Танц с огледала

Глава двадесет и първа

Стаята, до която Гревен ги беше отвел, се намираше в едно от по-спокойните кътчета на Ейнджълпорт, близо до една от вътрешните стени. Тя имаше пръстен под, който оставаше влажен.

Хаерн не го свърташе вътре.

— Не очаквах, че вие ще се погрижите за настаняването ни — бе казал елфът на Алиса по пътя им насам. — Самият аз бях уредил това помещение. Когато вие предложихте помощта си, аз прецених, че трябва да запазя мястото в случай на извънредни обстоятелства.

— Каквито настъпиха — лаконично бе отвърнала Алиса.

Стаята си имаше прозорци, но те бяха покрити с дебели завеси. Макар да беше пладне, стаята си оставаше сумрачна.

Тримата не разполагаха с почти никаква храна — само с малък самун, който Хаерн бе купил от пазара. Но пък и не бяха гладни.

— Мъчително е просто да седим и да чакаме — обади се Зуса, легнала върху единствения креват. Алиса бе приседнала край него и изглеждаше изключително уморена. Тя носеше красива елфическа рокля със сребърни нишки.

— Какво друго бихме могли да правим? — попита лейди Гемкрофт. — Инграм би ме затворил, търговците биха ме убили, а елфите биха ме отвели на съд с предизвестен край. Ще чакаме и ще видим какво ще измисли Гревен.

— Не ми харесва да залагаме оцеляването ти на други — каза Хаерн, който в този момент надничаше през цепнатина между пердетата. Грубият плат подобаваше на настроението му. — Тази вечер трябва да те изведем от града.

— Гревен каза, че елфите ще ни открият.

Хаерн сви рамене:

— Аз не се боя от елфите. Съмнявам се, че и Зуса се плаши от тях. Трудно би могла да си намериш по-добри телохранители от нас. Трима лесно биха пътували незабелязани.

Алиса се премести до Зуса върху леглото и отпусна ръка върху челото си.

— Зная. Прав си. Трябва да се върна във Велдарен, където ще мога да се погрижа за Мадлин. Освен това Натаниел ми липсва. Нека поне изчакаме Гревен да се върне. Не искам да изчезна неочаквано. Това не само ще го разтревожи, а и би представлявало обида.

Стражителя въздъхна.

— Щом настояваш.

Той пусна завесата и се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита безликата.

— Навън.

Със сведена глава, плътно обвит в плаща си, той по нищо не се отличаваше от останалите бедни работници, кръстосващи града. В началото Хаерн пое безцелно, воден единствено от усета си. По-рано бе обещал на Привидението, че ще проучи Ейнджълпорт по-обстойно, но в действителност нямаше нищо за проучване. Всички искаха власт. Всички желаеха да унищожат определен противник. Дори Алиса не бе напълно невинна, макар че нейните намерения изглеждаха далеч по-благородни, сравнени с тукашните.

За своя изненада той установи, че се е озовал пред храма на Ашур. За момент гневът му припламна.

Хаерн не можа да се сдържи и влезе. Миещият пода Лоугън се обърна да го посрещне, но поздравът му секна, когато видя лицето на посетителя. Пребледнял, юношата изпусна парцала си.

Стражителя повдигна пръст към устните си.

— Нито дума. Върви в стаята на Нол, заключи се и излез след един час. Разбра ли?

Момчето побърза да кимне и бързо изчезна зад олтара. А Хаерн се отправи към коленичилия в молитва свещеник. По-рано той не би се осмелил да го прекъсне, но в случая нямаше намерение да търпи набожността му.

Чул приближаващите се стъпки, жрецът отвори очи и погледна. Реакцията му почти не се отличаваше от тази на Лоугън.

— Ти. — От изненада той седна тежко на пода. — Моля те, не ме убивай.

Хаерн се почувства уморен. Не можеше да събере гнева, който другият заслужаваше.

— Кажи ми — наместо това каза той, — спокоен ли е сънят ти?

Нол бе започнал да диша тежко през носа си. И се огледа колебливо, объркан от въпроса.

— Не — призна свещенослужителят. — Не и откакто…

— Откакто ни предаде?

Жрецът прочисти гърло.

— Да.

Хаерн се взираше в него в неосъзнат опит да прозре същината на онова, което се криеше под бялата роба, страха и собствения му гняв.

— Защо? Ние ти се доверихме.

— Лоугън ми каза за предложеното възнаграждение — каза Нол и въздъхна. — Ако продадях тези земи, щях да издигна великолепен храм. Светилище, което да изпълва с гордост влизащите в него. А вие бяхте издирвани престъпници. От мен се искаше единствено да ви предам.

— Не би се поколебал да издигнеш храм с мръсни пари?

— Не разбираш ли? Огледай се. Това място е празно. Всеки ден отправям молитви към Ашур, но чувствам единствено изолация. Бремето на цял един град лежи отгоре ми. Този път видях нещо различно от обичайното безсилие. Сторих го в името на онези хиляди души, Хаерн! Какво значение има една прошепната дума, сравнена с всички онези, които ще бъдат спасени в Златната вечност?

Хаерн стисна юмруци.

— Така ли служиш на Ашур: като злоупотребяваш с оказаното ти доверие и заобикаляш моралните му повели?

— Нима ти си по-добър? Познавам те. Чух какво се говори за теб. Ти си притискал велдаренските крадци. Убивал си, за да предотвратиш убийства. Има ли кръв по моите ръце? Чии животи съм отнел? Виждам в очите ти, че си готов да ми прережеш гърлото.

Младият мъж наистина изпитваше подобно желание, но въпреки това поклати глава.

— Градът заслужава нещо по-добро от теб.

Нол се засмя горчиво.

— В това сме на едно мнение.

Хаерн се отправи към изхода, където се обърна.

— Инграм даде ли ти обещаните земи?

Нол поклати глава и бавно се изправи.

— Не. Ами ти? Ти донесе ли мир на Велдарен? Или нощите му все още са изпъстрени със смърт?

Искаше му се да има готов отговор, хубав отговор. Наместо това Хаерн си помисли за мъртвото дете, което бе отнесъл при гробаря.

— Не. Невинните все още умират.

Свещеникът посочи към празния храм.

— Ние не сме хора, на които се пада да спят спокойно. Бих искал да променя миналото и да ми простиш момента на гордост. Дори и ако преизградях тези стени от най-скъп мрамор и обвиех тавана с коприна, това нямаше да промени нищожността ми. Никаква конструкция не би могла да промени това.

— Тогава защо продължаваш да проповядваш?

— Защото пак има шанс, че ще спася макар и един живот. Това е всичко, което има значение. А и няма кой друг да ме замести.

Хаерн положи ръка върху вратата, притискан от тишината в светилището.

— Поне това мога да разбера — рече той и излезе. Посещението не бе му донесло облекчение.

Стражителя се обърна на юг и застина, доловил миризмата на дим. Със стиснати юмруци той се вгледа в отдръпващите се от кейовете кораби. Само няколко съда все още стояха закотвени, но те горяха.

— Сега пък какво става? — промълви той и се затича. В нормални обстоятелства гражданите щяха да се стичат към пристанището, за да гасят пожара, само че сега те далеч не бяха нормални. Покрай бунтовете, обесванията и сраженията между наемници и търговци, местните жители се бяха изпокрили по домовете си.

Край последния закотвен кораб стояха неколцина подпалвачи, които хвърляха факли и разпръскваха кофи светилно масло.

Трополящ по дъските на кея, Хаерн изтегли мечовете си. Символът, изрязан върху корпуса на съда, оказваше принадлежността му към семейство Кинън. Изглежда Търговските лордове най-сетне отвръщаха.

Само един от подпалвачите успя да извика уплашено — останалите бяха твърде заети. Хаерн прониза стомаха му, извъртя острието и рязко го издърпа, за да се нахвърли върху оставащите трима. Двама от тях рухнаха веднага, още преди да са осъзнали случващото се. Стражителя умишлено не уби третия: гол до кръста смугъл моряк, който измъкна широк нож. Оръжието му бе хубаво; за съжаление стопанинът му не умееше да си служи с него.

Хаерн избегна тромавите му удари и поряза китката му в обезоръжаване. Два ритника в лицето накара моряка да започне да се олюлява, а замах през глезена го повали на земята. Стражителя притисна мечовете си към гърлото на поваления.

— Какво става? — попита той, доближил лице.

— Нищо няма да ти кажа.

Мечовете се оказаха притиснати по-силно.

— В такъв случай ще умреш като приятелите си. Защо корабите се оттеглиха? Възнамеряват да си играят на нашественици?

Макар да изпитваше видима болка, морякът се изсмя.

— Нашественици? Нищо не си разбрал, уроде. Не ние ще се сражаваме тази нощ. Ние просто се оттегляме.

Хаерн се надигна, но не отдръпна остриета. Отвратително предчувствие започваше да го вцепенява. И макар да бе сигурен, той все пак отправи питането.

— Защо се оттегляте? Кой ще нападне града?

Морякът изплю кръв, изгледа го остро и отговори.

С вида си Гревен успя да сепне Алиса. Елфът изглеждаше объркан и страшно припрян.

— Станало ли е нещо? — попита тя, приседнала върху леглото.

— Не — отвърна посланикът. Но бе очевидно, че лъже. — Нищо.

— Тогава защо това нищо те притеснява? — попита безликата. Тя бе започнала да се разтяга в средата на стаята, защото бездействието я влудяваше. Елфът се отправи към една от лавиците и започна да тършува.

— Търговците сториха нещо интересно. Трябва да се опитам да отвърна на новите обстоятелства. Те пуснаха корабите си в открито море и опожариха онези, принадлежащи на семейство Кинън.

— Какво означава това? — попита лейди Гемкрофт.

— Не зная. Това възнамерявам да открия. Моля ви, останете тук тази нощ. Имам предчувствие, че тя ще бъде опасна за всички. — Той се огледа. — Къде е Стражителя?

Зуса сви рамене.

— Излезе.

Гревен се приближи до Алиса и взе ръцете й. Дланите му бяха меки и изпотени.

— Моля ви — настоя той. — Обещайте ми, че ще останете. Вашата безопасност е моя отговорност. Не искам да понеса срама на неизпълнението й. Особено след всичко, което се случи.

Жената не отговори веднага: ситуацията бе изключително деликатна.

— Ще остана — накрая изрече тя. — Но само защото вие бяхте тъй мил. Късмет, Гревен.

Елфът се усмихна.

— Няма да ми е нужно пожеланието ви, Алиса.

Той се поклони и излезе. Зуса се приближи до нея и я прегърна; двете жени се загледаха през прозореца.

— Не е безопасно — прошепна безликата.

— Да останем тук или да отпътуваме?

— И двете?

Другата въздъхна.

— Зная. Но какво мога да направя? Нищо чудно, че Лори изпитваше такива затруднения с тукашната ситуация. Излезе, че и аз самата не се справих по-добре от него. Сгреших, като дойдох тайно. Трябваше да отпътувам открито, повела хиляда бойци със себе си. Изглежда, че тук всеки си има телохранители, наемници и биячи. А аз с какво разполагам?

Зуса се засмя.

— С мен и Стражителя. Толкова ли сме лоши?

Алиса хвана ръката й.

— Не, но бих предпочела да изгубя хиляда наемници, отколкото теб.

Хаерн пристъпи в стаята, навъсен. Ботушите му бяха опръскани с кръв.

— Случило ли се е нещо? — попита Алиса.

— Пристанището — отвърна Стражителя. — Всички кораби са отплавали. Без тези на Мадлин Кинън, които в момента горят.

— Знаем — рече безликата. — Гревен ни каза.

— А каза ли ви причината?

Алиса поклати глава:

— Предполагам, че търговците планират…

— Не планират нищо — прекъсна я Хаерн и изтегли един от мечовете си, за да им покаже окървавеното острие. — Натъкнах се на неколцина от подпалвачите им. Търговските лордове не подготвят нападение, а се оттеглят в открито море, за да останат незасегнати от клането, което предстои.

Алиса знаеше какво загатва той. И все пак трябваше да попита.

— Какво клане?

Мъжът се намръщи още повече.

— Елфите. Тази нощ те възнамеряват да нападнат.

Скривалището им внезапно им се стори изключително тясно, а тази част на града вече не изглеждаше уединена и безопасна. Лейди Гемкрофт обви ръце около себе си, за да спре неволно потръпване:

— Трябва да са те излъгали. Ако елфите убият Инграм, крал Едуин ще обяви война в мига, в който научи за смъртта на своя васал.

— Морякът, когото разпитах, казваше истината — рече Хаерн. — А и случващото се сега спокойно може да бъде определено като война. Какво бихме могли да направим?

Зуса посочи към кинжалите си, които бе оставила върху пода.

— Да ги спрем.

Хаерн погледна към нея и кимна.

— Не зная на какво можем да се надяваме — каза им Алиса. — И не зная какво мислите за причините ми да дойда тук. Но повече от всичко желая да спася стотиците хиляди, които биха погинали в този конфликт. Направете всичко по силите си. Спасете ни от нас самите.

Зуса и Хаерн приготвиха оръжия, пристегнаха плащове, прикриха лица и поеха сред улиците на Ейнджълпорт, където слънцето се отправяше към залез.