмжа нещо към войниците. Те отключиха портата и я залостиха отново веднага щом Улрих влезе.

— Постарай се да е кратичко — посъветва наемникът. — Както виждаш, не сме в настроение за посетители.

— Забелязах — отвърна Блекуотър и погледна към стените. Те тъмнееха от наемници, голяма част от които до съвсем скоро бяха служили на него. От двете страни на вратата на дома стояха стражи. А един поглед към прозорците го остави със сигурното впечатление, че зад тях дебнат арбалетчици. Нищо чудно, че лорд Инграм бе оттеглил хората си. Те биха понесли огромни загуби само при преодоляването на стените. — От инвазия ли се страхувате? — попита той, правейки се, че не знае причината за повишената охрана. Самият той бе казал на Дарил, че семейство Кинън са призовали всички свободни наемници, но голото знание пак не бе го подготвило за гледката.

— Нещо такова. Заради лорд Инграм и Привидението имаме нужда.

Във фоайето Улрих се оказа набоден от неприязнените погледи на дребни благородници. В отговор той се поклони ниско.

— Господа — рече той, усмихнат подигравателно.

— Ти нямаш право да присъстваш тук — каза един, мъж на средна възраст и със сивееща брадичка. — Негодници като теб са причината Привидението да ни измъчва.

— Нима? — любезно попита Улрих. — Не знаех, че ти си имал честта да разговаряш с тайнствения касапин. И какво друго каза той за мен?

Торгар изсумтя в безсловен съвет за мълчание.

— Мадлин е в стаята на Тарас. Ела.

Широките рамене на наемника безцеремонно избутваха благородници, които не успяваха да се дръпнат навреме. Последвалият го Улрих намигна към брадатия. Онзи изглеждаше готов да изтегли меча си, стига да разполагаше с него. Това само развесели Блекуотър още повече.

Подир няколко завоя по коридора двамата достигнаха отворена врата. В стаята Мадлин седеше върху легло, облечена в простовата и прилепнала черна рокля. Типично за брантията, помисли си Улрих. В ръцете си вдовицата държеше бебе, дъщеричката на Тарас. Около нея се суетяха слугини.

Линиите сълзи сред грима й го изненадаха. Той бе очаквал подобна ледена кралица да понесе нещата по-добре.

— Милейди. — Улрих Блекуотър се поклони доземи. — Изключително съм натъжен отново да ви видя в траур. Боговете са изключително жестоки, за да позволят подобна орис.

— Някои казват, че жестокостта е израз на обич — каза Мадлин и го подкани да влезе. — Вие как мислите?

— Жестоките хора могат да обичат — отвърна Улрих. — Но за обратното не съм сигурен.

Торгар махна с ръка към господарката си, преди да се оттегли:

— Кажи ми, когато сметнеш, че му е време да си ходи.

Улрих стоеше пред нея, обмислящ следващите си думи.

— Как сте със здравето? — попита търговецът, макар ясно да виждаше, че тя изглежда зле.

— Ще се оправя — каза вдовицата. — Но вие не сте човек, известен със състраданието си. Заради някаква недовършена работа, свързана със съпруга ми ли сте дошли?

Гостът се престори на обиден.

— Не, разбира се. Лори беше мой конкурент, не враг. Това ми позволява да скърбя за него.

Тя кимна. Улрих не се обиди от беглия отговор. Все пак тя беше права. Той действително не бе известен със съчувствието си, можеше да го признае. А що се отнася до работата… наистина съществуваше един проблем, който искаше да засегне. Извън възможността да огледа вътрешността на имението и да се увери в масовото наемане на бойци.

— След няколко часа предстои поредната среща с елфите — рече Блекуотър, като се настани до нея и леко я потупа по ръката. Кожата й бе хладна и студена. — Ще се уверя те да узнаят причината за отсъствието ви.

— Отсъствие?

Мадлин рязко отдръпна ръката си и я потърка.

— Прецених, че…

— Не. — Тя поклати глава. — Отложете срещата. Кой би могъл да очаква присъствието ми при тези обстоятелства?

— За отлагане не може да става дума — каза Улрих, влагайки точния оттенък арогантно снизхождение в тона си. — Елфическото присъствие достатъчно е изнервило града. Щом вие самата няма да присъствате, нека Алиса говори от името на Трифектата.

— Не!

Улрих се изненада от ожесточението на отговора й. И леко се засмя, защото не знаеше по какъв друг начин да реагира.

— Много добре. Лори вече изрази позицията на Трифектата, така че присъствието на представител не е…

— Ще бъда там — каза Мадлин. — Няма да оставя семейството си извън преговорите. Нищо тъй важно не може да се случи в Ейнджълпорт без нашето одобрение.

С изключение на хилядите неща, които всеки ден се случват право под носовете ви, помисли си Улрих.

— Вие сте смела жена — гласно рече той. Подир миг мълчание отново насочи разговора към смъртта на Лори. — Какво е провокирало Привидението този път? С какво Лори си е заслужил гнева му?

— Лори беше слаб — отвърна Мадлин, поклащаща спящото бебе в ръцете си. — Но аз няма да проявя слабост. Приятен ден, Улрих. Ще се видим на преговорите.

— Простете любопитството ми. Случайно прекрасната Зуса Гемкрофт да е тук? С нея бяхме повели изключително интересен разговор, който не успяхме да довършим.

Изражението на Мадлин се вкамени. Улрих си отбеляза и тази странна реакция.

— Тя и съпругът й поеха обратно към Велдарен.

— Жалко — рече Улрих. Единствената му искрена реплика по време на целия разговор. — Дали двамата възнамеряват да посетят Ейнджълпорт отново? Може би когато ситуацията тук се поуспокои?

— Съмнявам се. Довиждане, Улрих.

— Бъдете силна — каза Блекуотър. На излизане откри Торгар недалеч от вратата, стиснал мях с вино. — Не ми казвай, че си подслушвал разговора ни — обърна се той към наемника.

— Не, разбира се — отвърна Торгар. — Не ми се налага да го подслушвам, за да зная как е протекъл. Тя е циврила, а ти си се подмазвал.

Улрих затвори вратата след себе си.

— Имам разрешение от господарката ти да ме отведеш до стаята на Зуса. Разбрах, че тя скоро заминава за Велдарен. Искам да се сбогувам с нея.

Наемникът повдигна вежда.

— Нима?

Улрих Блекуотър кимна. Наемникът сви рамене и го поведе към задната част на имението. С разтуптяно сърце търговецът го последва. Несъмнено интригата ставаше интересна. Може би младоженците бяха се скарали с Мадлин. Или нещо се бе случило с тях? И какво щеше да стане, ако Торгар осъзнаеше лъжата му? Тази тревога повлече със себе си още по-неприятни мисли. Какво щеше да стане, ако другият изтеглеше меча си и го забиеше в гърдите му? Имението на Кинън бе недосегаемо като чуждо посолство. Стърлинг щеше да отмъсти, но каква полза щеше да има Улрих от отмъщението…

Близо до слугинското крило двамата спряха пред една врата. Торгар му направи знак да влезе.

— Не е заключено — рече той. — Аз строших вратата.

Поредната странност. Улрих бутна вратата и влезе. Стаята се оказа празна; чаршафите бяха намачкани и покрити с кръв. Торгар също прекрачи прага и веднага подир това изтегли меча си, изругавайки.

Едва тогава Улрих забеляза мъртвия войник, свлечен в ъгъла. Главата му бе клюмнала под неестествен ъгъл. Към колана му бе прикачена празна ножница.

Търговецът осъзна, че тук става нещо много по-сериозно.

— Време е да си вървиш. — Наемникът го сграбчи за рамото и го издърпа в коридора. При други обстоятелства Улрих би се наскърбил, но в случая веднага бе надушил опасността.

— Разбира се — рече той. — И без това ми е време да се приготвям за срещата.

Личеше, че Торгар не му обръща внимание. Улрих се озова изблъскан към задната част на дома. При първия кръстопът Торгар забеляза пазач и започна да крещи.

— Къде са те? — изрева наемникът. Подчиненият му направи крачка назад; дори самият Блекуотър се сепна.

— Кои? — попита войникът.

— Алиса и питомците й, глупако! Небеса, какво ли не бих дал за един свестен човек!

Каква ли бе причината да смятат Алиса Гемкрофт за избягала затворничка? Улрих знаеше, че и сред Трифектата избухват дрязги, но не и в такава степен.

Торгар изрита задния вход и по-скоро изблъска Улрих навън. Двама пазачи лежаха сред собствената си кръв, мъртви или ранени. По-скоро първото. Торгар изглеждаше готов да избухне.

— И сам ще намеря пътя — каза Улрих, изгарящ от нетърпение да се махне. Не помогна, че налудният поглед на наемника внезапно бе заменен от широка усмивка.

— Страх те е да не си изцапаш ръцете с кръв?

— Страх ме е кръвта да не се окаже моята.

Задният двор не бе толкова силно охраняван, защото при него нямаше порта. Край една от стените лежаха още три тела. Кръвта им попиваше в тревата и я багреха.

— Дори не са могли да вдигнат тревога — промърмори Торгар и се провикна. От двете страни на къщата изникнаха войници. Улрих се отправи подире му, за да огледа телата: и без това не бе сигурен, че ще му позволят да си иде. До този момент не бе получил открита заплаха, но пак не можеше да се отърси от усещането, че животът му е изложен на риск.

— Покатерили са се отвъд оградата — обърна се Торгар към притичалите наемници.

— Как е станало? — попита един от тях, след като изруга.

— Аз самият много бих искал да узная — рече Торгар. — Оформете групи и започнете да претърсвате мястото около имението. Искам тримата да бъдат намерени.

— Кои трима? — попита друг от войниците.

— Алиса! — ревна едрият боец. — Кой друг? Вървете!

Останалите се затичаха обратно. Торгар сграбчи Улрих за рамото и го повлече към предния двор. По пътя, далеч от евентуални свидетели, наемникът приближи лицето си до това на търговеца и просъска с винения си дъх:

— Сега ме чуй добре, негоднико. Нито дума за това, което си видял, ясно ли е? Ако се разчуе, ще разбера кой е проговорил. Не харесвам хората, говорещи за неща, които не ги засягат. Подобни хора ги намират мъртви. Ясен ли съм?

— Да — каза Улрих и се опита да запази достойнство, макар другият да се извисяваше над него. — А пък ти трябва да запомниш, че не харесвам хората, които отправят заплахи.

— Заплахи? Аз не отправям заплахи, Блекуотър, а ти съобщавам факт. Сега ми се махай от главата. Имам работа.

Той блъсна търговеца, който побърза да се отправи към входа. Подир кратък оглед тамошните пазачи го пуснаха. Озовал се отвъд стените, Улрих се обърна и намръщено погледна към имението, приглаждайки дрехите си. Почти веднага след него наемниците започнаха да излизат и да се отправят в различни посоки. Развеселен от припряността им, той се отправи по една от уличките, която отвеждаше зад имението. Там, облегнат на една стена, Блекуотър се подсмихваше, докато наблюдаваше как наемниците търчат наоколо и вдигат много шум, но не откриват нищо.

Подсмихването му премина в нескрита усмивка, когато, подир оттеглянето на наемниците, той видя познат русокос мъж да изниква на улицата и да прави знак на невидимите си спътници. Алиса се появи втора. Зуса вървеше облегната на нея. Когато и двете жени се отдалечиха, търговецът побърза да ги последва.

Той се държеше на около една пресечка разстояние зад тях. Когато се отдалечиха достатъчно от имението на Мадлин, тримата поеха по главните улици, където се сляха с тълпите. Но Улрих не откъсваше очи от простоватите им дрехи. Той ги проследи до новото им укритие.

Търговецът познаваше въпросната сграда. Знаеше и кой е настанен в нея.

— Елфите? — прихна да се смее той. — Мила ми Алиса, дори и ако се беше опитала, не би могла да улесниш нещата повече.

Той бързо се отправи към дома си. Нямаше търпение да се преоблече и да поговори с брат си. Двамата имаха много за обсъждане.