Танц с огледала

Глава двадесет и четвърта

Хаерн търчеше с цялата бързина, която можеше да изцеди от уморените си нозе. Малко след него тичаше Зуса, все още накуцваща заради получения ритник. Двамата се стараеха да открият най-късия път сред уличките: разполагаха с изключително малко време. А и имаше вероятност вече да са закъснели.

Пред скривалището Стражителя поспря за момент, за да си поеме дъх. Със свито сърце той бутна вратата и пристъпи вътре. В другия край на стаята, със скръстени ръце, стоеше Привидението. Под качулката личеше обичайната усмивка. От Алиса нямаше и следа.

— Крайно време беше — отбеляза домакинът. — Очаквах ви много по-рано.

— Защо? — попита Хаерн. Зуса изникна до него. — Как можа да ни предадеш по такъв начин.

Привидението смъкна качулката си и заговори с истинския си глас.

— Ама че неопределен въпрос. — Гревен изтегли меча си. — Постарай се повече.

— Къде е Алиса? — попита Зуса и направи крачка напред. Елфът насочи усмивката си към нея.

— Каква загриженост. Ти се оказа неочакван проблем, Зуса, но не чак толкова голям. Ако търсиш Алиса, ще я откриеш да виси вързана на пристанището. Много скоро търговците ще се върнат. Не се съмнявам, че когато я открият, те ще й се зарадват неимоверно.

Безликата изтегли кинжалите си. Те трепереха в ръцете й.

— Бях останал с впечатлението, че искаш мир. — Хаерн отпусна ръце върху собствените си оръжия. — Че искаш да предотвратиш войната.

— Не обръщай внимание на думите, изречени от тази ми роля, Стражителю, и си спомни какво ти каза в тъмницата истинската ми същина. Този град е прокажена рана върху лицето на Дезрел. Пълен е с омраза и смърт. Когато улиците му се изпълнят с виолетов лист, покварата му ще се усили. Аз сторих нужното, за да го излекувам. Всяка стъпка, която предприемах, дори като посланик, ни отвеждаше по-близо до войната. Ние ще изпепелим целия Ейнджълпорт. И за теб все още не е късно да се присъединиш към мен. Не е нужно да бъдем врагове.

— Трябва да отида до пристанището — прошепна Зуса. Хаерн кимна.

— Върви. И нека Ашур да ни закриля.

Гревен пристъпи напред и подигравателно изрече:

— Не можеш да ме победиш сам.

— Зная.

През вратата, оставена отворена от Зуса, пристъпи Диредон, стиснал ножове. Гревен тъжно поклати глава.

— Ти така и не успяваш да изпълниш и най-лесните възложени ти задачи.

— Защо ме доведе тук? — попита Диредон. — И защо си повдигнал ръка срещу принцесата ни? Нима си готов да убиеш дъщерята на Середон, за да постигнеш целите си.

— Не съм я докосвал! — За пръв път в очите на Гревен проблесна гняв. — Възползвах се от случилото се с нея, за да помогна на каузата си. Дори и тази ми намеса ме отвращаваше. А що се отнася до първия ти въпрос… Самият ти си живял сред човеци. Познаваш рушителната им същина, греховете и жестокостта им. Трябва да разбираш стореното от мен и нуждата от това, което предстои да бъде сторено. Онези, които се стремят към мир, заслужават да страдат за заблудите си. Дори и ако са наши сънародници.

В отговор Диредон повдигна ножове. Другият елф въздъхна отново.

— Не можеш да ме надвиеш — каза той и вдигна качулката си. Сенките отново скриха почти цялото му лице, гласът му се промени. — Винаги съм бил по-добър от теб, но позицията ми не ми предоставяше шанса да го докажа. Би било унизително да предизвикам простолюден. Затова се надявах, че Стражителя ще те убие. Нямаш представа с какво наслаждение щях да разпространя вестта, че си намерил края си от ръцете на човек.

Диредон се хвърли в атака, а Хаерн остана да изчаква подходяща възможност. Стаята би затруднила трима да се сражават едновременно.

Мечът на Гревен посрещна ножовете. Ожесточеният сблъсък на трите остриета породи искри. Двамата започнаха да си разменят мълниеносни удари, наблюдавани от Стражителя. Той познаваше уменията на Диредон — съвсем неотдавна бе получил възможност да ги изпита върху себе си. И въпреки това посланикът бе казал истината. Превъзходството на Гревен бе видимо. Неговият меч се движеше като част от самия него. Докато Диредон се оказваше в неизгодна позиция при всеки свой удар и замах. Не с много — винаги успяваше да коригира или да избегне фаталния удар. Но при първата допусната грешка щеше да се озове на пода, кървящ. Подобен противник не прощаваше.

Това означаваше, че Хаерн трябва да му помогне. При поредното отстъпване на Диредон той атакува, въпреки че не очакваше изненадващата му маневра да се увенчае с успех. Гревен отби удара му, принуди го да издигне мечове, за да се защити от удар, оказал се подмамващ, и отново нападна сънародника си. Двамата елфи си размениха още няколко удара, единият от които успя да пореже ръката на Диредон. В следващия миг Стражителя отново се присъедини. Посланикът се изправи срещу четири остриета. Той можеше да противопостави само едно, но пък размахвано с удивително умение. Сега той не приличаше на боец, а на творец.

И все пак тясното пространство го поставяше в неизгодно положение. И елфът отлично знаеше това.

Точно преди двамата му противници да го притиснат в ъгъла, посланикът замахна към Хаерн, сепвайки го с ожесточената бързина на движението си. Стражителя не успя да спре меча: съумя единствено да измести траекторията на удара — наместо в сърцето, върхът на оръжието посече рамото му. Сред отвратителната болка човекът се отдръпна, за да спечели няколко мига отдих. Но Гревен не се нахвърли върху него с нови атаки, а се стрелна към вратата, следван от Диредон. Хаерн стисна рамото си, прогони болката от съзнанието си и се затича след двамата. Знаеше, че не би могъл да ги надбяга. Но трябваше да опита.

Привидението трябваше да умре тази нощ.

Соленият въздух жегваше кървящите рани по ръцете на Алиса. Тази болка бе първото, което тя усети при идването си в съзнание. Второто бе осъзнаването, че тя виси във въздуха, овързана за китките. Това обясняваше ужасното напрежение в раменете й.

Третата, най-остра мисъл бе споменът за предателството на Гревен — постъпка с рядка жестокост.

Елфът бе изникнал посред нощ. Тя бе седяла върху кревата, неспособна да заспи.

— Какво става вън? — бе попитала тя. В отговор посланикът се бе усмихнал, бе протегнал ръка, а после с другата си я бе ударил по лицето. Подир още два удара тя бе потънала в мрак.

Алиса отвори очи, за да види огромни сенки, носещи се над водата. И въпросните сенки се приближаваха. Търговските лордове бяха поели обратно към брега.

— Помощ! — ужасено проплака Алиса: отлично осъзнаваше какво я очаква. Жената започна да се мята, за да се обърне към града. — Помощ!

Вторият писък прозвуча по-ясно, но пак бе слаб. Градът бе обгърнат в тишина. Улиците бяха пусти. Никой нямаше да дойде да я спаси.

Това беше. Ето така щеше да приключи животът й. Тя не разбираше причината за предателството на елфа, но подозираше, че то е свързано с търговците. Може би те му бяха предложили възнаграждение за нея. А може би елфите сами бяха сметнали, че е достатъчно тя да умре, без значение от чия ръка. Може би Гревен не бе толкова уверен в невинността й. Нямаше значение.

От значение беше единствено победоносната усмивка на Уорик Сън, който първи пристъпи на кея. Следваха го въоръжени моряци и наемници.

Уорик не остана да дочаква останалите кораби, а се отправи към вързаната. Тя висеше от един стълб, с умело овързани китки — мятането й само пристягаше въжетата.

Грубата шепа на стареца обхвана лицето й, за да я накара да го погледне. Жената не скри отвращението си при допира му.

— Виж ти, Алиса — каза той. — Тъкмо имаме нужда да поговорим по работа. Надявам се нямаш нищо против.

Тя не отговори. Слезлите от останалите кораби също се отправяха насам. Някои от тях й бяха познати.

Стърлинг поклати глава.

— Не мога да повярвам, че Привидението удържа на думата си. Прекрасен подарък.

— Освободи я — обърна се Уорик към един от хората си.

Морякът изтегли ножа си и започна да сече нишките на въжето. Когато дебелината му най-сетне се предаде, той побърза да подкрепи жената — не от желание да й помогне, а заради възможността за опипване.

Алиса бе оставена на земята, където сама освободи ръцете си и се изправи. С вирната брадичка тя се обърна към Уорик и заяви твърдо:

— Какво означава това? Какво се надявате да спечелите?

— Много — отвърна Уорик Сън. — Тази нощ ще празнуваме въздигането си до първенци не само на Ейнджълпорт, а и на цялата Рамера. Има и друг повод. Ще празнуваме пълното разрушаване на Трифектата.

Алиса се постара да не издава страха си.

— Смъртта ми няма да ви донесе нищо. Синът ми е все още жив. Той никога няма да забрави стореното от вас.

С почти отегчен вид Стърлинг я зашлеви през лицето. Алиса го заплю в отговор, макар да усещаше, че страната й започва да отича.

— Постарай се да не бъдеш толкова късогледа — каза й той.

— Ами ти? — каза Алиса. — Собствената ти внучка ще страда заради това, а наричаш мен късогледа?

— Тя ще получи наследството си по-рано, отколкото очакваш — отвърна Блекуотър. — Свободна от вас, Тори ще живее много по-добре. Сега ние ще я защитаваме, а не твоето семейство или Кънингтънови. В Ейнджълпорт тя ще процъфтява, свободна от влиянието ви, свободна от игричките, които играете във Велдарен.

— Какво те кара да мислиш…

Уорик тактично прочисти гърло и пъхна ръка във вътрешния си джоб, за да й подаде тежък, незапечатан свитък. Алиса неохотно го пое и го разгърна. Нечия внимателна ръка, вероятно самата десница на Уорик, с прости думи заявяваше, че този документ слага край на обединението между трите семейства. Участвалите в Трифектата родове се отказваха от всичките си досегашни споразумения и обещаваха да не сключват подобни каквито и да било обединения за период от двадесет години.

Писмото бе адресирано до крал Едуин Велор.

— Този документ няма да означава нищо, не и подписан под принуда — каза тя. — Останалите първенци на Трифектата ще узнаят. Гневът им ще бъде страховит.

— Страховит? — усмихнато попита Уорик. Усмивката му бе грозна, надупчена от липсващи зъби. — Нима? И кой би могъл да отрече това, ако бъде потвърдено от ключов свидетел?

— И кой ще да е този ключов свидетел?

— Покровителят на богатството на Кинън.

Поредното предателство. Първо Мадлин се бе опитала да я убие, а сега бе готова да унищожи Трифектата, без да се съобразява със стотиците години, в които този съюз бе просъществувал? Защо? Що за лудост я беше обзела?

Тя се зае да разтърква китките си и се обърна към улицата. Голяма група наемници се приближаваше към тях. Ако Лори бе останал жив… той нямаше да допусне нещо подобно да се случи.

Алиса очакваше да види вдовицата сред войниците, но начело им вървеше единствено Торгар.

— Къде е Мадлин? — попита тя, когато наемникът се приближи до тях и кимна.

— Случи се нещо ужасно — каза Торгар и се усмихна широко. — Тя също намери смъртта си в ръцете на Привидението. Сега малката Тори стои начело на семейството. Но докато навърши пълнолетие, аз, като неин опекун, ще бдя за интересите й.

Алиса се вторачи невярващо в него. Богатствата на рода Кинън се намираха в ръцете на този пияница? Не, Мадлин действително се беше побъркала. Като насън тя наблюдаваше как Уорик взема свитъка от ръцете й и заедно с малка мастилница го подава на Торгар. Наемникът драсна неграмотния си подпис и подаде документа обратно.

— Не ни е нужна помощта ти — каза Торгар на Алиса. — Гний си във Велдарен, заедно с Кънингтънови. Тук за нас се намират много по-добри приятели. Не е ли така, Стърлинг?

Блекуотър скръсти ръце в отговор. Той не изглеждаше особено доволен.

— Очаквам, че Тори ще получава всички необходими грижи. Освен това двамата с теб имаме много да обсъждаме.

— Разбира се — съгласи се наемникът. — Време колкото щеш.

Алиса все още оставаше вцепенена от леда, който течеше сред вените й. С доброволния подпис на Торгар и нейното принудително съгласие двама от първенците на Трифектата приемаха разпадането. Дори ако роднините на Кънингтън най-сетне определяха свой представител, който да застане начело, нямаше да могат да сторят нищо. Граденото с векове щеше да рухне. А търговците с готовност щяха да съберат парчетата.

— Вече разполагаме с необходимите свидетели. — Уорик отново се обърна към Алиса. — Ще подпишеш ли, или ще се наложи да те убеждаваме?

Те нямаше да се поколебаят да я измъчват. И тя щеше да се пречупи. След достатъчно дълги мъчения всеки щеше да се пречупи.

Но тя не искаше да отстъпва. Не и пред отрепки като тях.

— Няма. Не ме интересува какво ще направите. Няма да подпиша. Синът ми ще наследи богатството, което заслужава, а не мизерията, която вие бихте оставили след себе си. Считай това за отказ.

— Упорита както винаги — каза Стърлинг и направи знак на един от хората си. — Но много скоро ще осъзнаеш достойнствата на предложението ни. Вържете я и я отнесете до водата.

Алиса не им достави удоволствието да се мята. Тя не помръдна, докато китките й отново бяха пристегнати и около кръста й бе омотано въже. Едрият моряк я завлече до ръба на кея. Там жената рухна на колене, повалена от силен удар. Последвалият ритник й изкара въздуха. Глезените й също бяха привързани.

— Приятно плуване — каза морякът и я изрита. Алиса се плъзна върху дъските и в следващия миг се озова сред водата. Тя бе шокиращо студена. Натискът около кръста й се усили; нещо започна да я издърпва нагоре, но само до половината. Краката й изникнаха над водната повърхност; долната половина на тялото й остана потопена. Жената започна да се гърчи, стиснала зъби. Изгарящо усещане бе започнало да разяжда дробовете й. Заради студенината тя започваше да губи чувствителността си. Пред очите й изникваха цветни петна.

Настъпи момент, в който тя не можеше да се сдържа повече и се нагълта с вода. Очакващото въздух тяло се сгърчи възмутено. Алиса се озова издигната изцяло.

Уорик приклекна до ръба на кея, където тя кашляше и плюеше ледена соленина.

— Какво мислиш за предложението ни сега?

Тя изрече нещо, но устните й трепереха. Дробовете й бяха прекалено заети да се издуват, за да отделят дъх за говорене. Търговецът се приведе по-ниско.

— Би ли повторила?

— Негодник.

— Така си и знаех.

Морякът я потопи отново. И този път Алиса не успя да се подготви. Студът бе приветствано усещане, което успокояваше с обезчувствяване. Само гърдите й не ликуваха. Те отново пламтяха. Жената стискаше зъби в отказ, за да не отпие смъртта си.

По време на изваждането тя успя да си поеме достатъчно дъх. Но третото потапяне се оказа далеч по-мъчително. Главата й бе започнала да пулсира заради оттичащата се в нея кръв, краката й трепереха и се тресяха, а ноздрите бяха започнали да я болят заради нахлувалата в тях вода. Вече бе престанала да мисли за борба. Те щяха да продължат да я потапят, дори цяла нощ, ако се наложеше, докато не я прекършеха. Това беше едва третият път, а тя вече започваше да се огъва. Дали щеше да изтърпи още десет минути? Двадесет? Ами час?

Правя го заради Натаниел, помисли си тя. Заради сина си. Дори ако това означаваше позорна смърт. Неговото богатство щеше да оцелее.

Кратките изваждания от водата представляваха блажен отдих, който никога не беше достатъчен. В момент, когато безчувствието бе започнало да обхваща и ума й, тя се оказа извлечена върху дъските, където остана да трепери. Уорик отново се приведе над нея. Алиса видя, че той допира ръка до бузата й, но не почувства докосването му.

— Не искам нищо несправедливо, мила ми Алиса — каза той. На наводнените й уши се стори, че той се опитва да говори с бащинска топлота. — Трифектата е властвала твърде дълго. Време е и за останалата част от кралство Нелдар да започне да търгува и живее по избор, който не е налаган от вас. Вие следвахте потеклото си и се осланяхте на богатство, трупано от вашите предци. Но нищо не може да трае вечно. Може да се присмивате на името, което сме си избрали, но ние наистина сме лордове. Макар да не притежаваме собствени владения и благороднически произход, никой не може да се сравни с влиянието ни в Рамерата. Вие не можете да се сравнявате с нашата гъвкавост, с нашата решителност и с безкомпромисността ни. Ние се развиваме и процъфтяваме, защото сме по-добри, а не защото сме получили предимство по рождение. Ние сме бъдещето, а не вие, Алиса. Сега ще подпишеш ли?

Алиса лежеше на една страна, притиснала буза към грубите дъски. Зачервените й очи забелязаха сянка да пролазва по покривите.

— Няма — дрезгаво изрече тя. — И ти няма да успееш да ме принудиш.

— Нима? — осведоми се Уорик Сън. — И на какво се дължи тази ти увереност?

— Защото ще умреш.

В този миг Зуса се приземи сред тях. Остриетата й пръснаха кръв от околните тела. Движенията на безликата представляваха истински спектакъл: тя бе скочила сред тълпа от почти петдесетима. За цялото време, през което я познаваше, Алиса не я бе виждала да се сражава по подобен начин, дори и срещу тъмния паладин. Тя не се стараеше да блокира удари, а се осланяше единствено на бързината си. Тя се извиваше, отскачаше, стрелваше, а кинжалите й разсичаха гърла, гърди и очи.

— Спрете я! — изкрещя Стърлинг. Прекалено слаба, Алиса се опита да измести глава, за да продължи да наблюдава битката. Подир първоначалната изненада моряците се бяха прегрупирали и атакуваха на свой ред. Безликата вече не нападаше със същата бързина; много от ударите й пропускаха или биваха отблъснати. Но въпреки това телата около нея продължаваха да се увеличават. Това даваше надежда на Алиса.

Паникьосаният Стърлинг я сграбчи за косата и притисна кинжал до гърлото й.

— Това няма да я спре — промълви лейди Гемкрофт. Изглежда и търговецът осъзнаваше това.

Сега Зуса бе принудена да премине в защита. Много от ивиците й бяха прерязани и подгизваха от кръв. Въпреки това тя продължаваше да се сражава. Изглеждаше, че противниците са я обградили и не са й оставили път за бягство. Тя им показа, че грешат, като подскочи високо във въздуха. Скокът й я отведе досами Алиса: последната можеше да я докосне, ако ръцете й не бяха завързани.

В следващия миг Торгар изникваше край тях. Огромният му пестник блъсна слепоочието на Зуса. Безликата се олюля и бе повалена с ботуш в лицето. Наемникът изтегли меча си и се приготви да нанесе удар.

— Не! — изпищя Алиса.

Торгар спря и погледна към нея, а подир това изрита кинжалите от ръцете на Зуса и стъпи върху гърлото й. Уорик Сън сграбчи вързаната жена за врата и я изправи с неподозирана за годините му сила.

— Не цениш своя живот, но трепериш над нейния? — попита той. — Тогава подпиши още сега, иначе ще те накарам да гледаш как този скот одира кожата й на ивици. И подир това ще те обвия с тях, Алиса, също както твоята приятелка е обвита в ивици плат.

Зуса замаяно се взираше към небето. През насълзени очи лейди Гемкрофт наблюдаваше как Торгар се усмихва широко и забива меча си в дланта на Зуса, за да породи писък. Алиса на свой ред изпищя.

— Ще подпиша! — изкрещя тя. — Моля ви, не я убивайте. Ще подпиша.

Уорик се усмихна до уши.

— Умно момиче. Донесете й перо.

Китките на Алиса бяха развързани. Един от моряците трябваше да я издигне и подпре, иначе тя нямаше да може да остане права. Тъй като ръцете й не спираха да треперят, Стърлинг доближи факла до тях. През цялото време жената не откъсваше поглед от лицето на Зуса, сгърчено в болка заради прободената длан. Без причина — с изключение на злорадство — Торгар завъртя острието. Безликата не извика. Алиса също запазваше мълчание, макар че стоплящите се пръсти бяха започнали да болят ужасно.

Когато тя можеше да държи перото, търговците й поднесоха свитъка. Преди тя да е успяла да подпише, един от моряците извика. Останалите се обърнаха на север. Гледката отново разпали надеждите на Алиса: към тях се отправяха войници, носещи герба на Едгар Мос, един от най-верните васали на лорд Мърбанд. Те бяха готови за битка. Нямаше съмнение срещу кого: Инграм най-сетне бе изпратил хората си да изтребят Търговските лордове. Най-сетне бе избрал да докаже, че той е господар на Ейнджълпорт, не само на хартия, а и в действителност. Лейди Гемкрофт искаше да им извика, да ги приветства, но не се осмели, защото Торгар все така притискаше гърлото на Зуса с крак и приковаваше ръката й.

А Уорик оставаше спокоен, което сепна Алиса. Войниците спряха на известно разстояние и се разделиха, за да пропуснат господаря си. Лорд Едгар бавно се отправи към търговеца, изтегли оръжие…

И се отпусна на едно коляно.

Едновременно с този му жест умряха и последните надежди на Алиса.

— Градът е ваш — каза Едгар и се изправи. — Инграм е мъртъв.

— Ти ни служи добре — каза Уорик, отново ухилен широко. — Службата ти винаги е била възнаграждавана подобаващо, сегашният случай също няма да представлява изключение. Хората вече се стичат към нас. Ние ще донесем спокойствие и ред сред хаоса. Само въпрос на време е и кралят да приеме и утвърди новата ми позиция начело на Ейнджълпорт. Още от този момент мога да ти обещая, Едгар, че ще останеш доволен от възнаграждението си.

— За начало можеш да ми дадеш земите на Йор — каза Едгар. — За момента те остават без стопанин, защото предишният им господар бе убит.

— Разбира се — развеселено отвърна възрастният търговец. — Разбира се.

Лорд Едгар Мос погледна към Алиса и се поклони ниско.

— Простете, ако прекъсвам нещо — усмихна се той.

— Не си прекъснал нищо — рече Стърлинг. — Алиса тъкмо се канеше да подпише едно дребно споразумение. Един допълнителен свидетел е винаги добре дошъл. В случай че впоследствие й хрумне да се отмята.

— За мен ще бъде удоволствие. Хайде, Алиса. Подписвай. Чакаме само теб.

Тя се чувстваше безпомощна. Със свободната си ръка взе пергамента, за да го прочете още веднъж.

Всеки ред от този документ представляваше унищожаването на години търговия. Означаваше края на всички минимални цени за стоките им. Означаваше края на общата им сила. Обединените до неотдавна щяха да останат сами, вкопчени в борба за оцеляване и възстановяване. А междувременно Търговските лордове щяха да залеят и северните земи.

Но ако не подпишеше, това щеше да означава не само нейната смърт, а и тази на Зуса. И никога повече нямаше да види сина си. В този момент всички останали мисли бяха изгубили значението си.

Тя доближи перото до пергамента, надраска подписа си и разтвори пръсти.

— Вече имате исканото — каза Алиса и подаде документа на Уорик. — Сега ни пуснете да си вървим.

— Промяна в плана — рече Уорик Сън и кимна на Торгар. Огромният наемник прихна, извади меча си от ръката на Зуса и разсече стомаха й.

Алиса изрева от гняв и се хвърли към Торгар. Той пусна меча и я сграбчи за шията.

— Мислиш, че ще можеш да ме нараниш ли, кучко? — попита Торгар и стовари пестник в стомаха й. Лейди Гемкрофт се преви, задавена. Думите на Уорик, отправени към лорд Едгар, долетяха до нея отнякъде далеч.

— Изпрати я при елфите — каза търговецът. — Трябва да ги успокоим, за да затвърдим контрола си над земите. По-хубав дар надали са очаквали.

— Не — промълви Алиса. Не можеше да повярва, че е възможно да се случва нещо толкова несправедливо.

— Чу ли? — попита Торгар и я дръпна към себе си, за да изръмжи досами ухото й. — Ще си изгубиш главата, задето си нападнала онази елфическа повлекана. И знаеш ли кое е най-забавното? Аз я подредих така. Ти ще понесеш вината от моята постъпка, мърло, а аз ще се разполагам с богатството на Лори Кинън. Просто не мога да си представя по-подходяща съдба за наперена аристократка като теб.

— Достатъчно, Торгар! — извика Стърлинг, когато наемникът понечи да я удари отново.

Алиса сведе поглед. Зуса лежеше недалеч, притиснала едната си ръка над стомаха, а другата протегнала към нея. Лейди Гемкрофт също протегна ръка към нея. Пръстите им се докоснаха.

— Толкова съжалявам — прошепна Алиса.

— Водете я — каза Стърлинг, обърнат към трима от хората си.

Няколко ръце сграбчиха Алиса и я повлякоха — към градската тъмница. Преди да изчезне зад първия ъгъл, жената успя да се обърне. Зуса оставаше да лежи сред локва от собствената си кръв, забравена.