Танц с огледала

Глава деветнадесета

Алиса се събуди насред повръщане. Веднага след това последва главозамайване. Тя веднага затвори очи и осъзна, че се намира върху нечие рамо. Тих шепот на непознат език — явно елфически — долиташе от двете й страни.

Жената отново се осмели да погледне. Похитителите й тичаха. Със странно злорадство тя установи, че е повърнала върху ботушите на носещия я елф.

При опита си да повдигне глава усети опън около врата и китките си. Сложен възел ги бе обвил. Раздвижването на ръцете едва не я задуши. Напразно би било да се мята.

Тя се постара да се отпусне и да се огледа, без да се раздвижва. Надяваше се да види нещо, което да й позволи да разпознае къде се намира. Но не видя никакви постройки, по които да се ориентира. Обгръщаха я хълмове, треви и тук-таме дървета.

Сърцето й се сви. Елфите я бяха отвлекли и тайно я бяха извели извън града. Вече не можеше да разчита на защитата, която затворът бе предлагал.

— Къде ме водите? — попита тя.

Елфът трепна; отвратителното поклащане от тичането му спря. Земята се извъртя около Алиса и в следващия миг се издигна под нея, за да я посрещне в болезнен удар — похитителят безцеремонно я бе захвърлил сред тревата. Жената остана да лежи неподвижно по гръб: ръцете й бяха привързани ниско и зад нея. Трима елфи с боядисани лица стояха пред нея — двама мъже и една жена. Дрехите им също бяха тъмни. Тъй като бяха свалили качулките си, родовата им принадлежност бе невъзможна за сбъркване.

— Нямаш правото да задаваш въпроси — каза онзи, който я бе захвърлил на земята. Той бе най-висок, с дълга златиста коса, стигаща почти до пояса му.

— Защо? — попита Алиса. Знаеше, че единствената й надежда се крие в предразполагането им.

— Нима касапинът обяснява на прасето къде възнамерява да го отведе? — попита елфът.

— Аз не съм прасе.

— Мнозина други биха настояли на противоположното.

Третият елф остро им направи забележка, която ги накара да замълчат. Той бе по-нисък от жената и имаше изумруденозелени очи. Той коленичи пред Алиса и сграбчи брадичката й, за да обърне лицето й към себе си.

— Ще получиш привилегията да направиш посещение, което никой човек не заслужава. Ще ти позволим да коленичиш пред нашата принцеса и да чуеш присъдата й. Ти изпрати своя главорез след нея, разчитайки, че ние не познаваме злината, която се таи в сърцето на човечеството. Сред нас може и да има и такива, които са достатъчно наивни да търсят мир, но не и ние. Ти ще умреш, Алиса. Трупът ти ще бъде изгорен, а праха му ще отнесем в горите си, за да ги подхрани и изкупи предателството си.

Той се приведе още по-близо.

— Или бихме могли да изпратим главата ти обратно в Ейнджълпорт, за да разберат вашите първенци, че децата на Селестия повече няма да търпят глупавата им алчност.

Алиса си послужи с целия опит, натрупан през досегашния й живот, за да си придаде презрително изражение.

— Ако принцесата ви сглупи да ме убие, пригответе се да останете последните деца на Селестия. Ще последва война, която вие няма да преживеете.

Елфът внимателно докосна бузата й с длан и се усмихна.

— Силни думи. Силни и празни. Изправи се.

Тя бавно се подчини и сгърчи лице заради болката, пронизала кръста и краката й. Бърз поглед назад показа светлините на Ейнджълпорт на повече от миля. Жената се постара да скрие смущението си. Разстоянието нямаше да има значение за Хаерн и Зуса. Двамата щяха да узнаят за отвличането й и щяха да дойдат да я търсят.

Но щяха ли да я заварят жива?

Елфът със смайващо зелените очи сряза въжето на глезените й.

— Бягай, ако желаеш — каза й той. — С радост бих се възползвал от повода да те убия.

Алиса се изправи с цялата гордост, която оставащите въжета й позволяваха. Нямаше да позволи на елфите да я унижат.

— Води — каза тя. — Не се страхувам от принцесата ви или от ориста, която тя ще ми отреди.

Високият елф се изсмя, а спътничката му взе срязаното въже, пристегна единия край около шията на пленената и я поведе.

— Надувай се колкото си щеш, кучко — заяви тя. — Пак ще пристигнеш на каишка.

Пътят им ги отвеждаше все по-далече от Ейнджълпорт, към малка горичка, обградила езеро. Всеки звук караше Алиса да изостря уши. Всяка сянка се бе превърнала в обещание, от което можеше да изскочи Зуса. Шумоленето на тревата можеше да крие стъпките на Стражителя. Но никой не се появяваше. Те се приближаваха все по-близо до горичката. Неочаквано Алиса осъзна, че езерото в действителност представлява илюзия, прикрила голяма шатра и лагерен огън.

Няколко елфи бяха обградили пламъците. Сред тях се намираше и Лариса, облечена в елегантна рокля. Жълтата светлина не скриваше синините върху лицето й. Едната страна на одеждата й бе леко издута, прикрила превръзка. Кожата й бе придобила белезникав цвят. Гледката накара Алиса да се почувства отвратително. Наранената красота й се струваше осквернение срещу самата природа. Сега можеше да разбере гнева на елфите. Но това не успя да промени настроението й. Сега животът й зависеше от убедителността й.

— Приветствам ви, лейди Лариса Синистел — високо изрече тя, когато светлината на пламъците се разля върху нея. — Бях останала с впечатлението, че сте се завърнали в Келасар. Чувствам се изненадана приятно да бъда ваша гостенка, както вие ми гостувахте неотдавна.

Трепването на елфическото лице показа, че принцесата е останала жегната от думите й. Алиса знаеше, че голяма част от аристократичните традиции на човечеството водят произхода си от древния елфически етикет. По тази причина елфите не биха понесли да изглеждат отстъпващи в каквото и да било отношение.

— Развържете я — нареди принцесата. — Тя не представлява заплаха и трябва да свидетелства, преди да произнеса присъда.

Лейди Гемкрофт не откъсваше очи от нея. Когато ръцете й се оказаха свободни, тя разсеяно разтри гърлото си. То бе започнало да се протрива от острите нишки.

Тя все още носеше същата простовата рокля, с която бе избягала от дома на Кинън. С тази мръсна и окъсана одежда тя щеше да изглежда като просякиня сред елегантните елфи. Дори похитителите й, облечени в кожени брони, изглеждаха по-представително.

Лариса се обърна към един от тримата похитители, за да отправи питане. Отговорът я накара да се намръщи. Тъй като размяната на реплики бе протекла на елфически, Алиса не можа да разбере нищо.

— Познаваш ли жена със смугла кожа? — попита принцесата. — Тя носи черна и къса коса, облечена в странни дрехи. Тя твоя слугиня ли е?

Въпросът изненада пленничката, но тя не се осмели да излъже. Елфите бяха известни със способността си да долавят неистините. А и над лагера може би бе хвърлено някакво заклинание. Много вероятно бе всяка изречена лъжа да поражда облачета дим.

— Това описание прилича на моя спътничка на име Зуса. Защо питате?

Отново Лариса се обърна към тримата похитители и се намръщи още повече.

— Защото тя е убила четирима от бойците ми. Престъпленията ти срещу мен непрекъснато се увеличават, Алиса.

— Тя е смятала, че ме защитава — отвърна лейди Гемкрофт. — Какво друго заключение би могла да си извлече, виждайки елфи да се прокрадват в човешки затвор и да ме отвличат? Аз не съм се заклела във вярност пред вас, Лариса. Прекланям се единствено пред справедливостта на краля. Само той има право да съди. В нашите земи вие нямате никаква власт и никакво право да отсъждате над негова поданица.

Това породи оживление сред елфите. Още по-объркващ бе фактът, че те не реагираха изцяло с гняв. В гърдите й припламна надежда. Може би дори и тук се намираха елфи, които не споделяха пълно единодушие? Човеците рядко постигаха пълно единомислие. Логично бе същото да се отнася и за елфите, пък макар и в по-малка степен. Сега повече от всякога й се искаше да бе отделила време да научи езика им. Някогашният й съветник много пъти бе изтъквал подобна нужда, но Алиса винаги бе отказвала, защото това й се бе струвало безсмислено. Сега, заслушана в звучната реч край себе си, тя можеше да осъзнае грешката си. Със закъснение, както винаги ставаше.

— Опитахме се да подирим правосъдието ви — заговори Лариса, с което сложи край на спора. — Също както се опитахме да запазим мира. Инграм обеси онези, за които твърди, че са убили Силдур, но аз зная, че това е само припряно предположение от негова страна, с което той се надява да ни залъже. Ейнджълпорт прелива от измама, гняв, алчност и страхливост. Но тук, сред пустошта, ние ще прибегнем към нашата справедливост. Може и да не приемаш нашия съд, но престъпленията ти напуснаха границите на твоето кралство. А що се отнася до войната…

С оттласкване Лариса се изправи. Макар ръката й да трепереше, тя пусна стола си и се изправи в цял ръст, за да изгледа пленничката отвисоко и да поклати глава.

— Ние не се страхуваме от човешките оръжия. Ние сме децата на Селестия. Когато вашите богове са вдъхвали живот на пръстта, създавайки нищожните си слуги, моят баща вече е бродел из земята. Ние гледахме как изниквате от пепелта. Ще бъдем тук и когато се завърнете сред нищото, където и ви е мястото. Вие никога не научавате нищо и не постигате нищо. Изтръгвате единствено разруха.

В края на кратката й реч елфите започнаха да ликуват, а надеждите на Алиса угаснаха. Тя вече не беше изправена на съд. Тя бе избрана да понесе наказание за всички престъпления на своя народ, минали и бъдещи. Невинността й не беше от значение. Думите й не биха променили нищо. Елфите искаха кръв заради посегателството над Лариса и убитите от тълпите. Произволните обесени простолюдни нямаше да заситят жаждата им. Само нечия благородническа смърт можеше да постигне това. Смъртта на влиятелен човек. Човек като Алиса.

Оставаше й единствено да се надява, че екзекуцията ще бъде бърза и безболезнена.

— Погледни ме — продължи принцесата и я изтръгна от мислите й. — Още си спомням думите, които ми бяха прошепнати, когато лежах на улицата и се задушавах под нахлузената ми качулка. Видях символа, очертан до мен със собствената ми кръв. Ти беше изпратила своя Стражител да ме нападне. Това се случва с онези, които обръщат гръб на приятелите си. Така ми каза той. Какви други доказателства са ми нужни? Нима с отказа си да рискуваме живота си за теб сме те разгневили толкова?

Алиса стоеше гордо изправена, без да обръща внимание на облеклото си и мръсотията, която престоят в тъмницата бе оставил върху кожата й.

— Когато тълпата ви е нападнала, аз се криех в храма на Ашур. Не съм изпращала Стражителя да ви напада. Дори и в този момент вие се подвеждате по измамата на глупците, за които се изказахте така презрително. Смятате ли, че щяхте да останете жива, ако бях изпратила Стражителя да ви убие? Смятате ли, че той би сглупил да остави символа си? Не, вие се вкопчвате в лъжите с такава готовност, защото копнеете за мъст, а аз бих станала отлична мишена за тази мъст. Вие искате да вярвате, че всички човеци са безнадеждно покварени предатели и убийци. Дори и онези от тях, които ви помагат, накрая се обръщат срещу вас — това искате да вярвате. То ви е нужно, за да оправдаете цялата онази кръв, която жадувате да пролеете.

Лейди Гемкрофт извърна глава и плю, отлично осъзнавайки колко обиден е този жест в присъствието на елфическата принцеса.

— Но аз няма да участвам и няма да приема вина. Никога не съм ви предавала. Вие бяхте тази, която ме предаде. Аз никога не съм ви нападала. Вие изпратихте бойците си да ме отвлекат, избивайки безразборно. Аз се опитвах да предотвратя въоръжен конфликт, а вие го подклаждате с всяка изречена дума и с всяка изстреляна стрела. Дори и да ме екзекутирате, аз ще умра невинна. А войната, към която така се стремите, ще унищожи и последната надежда за мир между нас. Така да бъде, Лариса. Убийте ме. Покажете ми омразата, невежеството и ожесточението в очите си, за да умра със знанието, че между човеци и елфи няма никаква разлика.

Лагерът притихна. Алиса можеше да усети разпръсналата се студенина, но въпреки това се усмихваше саркастично. Вече не се интересуваше. Толкова дълго бе помагала на елфите, бе се опитвала да постигне компромис, който ще сведе до минимум излишните убийства. Щом те възнамеряваха да я убият за награда, нека го сторят, тя си го заслужаваше. Болеше я, че щеше да умре, без да види Натаниел за последно, но пък светът бе жестоко място. Бе научила това много отдавна, в тъмниците на собствения си баща.

— Коленичи — каза Лариса.

Алиса не помръдна. Двама елфи се приближиха и натиснаха раменете й надолу, за да я принудят да изпълни командата. Един от тях нави косата й около пръстите си и я накара да сведе глава.

— Алиса Гемкрофт, намирам те за виновна. Ти заговорничеше срещу моя народ, подклаждаше бунтове и за малко не отне живота ми. Заслужаваш дълга и мъчителна екзекуция, но заради ранга ти и предишното ти съдействие ти се полага бърза смърт.

Зеленоокият елф плавно изтегли меча си и повдигна главата на Алиса, за да я накара да погледне принцесата. Режещият ръб се допря до шията й. Останалите елфи затаиха дъх.

— Някакви последни думи, които би искала да предадем? — попита Лариса. — Може би искаш да се сбогуваш със сина си?

Главата на Алиса бе болезнено опъната назад.

— Нямам намерение да се сбогувам — отвърна тя, забелязала движение зад елфите.

Зуса скочи иззад едно от дърветата и — преди останалите да са успели да реагират — кинжалът й се притискаше до шията на принцесата. Останалите изтеглиха оръжия и посегнаха към лъковете си, но Лариса ги спря.

— Умно момиче — прошепна Зуса в ухото й. — Сега освободи Алиса, преди да съм усилила натиска.

— Не — отвърна принцесата. Лейди Гемкрофт почувства как острието се врязва по-остро в шията й. От разкъсаната кожа започна да се стича кръв. — Когато тя се отдалечи, ти ще ме убиеш.

— Ще те убия, ако не я пуснеш. Това не са преговори.

Надвисналото над лагера напрежение бе почти осезаемо. Зуса се бе промъкнала по съвършен начин и планът й бе отличен, но изглеждаше, че Лариса няма намерение да сътрудничи.

— Не съм сама — високо изрече Зуса. Със свободната си ръка тя придърпа принцесата към себе си. — При първото грешно движение Лариса умира, а вие ще се изправите срещу Стражителя.

— Ще страдаш много — каза принцесата. — Аз не съм заложница. Пусни ме или Алиса ще умре.

Безликата погледна към елфа, който държеше Алиса, и му заговори:

— Ако Алиса умре, аз губя работодателката си. Ако Лариса умре, ти губиш принцесата си. Кой ли от двама ни ще страда повече?

— Не я слушайте — настояваше принцесата. — Достатъчно отстъпвахме пред изнудването им.

Алиса можеше да усети, че елфът се колебае. Той дърпаше косата й още по-силно, но бе отслабил натиска зад меча си. Зуса огледа лагера. Елфите имаха значително числено превъзходство. Заплахата над живота на принцесата не им позволяваше да нападнат, но и не бе спечелила свободата на Алиса. Заплахата с Хаерн също не се бе оказала ефективна.

Някакъв далечен вик накара Алиса да трепне, разранявайки гърлото си. Искаше й се да се обърне, но не можеше. Можа да чуе свличането на тяло и последвалите Хаернови думи:

— Той се канеше да запрати стрела — обясни Стражителя. — Глупаво решение.

И двете страни бяха склонни да се сражават, но нито една от тях не бе склонна да рискува живота на заложницата си. Алиса се опитваше да измисли решение, но не можеше. Искаше й се да избяга, но не виждаше начин. Не очакваше, че ще избяга жива.

— Лариса!

Този глас й бе познат. Посланикът нахлу в лагера, побеснял. Той изкрещя нещо, а подир това започна да ги мъмри. Лариса започна да отвръща, но Гревен не я доизслуша, а се обърна към Алиса и се поклони.

— Простете ни ужасното недоразумение — каза той. — Уверявам ви, че тези елфи по никакъв начин не представляват Келасар.

— Някак ми е трудно да повярвам това — рече Зуса.

— Ако искаш да останеш жива, трябва да повярваш. Те няма да те наранят, но трябва да освободиш принцесата ни.

Алиса погледна към Зуса, която сви рамене. Зеленоокият елф понечи да възрази, с което си навлече крясък от страна на посланика. Последният отново се поклони.

— Доверете ми се, Алиса. Това е единственият начин.

Лейди Гемкрофт се молеше, че е взела правилното решение, докато нареждаше на Зуса да отстъпи. Принцесата бързо се отдалечи и рухна в прегръдките на друг елф. От превръзката й бе започнала да се процежда кръв. След няколко тихи, но авторитетни думи от страна на Гревен, насочени към елфа до Алиса, притиснатият до гърлото й меч изчезна, заедно с опъна на косата й. Посланикът й помогна да се изправи.

— Елате с мен — каза той, поглеждайки към Хаерн и Зуса. — Не се притеснявайте, никой няма да ни последва.

Последните думи очевидно бяха насочени към принцесата, която остро го изгледа в отговор.

Зуса започна да крачи редом до Алиса, хванала ръката й.

— Радвам се да видя, че си добре — каза безликата.

Другата жена се усмихна.

— Аз също.

Хаерн вървеше от другата й страна, поизвърнал глава, за да наблюдава лагера.

— Това беше неочаквано лесно — промърмори той.

— Прав си — каза Гревен. Елфът ги водеше към главния път, отвеждащ до Ейнджълпорт. — Единствено моето присъствие ви пази. Останалите няма да се откажат да ви преследват.

— Как така думата ви натежа над тази на принцесата? — попита Алиса.

— Защото й бе наредено да се завърне в Келасар и да предостави на мен преговорите. Ако с неподчинението си тя бе предизвикала война, рискуваше да си навлече прогонване при евентуално недоволство.

— А би ли изникнало недоволство?

Гревен се извъртя невероятно бързо.

— Няма да ви лъжа, с тази постъпка изложих репутацията си на голям риск. Възгледите ми са достатъчно добре известни на нашите благородници и също тъй непопулярни. Мнозина смятат, че вашата смърт би предотвратила война, и изпитват съмнения към верността ми. Край мен не ви заплашва нищо, но в мига, в който ви оставя, те ще се отправят да дирят справедливост, знаейки, че с нищо не бих могъл да ги накажа.

Той се обърна и продължи.

— Инграм отказа да ви предаде, защото знаеше, че неотдавнашните бунтове биха бледнели пред яростта, с която жителите биха реагирали на евентуална негова постъпка. Много от моите колеги в Келасар изпитват същите категорични чувства към вас, но на срещуположния полюс. И не биха се поколебали да се отправят срещу Ейнджълпорт, за да въздадат справедливост. Вие сте се превърнали в символ на човешката агресия срещу елфите. Още много ще умрат преди Инграм да си възвърне контрола над града, а моят народ най-сетне да приеме очевидната истина.

— И каква е тази истина? — попита Хаерн.

Посланикът се обърна и го погледна по начин, останал неразбираем за Алиса.

— Че ние чезнем. Властта ни над Дезрел отдавна е изчезнала. Ние ставаме все по-малко, а с всеки изминал ден човеците стават все по-силни. Един от вашите крале вече прогони наши сънародници и изпепели града им. — Той поклати глава. — Някой ден същите факли ще се понесат и към нас. Трябва да направя всичко по силите си, за да предотвратя това. Или поне да го отложа. Не искам да видя близките си да погиват по такъв начин. Няма да допусна трагедия като тази в Дезереа да се случи отново.

Вече бяха достигнали пътя. Алиса също започна да се обръща назад.

— Няма да ги видите — рече Гревен. — Но ви уверявам, че те ни следват. Имаме малко време.

— Трябва да има нещо, което да направя — каза Алиса. — Някакъв начин да предотвратя всичко това.

— Има. — Гревен погледна към града. — Ако изчезнете. Моите сънародници ще ви търсят, разбира се, и ще вярват, че Инграм ви крие. Но пък това ще ми предостави по-голяма свобода на действие в сравнение със сигурното знание, че вие се намирате под негова опека. На свой ред лорд Мърбанд ще обвини нас в лъжа, защото елфи са нахлули в тъмницата му. Това ще бъде трудно за заглаждане. Но докато вие оставате скрита, вярвам, че ще успея да удържа нещата под контрол.

— Трябва да се върнем във Велдарен — каза Хаерн, допрял длани върху дръжките на мечовете си. — Само там ще бъдеш в безопасност.

— Не — настоя Гревен. — Никога няма да успеете да пристигнете. Елфите ще наблюдават пътищата и ще ви проследят с лекота. Далеч преди да достигнете портите на Велдарен, десетки стрели ще са полетели към вас. Елате с мен обратно в Ейнджълпорт. Зная място, където да се скриете. Преодоляването на градските стени ще забави преследвачите ни достатъчно, за да изгубят дирята ви. А ако имаме късмет, може и да открием кой стои зад атаката над Лариса.

Прехапала устна, лейди Гемкрофт погледна към двамата си спътници. Хаерн сви рамене, а Зуса леко стисна рамото й.

— Стори онова, което смяташ за правилно — каза безликата.

Алиса си припомни напрегнатия миг в лагера и появата на посланика. Тя кимна.

— Да вървим — обърна се тя към Гревен. — И да се надяваме, че някой от боговете ще ни помогне да предотвратим войната.

Посланикът се усмихна и отново се поклони ниско.

— Разбира се, милейди. Последвайте ме.