Танц с огледала

Глава четиринадесета

Седнал на покрива на храма, Хаерн се взираше в града сред стичащия се дъжд. Капките попиваха в дрехите му и се стичаха сред косата му. Гъстите облаци му напомняха за нощ, а нощта донасяше спокойствие. Може би дъждът щеше да отмие насилието от изминалите три дни.

Хаерн бе наблюдавал разрастването на бунтовете, но не бе направил нищо, за да ги спре. Какво би могъл да стори срещу такива тълпи? Да ги избие?

Поне десетина елфи бяха погинали. Освен това непрекъснато се носеха слухове за елфическата принцеса. В началото те бяха нашепвали смъртта й, но впоследствие из кръчмите бе започнало да се говори, че тя е оцеляла. Лесно можеше да се види накъде отиват нещата. Бунтуващите се оправдаваха постъпките си със стотиците, погинали от елфически стрели. Но това нямаше да има значение. Освен ако не настъпеше някаква промяна, драстична промяна, между човеци и елфи щеше да избухне война.

Блесна мълния, за момент заляла със светлина пристанището. Може би Привидението имаше право да изказва желание за пълното разрушаване на града.

Острото дрънчене на звънец привлече вниманието му на юг. Патрулите на градската стража бяха започнали да носят сребърни звънчета, за да оповестяват присъствието си, а също и предстоящото изричане на съобщения. През по-голямата част от времето тези съобщения касаеха поредните обесвания. Лорд Инграм непрекъснато екзекутираше бунтовниците — както за да успокои града, така и да покаже на елфите своето неодобрение към случващото се. Но до този момент действията му не оказваха ефект върху нито една от двете страни.

Преминаването на патрула обещаваше нещо необичайно, накарало Хаерн да се спусне на улицата и да последва войниците: възнаграждение. Съобщението приканваше всички заинтересувани да се отправят към площада.

На въпросното място все още се издигаха бесилките. Сега върху платформата стоеше глашатай, който се мръщеше на дъжда и се стараеше да опази някакъв свитък под наметалото си. Пред него се бяха събрали неколцина — облеклото им позволяваше определянето им като наемници. Имаше и шепа любопитни граждани, присламчили се от интерес за клюки.

— За какво иде реч? — обърна се Хаерн към един от гражданите.

— Още не са казали — отвърна запитаният и се почеса по врата. — Но ми се струва, че предлагат голяма награда, така че трябва да става дума за нещо значимо.

— Явно.

От двете страни на платформата храбро димяха факли, но се предадоха под внезапно изникнал вихър. Глашатаят изруга, а сетне, изнервен, извади свитъка, разгърна го и започна да крещи с цяло гърло:

— След като събра достатъчни доказателства, лорд Инграм Мърбанд обявява Алиса Гемкрофт за враг на елфите и Ейнджълпорт и я обвинява в гнусната атака над Лариса Синистел. Лорд Инграм е склонен да предостави за вечно ползване двадесет акра от земите си на онзи, който предаде Алиса на градската стража, жива. Още десет акра очакват онзи, който залови и предаде Стражителя, служещ на Алиса, повдигнал ръка срещу лорд Мърбанд и замесен в атаката над Лариса Синистел. Представянето на трупа му също би било достатъчно за наградата. Така нарежда нашият покровител. Нека боговете пазят името му.

Хаерн се вцепени. Що за лудост бе това? Той побърза да се слее с мрака и се затича обратно към храма. Лоугън го чакаше край вратата, за да му подаде сухо наметало.

— Дъждът намалява ли? — попита младежът.

— Няма изгледи — отвърна Хаерн и се огледа. Алиса седеше на една от предните пейки. До нея лежеше омотаната Зуса, която спеше. Лоугън се отправи да чисти подиума и олтара, а Алиса кимна в приветствие:

— Конвулсиите й спряха. Мисля, че отровите най-сетне напускат тялото й.

Настанилият се до нея Хаерн кимна разсеяно. Вестите, които носеше, не му позволиха да се зарадва.

— Инграм току-що предложи двадесет акра земя в замяна на залавянето ти.

Лейди Гемкрофт ограничи реакцията си до стискане на зъби.

— Не съм изненадана. Очаквах, че Мадлин ще открие начин да се обърне срещу мен.

Хаерн поклати глава. Беше му трудно да сдържа гнева си.

— Не е тя, а Лариса. Мърбанд твърди, че ти си била отговорна за атаката над нея.

— Но защо… Нима тя мисли, че бих отвърнала по такъв начин…

— Изглежда е така. Освен това аз съм обвинен като пряк извършител. За мен също предлагат награда.

Алиса го погледна стреснато и инстинктивно хвана ръката на Зуса.

— Какво ще правим? — попита тя. Гласът й бе спаднал до шепот. — Какво бихме могли да направим?

Хаерн поклати глава.

— Това не е град, а блато. Да си вървим. Забрави Привидението. Във Велдарен ще останеш в безопасност от лудостта на Мадлин и войниците на Инграм. Нека Ейнджълпорт посрещне заслужената си съдба.

— Дори и ако въпросната съдба е война?

— Каквото и да сторим, война ще има! Не виждаш ли как всички търчат към нея с разтворени обятия? Или мислиш, че ще успеем да убедим елфите да забравят тълпите, линчували техни близки? Мислиш ли, че ще накараме Търговските лордове да изоставят алчността си? Че ще успеем да убедим Инграм да обуздае гордостта си и да подкрепи елфите?

— Трябва да направим нещо! — Алиса се надигна. Гневът не й позволяваше да остане неподвижна. — Няма да позволя в Рамерата да избухне хаос. Хиляди ще умрат. Обяви ме за алчна, ако предпочиташ, но аз няма да изгубя корабите и обработваемите земи. Една война тук би нанесла непоправими щети на Трифектата, която и без това е достатъчно отслабена. Ние допринесохме за тази ситуация, ние трябва да я загладим. Сега мисли! Защо Лариса или Инграм биха помислили, че вината е твоя?

— Знакът — рече Зуса и се раздвижи. — А крясъците ви никак не помагат за главоболието ми.

Първата й дума вледени сърцето на Хаерн.

— Привидението — каза той. — Привидението искаше да разпали тукашния конфликт до крайност. Нападението над принцесата е било поредната отлична възможност.

Алиса бе започнала да се суети над Зуса, която я прогони.

— Той е нападал елфи и преди — продължи безликата. — Трябва да го намериш, Хаерн. Предай го на елфите. Нека изтръгнат признание. Ако изчистим името на Алиса, имаме шанс да спрем всичко това.

Изречено така, всичко изглеждаше много просто, но в действителност не беше. Намирането на Привидението бе почти невъзможно, а надвиването му…

— Ами ти? — попита Стражителя. Стараеше се да не позволява на нервите да го обземат.

— Търговците стигнаха прекалено далеч — отвърна Зуса. — Трябва да ги накараме да се страхуват от нас, да се страхуват от ориста, която ги очаква, ако тласнат Ейнджълпорт към война.

Тя се изправи. Но Алиса я накара да седне обратно на пейката. Безликата не можа да се възпротиви.

— Още си прекалено слаба. Почини си още един ден. Тук сме в безопасност.

— Може ли градът да почака още един ден?

Хаерн се навъси и пробно раздвижи ръка. Нол бе изцелил рамото му и това му позволяваше да се сражава с пълна сила. Може би градът можеше да почака, търговците също, но Привидението…

— Ще го открия. Дори ако ми се наложи да преобърна целия град.

Обещанието бе малко пресилено, защото градът бе огромен. Но той имаше усещането, че Привидението няма да се крие, а ще позволи откриването си: все още му предстоеше да получи окончателен отговор на въпроса си.

Самият Хаерн не бе сигурен в отговора. Част от него все още искаше да се присъедини. Но ако искаше да запази мира и изчисти името си, трябваше да надвие Привидението.

Той загреба шепа монети от джоба на Алиса и се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Да си купя нови мечове.

Посланик Гревен изчакваше извън града — на същото място, където Еравон бе намерил смъртта си. Този път нямаше шатра, само малко огнище, което да указва местоположението му. Дъждът бе спрял, но облаците не се бяха отдръпнали: много скоро валежът щеше да продължи.

Отминаващите часове не успяваха да досегнат търпението му. Най-сетне очакваният гост се присъедини към огъня му.

— Добре дошъл, разузнавачо — приветства го Гревен. — Къде е великолепният ти кон?

— Боях се, че Соновин би привлякъл прекалено много внимание. — Другият елф се поклони ниско. Той имаше дълга кестенява коса, внимателно сплетена, за да не пречи на погледа му. Дрехите му бяха в зелено и кафяво.

По време на придвижването си той не бе издал никакъв звук; дори стръкчетата трева не обръщаха внимание на стъпките му. Той се казваше Диредон, най-добрият разузнавач на келасарските елфи. На гърба му бе окачен огромен лък. Уменията му на стрелец бяха легендарни.

— Радвам се, че дойде — каза Гревен — В последно време насилието в града се увеличава. Нуждая се от уменията ти.

— Самият аз също чух. Къде е Лариса сега?

— Тайно я изведохме от града. Середон й нареди да се завърне в Келасар. Така е най-добре. Аз ще остана да водя преговорите. Което ни отвежда към същинския въпрос, заради който те повиках.

Двамата бяха седнали един срещу друг от двете страни на огъня, върху трева, която Гревен внимателно бе изсушил по време на чакането. Той предложи на госта си парче пита, намазано с масло, но другият елф отказа:

— Не обичам човешката храна.

— Аз започнах да свиквам с нея.

Диредон погледна към града, издигащ се в далечината. Неговият остър поглед различаваше неща, които оставаха скрити дори и за Гревен.

— Не съм дошъл сам — каза разузнавачът. — Мнозина от сънародниците ни също са тук. Не е трудно да отгатнеш намеренията им. Вече сме започнали да се промъкваме в града. До края на седмицата ще разполагаме с двеста елфи, прикрити сред тях. Случилото се породи огромен отклик.

— Това е и причината да се обърна към теб. — Въпреки думите си, Гревен остави храната си недокосната. — Моята позиция е да говоря от името на народа си, който е обединен от желанието за война. Правя всичко по силите си, но подир атаката над Лариса не смея дори да повдигна въпроса за мир.

— Тогава защо си ме призовал?

— Защото ти си различен. Прекарал си цяло столетие сред орки, вълци и човеци. Ако сред народа ни има някой, който познава света и комуто бих могъл да имам доверие, то това си ти.

Диредон скръсти ръце.

— Не изпитвам приятелски чувства към хората. Но една война срещу Ейнджълпорт би била глупост. Ние трябва да се намираме над отмъщението и гордостта, а именно това насочва мнозина от народа ни. Ако има нещо, с което бих могъл да предотвратя подобна лудост, слушам те.

Гревен се усмихна.

— Лорд Инграм се изказва заплашително, но не мисля, че в действителност желае война. Той е страхливец, който се бои от нас. Направи всичко по силите си, за да ни умилостиви, и определи голяма награда за онези, които смята за отговорни. Така той иска да покаже, че не е замесен. Но аз не се доверявам на възнагражденията и войниците му. Доверявам се на теб, Диредон. Ако ти заловиш отговорните за атаката над Лариса и докажеш, че те са действали сами, възможно е да имаме шанс. Все още ще остават Търговските лордове, но мисля, че Инграм започва да се бои и от тях. Възможно е да изникне разрешение. Във всеки случай трябва да подхождаме към проблемите си един по един.

— Знаеш ли кой е отговорен? — попита Диредон. — Аз съм чувал само слухове…

— Уверен съм, че Алиса Гемкрофт е издала нареждането. С ушите си чух яростта й, когато отказахме да я приютим. — Посланикът му подаде малко парче пергамент, върху което бе скицирал лицето на жената. — В момента тя се укрива някъде в града. Заедно с човека, който е извършил самото дело.

— Кой е той? Сигурен ли си във вината му?

— Познавам обстоятелствата отблизо. Той е известен като Стражителя, убиец от Велдарен, доведен от Алиса. Отвореното око е неговият символ, който той бе оставил и край ранената ни принцеса. И не само това: проявил е достатъчна арогантност, за да й намекне за причината на нападението.

— И как изглежда този… Стражител?

Гревен му подаде второ парче пергамент.

— Схематично е, но това е най-доброто, което бих могъл да ти предложа. Той е опитен, необичайно опитен за човек. Не го подценявай. В негово лице е възможно да откриеш достоен противник.

— Него къде да го търся? — Диредон прибра и двете скици в торбичка на колана си.

— Откриеш ли Алиса, ще откриеш и него. Той я защитава, може би защото тя го е наела. А може би двамата са любовници. Няма значение. Ако не го намериш при Алиса, той сам ще дойде при теб, за да й помогне.

— Ще се постарая. Но ще се наложи да се движа преоблечен. Това ще забави нещата.

— Постарай се да не се бавиш. — Гревен се надигна. — Помни, че правя всичко това за Келасар. Вече разбирам, че не бива да отстъпваме на човеците и един лакът земя. Веднъж вкусили власт, те се пристрастяват към нея. Но и не бива да позволяваме избухването на война, която не сме готови да спечелим.

— Възможно е войната да се окаже неизбежна.

Гревен се усмихна с блеснали очи.

— Сред земите на човеците всичко е възможно, Диредон. Доведи ми Алиса и Стражителя, а аз ще се погрижа за останалото.

Другият елф кимна и отново се обърна към града.

— Може да ми се наложи да убивам, за да успея.

— Нашата кауза е справедлива. Селестия ще прояви разбиране. Малцината, които ще убиеш, бледнеят пред хилядите, които ще спасиш. Помни, ако се натъкнеш на прикритите ни братя, запази възложението си в тайна. Те вече са взели решение и не биха приели опита за мир.

— Разбирам. Нека Селестия бди над вас, посланико.

— И над теб.

Диредон угаси огъня с крак и се отправи към града. Гревен остана загледан зад него. Не бе сигурен, че е взел правилното решение. В крайна сметка сви рамене и прецени, че рискът си заслужава.