Танц с огледала

Глава втора

Еравон се възползва от прикритието на нощта, за да остави стените на Ейнджълпорт далеч зад себе си.

Пролетта най-сетне бе дошла, но въздухът все още запазваше част от мразовитостта си. Затова той държеше наметалото увито около себе си и продължаваше да крачи на север. Макар да бе живял векове, за пръв път изпитваше усещането, което човеците с горчиво поклащане на глава обозначаваха като остаряване. Ставите му пулсираха заради студа, а дните минаваха далеч по-бързо. Макар че елфическата кожа оставаше гладка, след още сто години върху лицето му щяха да се появят първите бръчки. Това щеше да сложи край на престоя му сред човеците.

Които никак нямаше да му липсват.

Сигналът беше незабележим, просто няколко листа, подредени по определен начин и затиснати с камъчета, за да ги предпазят от своеволията на вятъра. Еравон напусна пътя и се отправи по склона на близкия хълм. Отвъд хребета се издигаше палатка, обгърната в мрак: никакви факли или огньове, които да издадат присъствието й.

Елфът намести плащеницата си и се приближи. Шатрата бе голяма; входната завеса бе оставена отметната. Още при прекрачването на прага той се поклони на двамата си сънародници, които го очакваха.

— Радвам се да те видя отново — каза първият домакин, млад елф на не повече от столетие. Косата му бе къса и златиста, а очите блестяха в омайно зелено. Двамата с Еравон се прегърнаха.

— Аз също, Марадун — каза гостът и се обърна към другия елф. — Нима кракът те боли толкова, че да не можеш да се изправиш, Силдур?

Среброкосият елф размаха бастун — единственият признак за накуцването му и за факта, че той е по-възрастен и от Еравон.

— Предстои ни много за обсъждане, а разполагаме с малко време — рече Силдур и насочи размаха на бастуна си към празен стол.

— Сядай. Какви новини от разглезените деца на братята богове си ни донесъл?

Еравон се настани и прие предложената му от Марадун чаша. Започна да пие бавно, умишлено отлагайки репликите си. У дома в Келасар Силдур би заемал по-висока позиция, но тук се намираха в човешки земи, където Еравон бе посланик. Тук важността му не допускаше отричане. А и Силдур бе неизменно намусен. Може би Селестия бе вложила във вените му кал наместо кръв.

— Официално обявени позиции все още отсъстват — поде Еравон и остави чашата си. — Нося единствено празнословия и обещания, в което човеците са ненадминати. Но в случая не смятам, че ще отстъпят. Или трябва да предоставим на неколцина от земевладелците им достъп до нашите гори, или да се приготвим за кръвопролитие.

— Кръвта вече бива проливана — изтъкна Силдур.

— Тогава трябва да се подготвим за още повече кръв.

— Нима някакъв компромис е невъзможен? — попита Марадун и погледна към двамата. — Надали те желаят да се стигне до война.

— Човеците винаги желаят война — разпалено каза Силдур. — Братята ни от Дезереа трябваше да бягат през половината континент. Човеците неизменно пламтят за бран. Всички тези преговори са само загуба на време.

Еравон въздъхна. Макар и по обичайния си груб начин, Силдур казваше истината.

— Не виждам избор — гласно каза той. — Трябва да отстъпим части от гората. Това би трябвало да се окаже достатъчно, за да ги засити, а също и да успокои господаря им.

— Инграм е глупак, който пребледнява само като ни види — рече Силдур. — Той няма да намери покой, докато ние не изчезнем от цял Дезрел.

— Но какво друго бихме могли да направим? — попита Марадун. — Самият аз лично съм убил неколцина, които бяха навлезли с брадви в леса ни, а въпреки това всяка седмица те стават все повече. Какво да кажа на господарите си в Келасар? За момента продължаваме да си затваряме очите за нарушенията им, но споразумение трябва да бъде постигнато скоро. В един момент човешките прегрешители ще получат последствията, които заслужават.

— Има и друг начин. — Очите на Силдур блеснаха. — Наместо да бягаме от войната като ужасени деца, да я приветстваме. Да насочим лъкове и мечове към градовете им. Човеците са като животни, разбират само от сила.

Тримата се смълчаха. Еравон отпусна ръце върху масата и си наложи да остане спокоен. Силдур не бе казал нищо ново. Същото щеше да важи и за отговора на Еравон: макар и захабен, отговорът си оставаше истината.

— Всеки наш боец би могъл да покоси десетима от техните, преди да умре. Но въпреки това нашите редици се смаляват, а човеците се множат като насекоми. Не бива да забравяме случилото се при Кървави блок, където погинаха най-великите деца на Селестия. Нашите заклинатели избиха хиляди, преди да погинат. Човеците се възстановиха, а нашият народ така и не роди други десетима с подобно величие. Умението ни губи значението си, когато насреща ни се надигнат пълчища. Стрелата или мечът са безсилни срещу мравуняка. Ако проявим агресия, кралят им ще изпрати войници от всички краища на Нелдар. Нашите сънародници, нашите близки ще умрат напразно.

Погледът на Силдур блесна. Той понечи да възрази, но застина. Еравон почувства неочакван хлад и се обърна, последвал погледа на събеседника си.

Пред прага на шатрата стоеше непознат с тъмни дрехи и дълъг плащ. Меч висеше край бедрото му. Дори очите на Еравон не успяваха да проникнат през сянката на качулката. Само устата и брадичката на непознатия оставаха видими. Виждаше се, че той се усмихва.

— Кой си ти? — попита Силдур. Ръката му се отправи към дългия кинжал в колана му. — Представи се!

Непознатият прихна.

— Чувал съм да ме наричат с много имена. Щом настояваш, ще си послужа с едно от тях. Аз съм Привидението.

— Привидението — повтори Силдур. — И защо си дошъл тук с прикрито лице?

Натрапникът скочи от място, за да се приземи право сред чашите върху масата. Отпуснал ръка върху дръжката на оръжието си, той се усмихна към тримата елфи.

— Защо се събирате да обсъждате тайно? — попита Привидението. Гласът му бе необичайно мек. Би звучал омайно, ако не бяха нотките на студено веселие. — Нима се страхувате от ушите на хората? Замисляте нечие падение? Или се опитвате да измъдрите начин да им целувате ботушите, като същевременно запазите достойнство?

Еравон посегна към меча си. Нямаше да търпи обиди от някакъв си непочтителен глупак.

— Не зная как си ни наме…

Натрапникът рязко се извъртя към него. Погледът на скритите очи прониза елфа. В следващия момент Привидението сграбчи лицето му. Бързината на движението не бе позволила на Еравон да реагира.

— Намерих ви, следвайки смрадта на страхливост. През целия път от Ейнджълпорт от теб прокапваше жълто.

Марадун се изправи, изтеглил меч.

— Пусни го.

Привидението се изсмя:

— Както желаеш.

Непознатият блъсна Еравон назад, сетне се извъртя върху масата. Петата му се вряза в лицето на Марадун, изпреварила замаха. Еравон, възстановил равновесието си, изтегли оръжие и нанесе удар. Удар, който срещна меча на Привидението. Тримата елфи отскочиха назад. Само натрапникът остана в средата на палатката. Той се извърташе, за да не изпуска никого от тях от погледа си.

— Страх ли ви е от мен? — попита той. — Това е добре. В такъв случай ще запомните съобщението, което съм донесъл.

— Нима? Какво е то? — каза Еравон и бързо погледна към Марадун. Младият елф стискаше лицето си със свободната ръка. Измежду пръстите му се процеждаше кръв, капеща от строшен нос.

— Въпросът ти загатва, че не възнамеряваш да слушаш, Еравон.

Тялото на Привидението изгуби отпуснатостта си само след миг, за да се извиси в скок. Еравон успя да спре жестокия разсичащ удар, само че неговите умения се простираха в словата и замислите, не битките. Той отрази и следващите няколко разсичания, сетне се напрегна да спре пореден замах, оказал се измамен. Преди останалите двама да са успели да сторят нещо, мечът на непознатия разсече тялото на посланика.

Еравон рухна на колене. Когато Привидението изтегли меча си, по тревата бликна кръв.

— Не правете глупости — обърна се посетителят към останалите двама. — Ще ви убия, ако се наложи.

— Говори — каза Силдур. — Предай съобщението си.

Еравон се опита да се изправи: замайването и слабостта не му позволиха. Той рухна настрани. Зеленината под него започваше да мокрее. Гаснещите му очи доловиха приближаването на Привидението. Стъпките на убиеца бяха напълно безшумни.

— Тук не сте желани — каза непознатият, сграбчи Еравон за косата и изви главата му назад. — Напуснете. Още тази нощ. Намесата ви не е нужна. Стойте си в горите. Някой ден брадви и огън ще се приближат до границите ви. Спомнете си това следващия път, когато си помислите да се върнете в Ейнджълпорт.

Пред очите на Еравон почти се бе спуснал мрак, но той пак успя да види атаката на Марадун.

Привидението пусна посланика и се изви. Мечът му се превърна в разсякло въздуха петно. Еравон почувства разплискване, а Марадун рухна, стиснал отсечена под лакътя ръка.

Посланикът се опита да се надигне. Успя единствено да се преобърне по гръб. Привидението стоеше над него и го гледаше. И продължаваше да се усмихва.

Острието му потъна в плътта на елфа, плитко. Тези рани бледнееха с по-раншната, но пак подсилиха гнева му.

— Ще те убием — задавено обеща Еравон.

— Мнозина ще опитат. — Привидението пръсна кръв от острието си. — Но ти няма да бъдеш част от тях.

Мечът полетя право към окото му.

— Пристигнахме — каза Алиса и скочи от фургона. — Ейнджълпорт.

Хаерн също слезе. Докато слугите приготвяха лагера, той се зае да оглежда града. По-малък от Велдарен, но не с много. Три стени го обгръщаха в концентричните си кръгове, и трите докосващи водата. В светлината на залязващото слънце множеството плавателни съдове в пристанището и отвъд приличаха на мравки. Те бяха най-малко сто на брой. Подобна гледка бе достатъчна, за да удиви Хаерн: до този момент той не бе виждал кораб.

— Защо спираме тук? — попита той. — Градът не е далече.

— Защото искам да се уверя, че си овладял ролята си. — Алиса го огледа и въздъхна. — Не би могъл да изглеждаш по-скован дори и ако поискаше.

Хаерн подбели очи и отиде да помага в разтоварването на дървата. По време на пътя бяха поддържали запас гориво — за случаите, когато им се наложеше да нощуват в безлесни земи. След като огънят бе накладен и палатките се издигнаха — не всички спяха в колите — слугите се заеха да приготвят вечерята. Един се отправи към града, за да събере сведения.

През цялото време Алиса наставляваше Хаерн.

— Колкото по-висшестоящ от теб е другият, толкова по-ниско трябва да му се поклониш. — Тя наместваше копринената му риза.

— Тъй като ти ще бъдеш мой далечен роднина, почти всички останали благородници ще стоят над теб. Ако не си сигурен, поклони се ниско и сведи поглед за миг. Само внимавай да не поздравяваш обикновените хора. Няколко любезни думи ще свършат работа, но не пресилвай.

— Предпочитам да си остана с убиването — каза Хаерн. — Не може ли да се заема с него?

Погледът, с който бе възнаграден, често бе отправян към него по време на пътуването. Първата му проява се бе случила едновременно с осъзнаването й, че той е поел на път само с един кат дрехи: тъмносива риза, панталони и плащ. Тогава Алиса се бе нагърбила с екипирането му. От нея бе получил купища натруфени и копринени дрехи, които бяха много по-скъпи от всичко, което бе носил през живота си. И освен това сърбяха.

А Алиса продължаваше да го изпитва.

— Кой стои начело на града?

— Лорд Инграм Мърбанд. Надут. Прекалено самоуверен. Отговорен за всички земи, наричани Рамерата. Така се нарича съвкупността от всички южни земи на кралство Нелдар.

— Кой управлява града в действителност?

— Шестимата Търговски лордове. През последните десет години те постепенно са завзели империята от доставки на Лори Кинън. Единствено контролът над производството на кремион му позволява да запазва богатството си. Разбира се, аз съм твой глупав и незначителен роднина, който трябва да се присмива на нелепи слухове за обедняването на Лори. Защото никога не бих могъл да приема, че някой може да се окаже по-добър или по-заможен от нас.

Сега беше ред на Алиса да подбели очи заради изопачения му преразказ.

— Кой си ти?

— Хаерн Гемкрофт, трети братовчед по брак.

— А Зуса е…?

Хаерн разтри слепоочията си.

— Моя съпруга. Зуса Гемкрофт, потомка на рода Гандрем, паднала си по мен на бал, празнуващ завръщането на Натаниел. Запленил съм я с танцовите си умения.

— А защо си тук?

Хаерн промърмори отговора. Бе зает да се чуди на съгласието си. Колкото и да бе приятно да се махне от мрачните улици на Велдарен, сред богатството и традициите на Трифектата той се чувстваше съвсем изолиран.

— Това е нашият меден месец. Съгласила си се да ни вземеш, за да разгледаме пристанището и да си накупим подаръци.

Алиса се настани край огъня, прие купа с бульон и се намръщи над ръба.

— Надявам се, че в града ще се преструваш по-умело.

Хаерн прие собствената си порция и започна да се храни. Докато си вземаше втора, Алиса се отправи към колата, за да нагледа Зуса. Безликата също не бе останала във възторг от плана на господарката си да ги вкара незабелязано в града. Но полезността на замисъла бе неопровержима. Тези роли щяха да им позволят да следват Алиса навсякъде, а същевременно представляваха готово оправдание за отделянето им. Разбира се, паднеше ли мрак, същинската им работа щеше да започва: Стражителя щеше да наметне плащовете си, а Зуса да се обвие в ивиците тъмнина.

Когато Алиса се върна обратно край огъня, Хаерн едва не се задави с картофа си. Вървящата подире й Зуса бе облякла дълга виолетова рокля с голяма цепка в полата и не по-малко деколте, което стигаше почти по пъпа й. Тя се придвижваше съвсем спокойно в новата си одежда: завъртя се два пъти, а после направи реверанс, който би останал приет и в най-претенциозния кралски двор.

— Малко е… откриваща — каза Хаерн. И веднага подир това осъзна, че бе искал да отправи комплимент.

Алиса изглеждаше готова да му издере очите.

— Такава е модата тук. Моряците им са я донесли от Кер. Радвай се, че теб облякох във велдаренски стил. В противен случай щеше да останеш полугол.

Хаерн почеса врата си.

— Значи наполовина по-малко натруфено.

— Все повече и повече се съмнявам в евентуалната полза от присъствието ти — вметна Зуса и прокара ръце през косата си. — Поне си красив. Иначе никой не би повярвал, че съм се омъжила за теб.

— И сега няма да повярва. Все още нося белезите от сблъсъците с теб, в които се опита да ме убиеш.

— Ти пръв се опита да убиеш Алиса.

— Каква нежна двойка — с гласа на уморена майка въздъхна Алиса. — Понякога се чудя защо ви доведох.

Хаерн се засмя. При други обстоятелства би се чувствал смутен в присъствието й, само че Алиса бе искрена в благодарността си. В момента синът й отново се намираше под опеката на лорд Гандрем. Донякъде му се бе искало момчето също да бе дошло. Би се радвал да вижда още едно познато лице край себе си. Дори и след като през по-голямата част от престоя им заедно Натаниел бе останал в безсъзнание.

Зуса отиде да се преоблече в нещо по-подходящо за спане. Междувременно изпратеният слуга се върна. Забелязала мрачното му изражение, Алиса го подтикна да говори. Прислужникът погледна към Хаерн, сетне поде:

— Лорд Кинън е кремирал Тарас и Джули и е отложил погребението на останките до пристигането ви. Той ви благодари за отзоваването и е нетърпелив да се срещне с вас. Що се отнася до града… Ситуацията с елфите се е влошила значително. Неотдавна някакъв мъж с наметало е убил предишния елфически посланик и е ранил спътниците му.

Хаерн се вцепени и бързо се спогледа с Алиса.

— Знаят ли кой е бил нападателят? Оставил ли е някакъв символ?

— Пред очите на двамата оцелели той очертал око в гърдите на посланика. Представил се като Привидението. Това можах да науча. Не бих се изненадал, ако лорд Кинън знае повече.

Устата на Хаерн бе пресъхнала. Алиса отпрати слугата. Когато Зуса се завърна, облечена в далеч по-скромна роба, двамата й разказаха наученото.

— Първо Трифектата, сега елфите — тихо каза Стражителя, загледан в пламъците. — Какво иска той от мен?

— Някога чувал ли си за Привидението?

Хаерн погледна към запиталата Зуса и поклати глава.

— Не. Трябва да говоря с оцелелите елфи, да науча повече за него.

Пристигна друг слуга, понесъл малка бъчвица вино и три чаши. Алиса бе тази, която вдигна тост.

— Да пием за дългия живот. Нещо, което подозирам, че и тримата не ще имаме.

Младият мъж докосна чашата си до нейната.

— Прекрасен тост — заяви той и се опита да изкопира благородството на ръката й, повдигаща чашата до устните.

— Лори никога няма да повярва, че си член на семейството ми — отбеляза отпиващата Алиса. — Да се надяваме, че ще прояви повече разбиране, когато осъзнае, че си тук, за да ме защитаваш.

— И да открия убиеца на сина му.

Лейди Гемкрофт пресуши чашата си.

— И това. Лека нощ, Хаерн. Утре сутринта ще продължим към града. Постарай се да се наспиш добре, защото ни предстои дълъг ден.

Хаерн и Зуса останаха сами.

Стражителя неловко се размърда край огъня. Винаги се чувстваше неудобно в присъствието на безликата, защото тя бе непредсказуема и често открито се взираше в него.

— Имаш ли представа откъде ще започнем да търсим? — попита той, за да наруши мълчанието.

— Ще започнем с имението на Кинън. После с елфите. После ще се ослушваме за слухове и ще търсим други убити. Не забравяй, че преди време успях да те открия, Стражителю. Лесно ще открием жалкия имитатор.

— Слугата спомена, че ситуацията с елфите се била влошила. Какво имаше предвид с това?

Зуса погледна към града.

— Зная малко неща, но все неприятни. Става дума за териториални спорове. Елфите и жителите на Ейнджълпорт се намират на ръба на война. Предстои ни да навлезем сред купчина намаслено дърво. И най-малката искра би се оказала достатъчна, за да я подпали.

Хаерн прихна, с което си спечели повдигната вежда.

— Просто имам усещането, че ние ще се окажем въпросната искра.

Безликата повдигна чашата си и се усмихна.

— За подпалването на огньове — каза тя.

Хаерн се усмихна в отговор и се присъедини към тоста й.