Танц с огледала

Глава осемнадесета

Зуса се промъкваше търпеливо, защото знаеше, че и най-малката грешка ще се окаже последната й. Заради размириците, елфите и търговците пазачите в имението щяха да стоят нащрек. Към това се прибавяха и допълнителните войници, служещи да предотвратят ново посещение от страна на Хаерн или Привидението. Но пък тя бе една от безликите. Нищо нямаше да й попречи да проникне. Търпението й бе безгранично, сенките бяха нейни приятели.

Бягството щеше да се окаже далеч по-трудно. Тя не спираше да мисли за предишното си измъкване с Хаерн. Ако не беше намесата на Привидението, двамата никога не биха успели и в момента нямаше да се намират между живите. Или по-зле, още щяха да търпят мъчения в най-дълбокото подземие на тъмницата.

Близо до портата тя се притисна до стената и се сля със сенките, хвърляни от звездите. Дори и с умения като нейните щеше да е нужно много търпение, за да узнае бройката на тукашните патрули. На всеки петдесет крачки бяха разположени факли, за да предотвратят промъкване. Всеки прозорец бе осветен; часовите също разнасяха факли. Надали на друго място в града нощта се бе превърнала в ден.

Нещо привлече вниманието й и я накара да прекрати обмислянето на маршрут. Една от сенките се простираше неестествено дълго. Тогава чернотата се раздвижи.

Под любопитния поглед на Зуса сенчест силует се отправи към стената на имението. Последваха го още шест силуета, притичващи през улицата с удивителна бързина и със смущаваща безшумност.

Елфи, досети се тя. Но дали можеше да ги сметне за съюзници?

Каквито и да бяха намеренията им, безликата трябваше да ги последва. Не биваше да им позволи да наранят Алиса.

Докато тя се засилваше, седмината преодоляха стената с лекота и се нахвърлиха върху един от патрулите. Напрегнатата Зуса очакваше да долови викове или звуци от битка, но нищо такова не последва. Елфите бяха отстранили войниците без никакъв звук. Това повиши почитта й към тях десетократно.

От по-ранното си наблюдение тя знаеше, че следващите патрулиращи ще пристигнат след около минута. Елфите трябваше да действат много бързо, за да постигнат целта си — каквато и да бе тя — в толкова малък период.

Зуса подскочи нагоре, хвана се за ръба на стената и се превъртя. Приземи се сред петимата мъртъвци от патрула, които лежаха със сходно прерязани гърла. Жената насочи поглед към имението върху хълма. Никакво движение не се забелязваше сред склона. Тя се намръщи. Колкото и бързо да се придвижваха елфите, пак трябваше да ги е забелязала. Освен…

Споходена от лошо предчувствие, безликата се затича край стената. Както очакваше, войниците от втория патрул също лежаха мъртви. Седмината елфи не се бяха отправили към Инграм. Тъмницата бе тяхна цел.

Алиса.

— Няма да успеете — прошепна Зуса. За момент си помисли да вдигне тревога, но наблизо не бяха останали войници, а къщата се намираше прекалено далеч, за да хвърли камък и строши някой от прозорците й. Освен това виковете щяха да известят и елфите за присъствието й.

Тя изтегли кинжалите си и се приготви за предстоящото предизвикателство. Щеше да се изправи срещу подобия на Хаерн. По време на пътуването насам двамата се бяха дуелирали редовно. Такава бързина и умение трябваше да очаква сега.

От седмина като него.

Пред входа на тъмницата лежаха двама стражи, простреляни в гърлата. Вратата зееше отворена; от вътрешността долиташе екотът на сражение. Тъй като тъмницата се намираше под земята, шумът нямаше да бъде чут. Нямаше да последва тревога — освен ако някой от тъмничарите не успееше да избяга. Но и тогава щеше да е станало прекалено късно.

За малко спасяването й не приключи преждевременно. Докато прекрачваше прага, тя бе споходена от остро предчувствие. Напълно инстинктивно жената скочи напред и се извъртя, отчаяно повдигнала кинжали. Над вратата се бе прикрил елф, чийто замах с меча се вряза в кръстосаните кинжали. Зуса побърза да се претърколи назад: знаеше, че противникът ще се опита да я убие веднага, преди да е успяла да възстанови равновесието си. Звукът на метал, остъргващ пода на косъм от нея, потвърди правотата на догадката й.

Тя достигна стената и се извъртя, облегнала гръб на нея. Елфът се хвърли напред, насочил меч към сърцето й. Зуса отново посрещна острието с кръстосани кинжали и го тласна встрани. Но врагът запази устрема си: макар че мечът потъна в стената, а не в плътта й, кракът му полетя към стомаха й. Когато безликата се опита да го удари, той се изви и стовари пестник в лицето й.

Макар и с разкървавен нос и болящ корем, Зуса отново повдигна кинжали и се усмихна.

— Очаквах нещо по-добро — каза тя.

Лицето на елфа бе покрито с черно-сива боя. Сред нея кафявите му очи проблясваха. Той също се усмихна в рязък контраст с черните си устни.

— Опитен човек — отбеляза той. — И все пак нищо в сравнение с нас.

Противникът завъртя меча си в сложна последователност от движения, целяща да я обърка, но Зуса не обръщаше внимание на острието, а само на положението на крайниците му. Когато той се напрегна, готов за удар, безликата потъна назад в сенките на стената и изникна от срещуположната страна. Мечът му изкънтя срещу стената, породил искри, а Зуса скочи към елфа. Коленете й блъснаха гърба му, кинжалите й пронизаха меката кожена броня.

— Щом казваш — просъска тя в ухото му и извъртя остриета.

Тялото му се свлече на земята, а Зуса трябваше да се облегне на стената, за да прогони внезапно нападналото я замайване. Не биваше да разчита на скачането си през сенки, защото то я оставяше изтощена.

От носа й още се стичаше кръв, пренесла се и върху избърсващата длан. Счупен. Прекрасно. Стомахът още я болеше. Звуците на битка вече заглъхваха.

Оставаха й още шестима елфи.

Умението, което бе забелязала със собствените си очи, и презрението, което бе чула в гласа на надвития си противник, показваха, че останалите няма да очакват атака в гръб. Изненадата бе най-доброто й оръжие, може би единственото й оръжие. Зуса се затича навътре. Още на първото разклонение забеляза мъртъвците.

Тъмницата бе разделена на три. Алиса можеше да се намира във всяко едно от тези отделения. Елфите със сигурност се бяха разделили, което не й оставяше време да размишлява, а само да реагира.

Безликата се затича право напред, надявайки се, че Алиса е била затворена в килията на Хаерн.

Затворниците около нея крещяха оживено. Повечето от тях изразяваха доволството от смъртта на пазачите.

— Мъртва си, момиче! — подвикна един от тях към Зуса. Тя трепна, защото пред нея двама от елфите бързо оглеждаха килиите. Викът не ги накара да се обърнат, като това позволи на безликата да се нахвърли върху тях. Кинжалите й полетяха със свирепостта на ноктите на див звяр. Тя се съсредоточи само върху единия: ако нападнеше и двамата и не успееше да ги убие, те щяха да се обърнат срещу нея. Кръв оплиска ръцете й; тя изрита трупа, за да си освободи място.

Спътничката на убития се нахвърли върху нея. Тя бе пристегнала косата си в болезнена плитка, а челото й кървеше — мълниеносен удар, който Зуса бе успяла да й нанесе подир убиването на другия елф.

Макар да имаше насреща си меч и кинжал, които разсичаха въздуха в съвършен синхрон, Зуса не отстъпи и не се впечатли от бързината им. Елфът се оказа по-бавна от Хаерн, а и само едно от оръжията й имаше по-голям обсег.

Безликата бързо навлезе в ритъм. В продължение на цели десет секунди двете си разменяха удари, взаимно парирани. Другата жена ставаше все по-объркана: изглежда се затрудняваше да осмисли уменията на противницата си. Зуса се възползва от този момент, за да нанесе завършващ удар. Кинжалите й се промъкнаха между двоен удар, целял да я разсече странично. Но елфът отстъпи назад, издърпвайки остриета.

Въпреки това Зуса все още можеше да атакува с ритник в лицето. Тя стори именно това. За момент противничката й залитна. Безликата се възползва от това, за да я подсече.

Не последва очакваното тежко приземяване, което щеше да изкара въздуха на елфа: тя се приземи с претъркулване. Кинжалите на Зуса уцелиха единствено камък. Безликата изруга и се хвърли напред. Другата отново скочи на крака и също се впусна в атака. Четирите остриета се сляха в белезникав облак движение, постижим само за най-добрите.

Но Зуса щеше да бъде по-добра. Трябваше. Тя не спираше да си мисли за Алиса. Тревогата и яростта й придаваха сила. При първата открила се възможност тя пое инициативата и изби оръжията от ръцете на противничката си. Другата се опита да побегне, но не получи тази възможност. Безликата поде подвеждащ удар, в следващия момент стовари петата си върху коляното й. По време на падането разсече гърлото й с кинжалите си.

Елфическата кръв се разля върху камъка.

— Алиса? — подвикна Зуса и с леко залитане продължи към края на коридора. Най-сетне достигна килията, в която бе лежал Хаерн, но я намери празна. Вътре имаше единствено ивица светлина. Сърцето й се сви при тази гледка. Бе сгрешила в преценката си.

Безликата се затича обратно. Не спираше да се надява, че по някакъв чудодеен начин ще успее да стигне навреме. Не се интересуваше кой от боговете ще обърне внимание на молитвите й. От значение беше единствено Алиса. Решетките прелитаха край нея. Подвикванията достигаха до нея като далечното жужене на мухи.

При първото разклонение тя ги видя — четиримата елфи бързо се отправяха към изхода. Един от тях бе метнал Алиса на рамото си. Те бяха с гръб към Зуса, но явно бяха забелязали отсъствието на другарите си, защото изглеждаха нащрек. Един от тях се обърна и спря, стиснал дълъг меч. Боядисаното му лице излъчваше омраза. Останалите трима извикаха нещо на своя език и се затичаха към изхода.

— Ти ли си убила Селия и Трейарх? — попита той.

— Не забравяй и страхливеца, който се беше свил над прага — отговори Зуса и се усмихна широко, тласкана от лудост и отчаяние.

Лицето му потъмня още повече.

— Ще се погрижа за болезнена смърт.

Замахът му прелетя досами лицето й и отряза няколко косъма. Този елф беше по-бърз, а Зуса бе изхабила голяма част от ожесточението си. Тя започна да отстъпва, но противникът не я оставяше. Кинжалите й непрекъснато трябваше да политат встрани, за да спират устрема на меча, извиван в едно неспирно движение. Все по-трудно ставаше да запазва съсредоточаването си. Тя нямаше време за това сражение. А вече усещаше, че губи. Елфите щяха да избягат и да отнесат Алиса.

Зуса се бе провалила.

Елфът я притисна в ъгъла. Край лицето й пламтеше горещината на факла.

— Ти си отнела животи, видели отминаването на стотици години — изрече той. — Вашият народ е най-големият грях, който измъчва този свят.

Мечът му не спираше да танцува, а Зуса не беше добра партньорка. Притисната, тя не разполагаше с място за маневри срещу много по-бързия си противник. Всеки път, когато безликата се опиташе да атакува на свой ред, елфът отскачаше назад, изтласкваше оръжието й встрани, а после нанасяше удар, осланящ се на предимството си. С всеки изминал момент изтощението й нарастваше. Противникът нанасяше нови и нови рани. Веднъж дори го видя умишлено да извърта острието, за да не я разсече то сериозно. Той й се подиграваше. Обидата бе нетърпима.

Насълзена, тя се отпусна върху стената.

— Довърши ме — промълви Зуса.

Елфът се навъси, видимо разочарован. Той се приближи, насочващ върха на острието към гърлото й. Този път не каза нищо. Само в очите му се четеше смърт.

Когато мечът полетя, Зуса изблъска острието встрани и неволно извика, защото върхът се вряза в лявата й буза. Другата й ръка се стрелна напред. Боецът понечи да избегне намушкването, но тя не целеше подобен удар. Кинжалът излетя от ръката й и го прониза. Раната не бе фатална, но го забави достатъчно дълго. Жената грабна факлата и замахна към лицето му. Елфът успя да се защити, издигнал меча навреме. Безликата повтори движението, а после го потрети. В следващия миг захвърли факлата. Възползвала се от временното заслепение на противника си, тя скочи към него и го обгърна със свободната си ръка. Острието на оставащия й кинжал потъна в сърцето му.

Безликата пусна трупа и го заплю.

— Не искам и да чувам за грехове.

Тя се затича към изхода. Пътеката бе празна, осветявана единствено от звездите. Скоро щяха да започнат да пристигат войници, но те нямаше да заловят елфите. Нито нея.

Отварянето на вратата събуди Хаерн. Един поглед към Зуса бе достатъчен, за да отстрани сънливостта му. Почти всички ивици плат, обгръщащи жената, бяха подгизнали от кръв.

— Зуса? — Той се надигна от леглото. Безликата направи несигурна крачка напред и рухна в прегръдките му.

— Те я отведоха.

— Алиса? Кой я е отвел?

Тя бе притиснала ръце към гърдите си и се тресеше. В първия миг Хаерн реши, че тя трепери от слабост. Тогава видя очите й. Не ставаше дума за слабост, а ярост, която кипеше и заплашваше да избухне.

— Елфите. Те ще я убият. Зная го. Ще я убият, но аз ще ги накарам да си платят. Всички ще си платят. Целият този проклет град ще ми плати с кръв.

Хаерн я прегърна. Тя притисна челото си към брадичката му.

— Не ме е грижа какво ще стане с това място — прошепна тя. — Просто искам да я спасим. Само това. Без нея…

Хаерн я притисна към себе си. В този момент тя изглеждаше уязвима.

— Ще я намерим. Не всичко е изгубено. Ще я намерим и ще я спасим, обещавам ти.

Зуса се отдръпна.

— Не давай обещания, които не си способен да изпълниш — каза тя и започна да се разсъблича. — Сега ми помогни да се превържа. Не разполагаме с време за губене. Има само едно място, където елфите може да са я отвели.

— Кое е то?

Тя го изгледа с удивление.

— В гората им. Веднъж отведат ли я там, никаква човешка армия не би могла да я спаси.