Танц с огледала

Глава дванадесета

Хаерн се стовари на пода край леглото, в което елфите бяха поставили Зуса, и изпусна откраднатия меч. Оръжието тежко издрънча върху дървения под.

Раната в рамото му отново кървеше, отворила се по време на бягството им. По-рано той не бе обръщал внимание на болката.

— Благодаря ви, че ни приютихте — обърна се Алиса към посланик Гревен. Елфът й се усмихна и я потупа по ръката.

— Този дом е и ваш — рече той.

— Нещата не са толкова прости — каза елегантна елфическа дама в зелена рокля, привлечена от суматохата. — Кои са тези двамата и защо сте ги довели?

Ако не беше толкова изнурен, Хаерн определено би останал впечатлен от красотата й. Предвид необичайния за Алиса начин, по който въпросната сведе глава, Хаерн прецени, че това трябва да е самата принцеса Лариса. Тримата почти не бяха разговаряли по време на бягството си, но Алиса бе изтъкнала, че принцесата заслужава изключително уважение.

И тъй като позицията им изглеждаше рискована, Хаерн не предостави на Алиса възможност да лъже.

— Аз съм Стражителя, когото лорд Инграм възнамеряваше да обеси — рече той. — Зуса ме спаси и бе ранена. Готов съм да се закълна, че бях затворен несправедливо.

Лариса не изглеждаше особено доволна от чутото; същото се отнасяше и за останалите елфи, които се струпаха и започнаха оживено да разговарят на непознат език. Единствено посланикът не изглеждаше притеснен.

— Защо са тук? — обърна се принцесата към Алиса. — Защо не сте ги задържали при себе си, за да понесете риска?

— Подир смъртта на Лори Кинън съпругата му се обърна срещу мен. Тя ме постави под арест в стаята ми, преструвайки се на загрижена за сигурността ми. Уверена съм, че тя възнамеряваше да ме убие.

— Да ви убие? — изненадано повтори посланик Гревен Трил. — Но защо? Тя е част от вашата Трифекта.

— Мадлин не се интересува от историята, традициите и съюзите — отвърна Алиса. — Тя не би се поколебала да разруши Трифектата.

— Това не ме касае, лейди Гемкрофт — каза Лариса. — Неразбирателството между нас и Ейнджълпорт е далеч по-важно от вашите вътрешни дрязги. Не можем да поемем риска да ви приютим. Трябва да си вървите.

— Биха могли да останат, докато се възстановят — намеси се Гревен и погледна към Хаерн. — Зле ли си ранен, Стражителю?

— Хаерн — отвърна младият мъж. — И съм добре. Но се тревожа за Зуса.

Безликата лежеше неподвижно върху леглото. От него долиташе единствено тежкото й дишане. С помощта на Алиса бе успявала да тича. Хаерн бе предложил да я пренесе през последните няколко улици, но Зуса бе отказала. И изглежда сега плащаше цената за усилията си.

— Подслоняването им е риск, който не сме в състояние да поемем — продължаваше принцесата. — И най-малката непредпазлива стъпка би могла да доведе до война. Опасявам се, че покровителят на този град няма да приеме подобно нещо.

Гревен се приведе над Зуса и се намръщи, заслушан в дишането й.

— Тя се е отровила с листа от никоа — каза елфът и притисна пръсти към шията й, за да отмери пулса. После отмести клепачите й, за да им покаже пожълтялата склера.

— Никоа? — повтори Алиса.

— Дребен храст, който расте сред корените на дърветата. Вие го наричате виолетов лист.

— Отровила се е? — сепнато попита Хаерн. — Как така се е отровила? Ще се оправи ли?

— Без нашите грижи? — Гревен погледна към принцесата. — Тогава положението й ще продължи да се влошава. След два, най-много три дни тя ще умре.

Стаята притихна. Само неколцина елфи все още тихо разговаряха помежду си. Лариса и посланикът не откъсваха очи един от друг. Най-сетне принцесата заговори:

— Благодарни сме ви за добрината, Алиса, но знаем, че тя бе предложена с известна облага от ваша страна. Ако останете, то ние ще трябва да се оттеглим и да заявим, че на продължаващите набези по границите ни ще бъде отвърнато с война. Животът на една слугиня не е по-скъп от хилядите, които биха погинали, ако Инграм узнае, че сме ви помагали.

— Слугиня? — каза Алиса. — Тя не е слугиня, а моя приятелка. Трябва да й помогнете!

— Решавайте, лейди Гемкрофт.

Хаерн наблюдаваше борбата й. Искаше му се да можеше да й помогне с отговор. Бяха дошли при елфите за помощ: Алиса бе настояла, че посланикът им бил обещал съдействие. Но излизаше, че последната дума тук принадлежи на принцесата.

Къде другаде можеха да идат? Малцината слуги и наемници, които бяха довели със себе си от Велдарен, бяха останали в имението на Кинън. Надали все още бяха сред живите. Тримата бяха сами.

— Гоните ме? — студено попита Алиса. — Така ли да разбирам?

Лариса кимна веднага. В очите на неколцина от елфите зад нея личеше съгласие.

Наскърблението в погледа на лейди Гемкрофт остана нескрито.

— Ще кажете ли и на останалите за идването ми тук? Или смятате, че приятелството ми се дължи единствено на алчност?

— Няма да изричам лъжи — каза принцесата. — Би било обидно да петня честта си по такъв начин. Ние държим на думата си, Алиса. Крайно време е вие, човеците, да научите това.

Всички погледи бяха насочени към Алиса. Хаерн се чувстваше прекалено изтощен и измъчен, за да се гневи. Коленичил край леглото на Зуса, той хвана ръката й. Пръстите й пламтяха от треска. Тази горещина съумя да възвърне яростта му. Той се обърна към елфите и се изправи. Студеният гняв на Стражителя започна да изпълва същността му.

— Страхливци. Прикривате страха си зад предпазливост. Говорите за война, за да скриете неспособността си да действате. Ние идваме при вас с молба за помощ, а вие ни прогонвате, за да изпълните своите цели. Самото ви присъствие в този град означава смърт. Хапете ръката, която някога се е протягала в приветствие — изборът си е ваш. Но знайте, че тукашните бесни кучета бързо надушват кръвта. Няма да останете скрити от тях, не за дълго. Не и от мен.

— Мълчи, Хаерн. — Алиса го изгледа остро.

— Това заплаха ли е? — попита принцесата. Тя стоеше абсолютно неподвижно, единствено устните й се бяха раздвижили. — Заплаха ли е, Стражителю?

— Не, освен ако Зуса не умре заради страхливостта ви.

— Достатъчно! — Алиса пристъпи пред него. — Няма да се извиня за думите му — поде тя. Хаерн почувства гордост заради величието, с което тя стоеше пред принцесата. — Няма да се извиня, защото ги споделям. Но зная, че става дума за много животи. Зная и какво би избрала Зуса. Ще си вървя. Правя го с надеждата, че ще откриете начин да запазите мира и хилядите, които иначе биха погинали. Но повече не ме смятайте за приятелка и съюзничка.

Посланикът се приближи до Лариса и започна да говори, но неколцина от другите започнаха да крещят. Принцесата поклати глава; тъгата в очите й само разпали още повече гнева на Хаерн.

— Вървете — каза тя. — И се пазете, лейди Гемкрофт. Боли ме при мисълта, че всички обсъждания между народите ни са обречени на подобна съдба.

— Изборът бе ваш — отвърна Алиса, поклащайки глава. Подир това тя се обърна към Хаерн. — Ще можеш ли да я носиш?

Младият мъж взе Зуса на ръце и пренесе колкото се може повече от тежестта й върху здравото си рамо. Болката бе унищожителна. Поне сега щеше да има полза от всички онези някогашни уроци. Той я прогони от съзнанието си, принуди се да не изпитва нищо. Просто някакво досадно усещане.

— Мога да вървя — промърмори Зуса.

— Разбира се — засмя се Хаерн. — Но няма да го направиш.

Съпровождани от студените погледи на елфите, тримата излязоха на улицата. За момент Алиса се обърна назад — може би очакваше, че някой ще ги последва, но нищо подобно не се случи.

Озовал се отново навън, Хаерн се почувства беззащитен. Струваше му се, че всеки чифт очи е вперен в него. Това бе далеч от истината, но пък той бе привикнал да се придвижва сред сенките.

Поне дрехите им не привличаха внимание. Стига да не се натъкнеха на войници, имаха шанс.

— Сега накъде? — попита Хаерн. Зуса обви ръце около шията му и се постара да не му тежи.

Алиса огледа улицата и въздъхна.

— Нямам представа, Хаерн. Ще ми се да си бяхме у дома.

Той споделяше желанието й. Какво ли не би дал за присъствието на наемниците Есхатон. Тарлак щеше набързо да убеди елфите с помощта на няколко огнени кълба. Бруг щеше да се справи отлично с хленченето, а Делисия щеше да изрече няколко тактични думи, за да…

— Имам идея — каза той. — Отчаяна е, но може да ни помогне за няколко дни, докато измислим нещо друго.

— Води — каза Алиса. — Имам ти доверие.

— Надявам се, че ще се окажа достоен за него.

По време на първата младоженска разходка Хаерн и Зуса бяха запомнили разположението на по-важните места — пазарите, доковете и домовете на Търговските лордове. Една сграда му бе направила впечатление с незначителния си вид. Именно към нея се отправяше сега. За достигането й съществуваше един-единствен проблем: тя се намираше отвъд една от вътрешните стени. А това означаваше преминаване край караул на градската стража.

— Когато ни разпитват, просто кажи истината — обърна се той към Алиса. — Приятелката ни е болна и търсим помощ.

— Сигурен ли си?

— Стига си се притеснявала — сънливо каза Зуса. — Подобна страхливост не ти е присъща.

Алиса се изчерви и ускори крачка, за да настигне Хаерн.

Край портите стояха двама войници, които оглеждаха преминаващите. На моменти те отпращаха някои от минувачите назад — обикновено онези, които бяха прекалено бедни, за да си позволят подкуп. Преди, облечен в скъпи одежди, Хаерн бе преминал напълно безпрепятствено. Никой не обръщаше внимание на благородниците. Но що се отнасяше до останалите…

— Спрете — каза по-едрият войник, когато тримата се опитаха да преминат. — Какво й е?

— Треска — отвърна Хаерн. Той гледаше предимно в земята, за да не остане запомнен.

— Треска? — Другият пазач се приближи. — Не ни е изтрябвала чума край пристанището. Много ли е зле?

— Тя скоро ще умре — каза Алиса и пристъпи напред.

— Ти негова жена ли си?

— Да — веднага отвърна тя. — Моля ви, тя е наша приятелка.

Алиса пъхна ръка в джоба си и изтегли шепа монети. Хаерн изтръпна; не се изненада, когато войниците присвиха очи. Всяка монета бе златна и нова — нещо непостижимо за хора с облекло като тяхното.

— Моля ви. — Жената предложи по три монети на всеки от тях. — Много бързаме.

Вторият войник взе златото, но по-едрият се почеса по брадичката. Хаерн усети внимателния му поглед върху себе си и се напрегна, очакващ мига на разпознаването. Високият се приведе към другаря си и прошепна нещо.

— Не говори глупости — каза другият. — Това не е той.

— Откъде знаеш?

— Зная. — Вторият войник погледна Хаерн в очите. — Той ме спаси от Привидението. Нима бих могъл да забравя лицето му?

Едрият сви рамене и също взе своя дял.

— Благодаря за разбирането, което проявявате към работата ни — каза той.

— Определено е тежка — отвърна Хаерн.

Отвъд стената тримата завиха надясно.

— Следващия път се задоволи с няколко медни монети — рече мъжът, когато стражите останаха зад тях.

Алиса се изчерви:

— Най-дребното, с което разполагам, са няколко сребърни.

Хаерн подбели очи.

— И без това няма да минеш за простолюдна. Не те бива да се прегърбваш.

Лейди Гемкрофт понечи да протестира, но видя Зуса да се усмихва, затова не каза нищо и продължи да следва Хаерн. Най-накрая той спря пред целта им.

— Храм? — попита Алиса.

— Жреците може да ни подслонят. Или поне да помогнат на Зуса. В момента това е най-важното.

Благородницата изглеждаше засрамена.

— Трябваше да се сетя и сама.

Тукашният храм на Ашур заемаше едва една трета от големината на своя велдаренски побратим. Около вратата не се забелязваха никакви украшения, а стените бяха дървени. Хаерн прецени, че в Ейнджълпорт влиянието на Карак трябва да е по-силно. А може би местните просто нямаха време за богове? И двата варианта не носеха утеха.

В средата на вратата бе поставена голяма халка, която Алиса потропа. Подир миг вратата се открехна. Зад нея стоеше момче на около тринадесет.

— С какво бих могъл да ви помогна? — с привикнала учтивост попита то.

— Търсим убежище. — Хаерн наклони глава към Зуса. — Приятелката ни се нуждае от целение.

— Момент.

Вратата бе затворена отново; отвъд нея прозвуча изщракване. Стражителя поде нова рецитация, за да прогони измъчващата го болка. Нещо топло се стичаше по ръката му — раната бе започнала да кърви през превръзката. Не оставаше много. Трябваше да издържи само още малко. Подир минута юношата отново изникна и ги покани да влязат, разтворил широко:

— Простете за чакането. Последвайте ме.

Той ги отведе направо в залата със светилището. Пейки, разноцветни заради различния тип дърво, обграждаха нисък подиум. Младият свещенослужител посочи към една от пейките.

— Сложете я да легне там.

Забелязал въпросителния поглед на Хаерн, за момент юношата се отскубна от рутината.

— Аз съм Лоугън.

Стражителя забеляза, че младежът крие нещо в ръцете си — преди пред гърдите, сега зад гърба си. Докато отпускаше Зуса, той хвърли бърз поглед. Предметът приличаше на малка метална палка.

— Ти ли си свещеникът? — попита Алиса, оглеждаща помещението.

Лоугън се усмихна широко в отговор.

— Не, госпожо. Нол отговаря за всичко. Аз само помагам. В момента него го няма, но скоро ще се върне. Ще ви помоля да останете тук.

— Разбира се. — Хаерн стисна ръката на Зуса. — Би ли ни донесъл одеяла?

Юношата се изчерви.

— Веднага.

Зад олтара имаше врата, където той изчезна, за да изникне отново с няколко одеяла.

— Не знаех от колко ще имате нужда.

— Благодаря ти. — Алиса зави приятелката си с две одеяла, тъй като последната отново бе започнала да трепери. Лоугън се загледа в нея, но се сепна, усетил погледа на Хаерн.

— Какво й е?

— Болна е — отвърна Хаерн. — Не е ли очевидно?

Лоугън премигна два пъти, после бързо се оттегли зад олтара, като отново им напомни да останат тук.

— Малко е нервничък — отбеляза Хаерн.

— Остави го. — Лейди Гемкрофт се настани при Зуса и започна да я гали по челото.

Минутите течаха в мълчание. Хаерн се настани срещу двете жени, опрял върха на откраднатия си меч върху пода. Мразеше усещането за безпомощност, мразеше болката, която отказваше да напусне рамото му, мразеше кръвта, стичаща се по китката му и към пода. Но най-вече мразеше беснеещото в сърцето му желание за мъст. Това желание не изглеждаше подобаващо за един храм, без значение колко малък.

Но той не можеше да го отхвърли. Мадлин. Инграм. Елфите. Сега повече от всякога разбираше желанието на Привидението да разруши всичко. Къща от карти. Нима в подобно място някой оставаше прав? Вече не бе сигурен дори и в доверието си към Алиса.

Вратата, през която бяха дошли, се отвори с шумно проскърцване. В храма изникна мъж на средна възраст, дългокос, но гладко избръснат. Бялата му роба рязко контрастираше със смуглата му кожа.

Забелязал посетителите, той се усмихна.

— Виждам, че имаме гости — рече той. — Добре дошли. Аз съм Нол, жрец на този храм.

Хаерн се изправи, за да се поклони. Алиса остана седнала, хванала безликата за ръката. Зад олтара изникна Лоугън.

— Погрижи ли се за гостите ни? — обърна се жрецът към него.

— Бяхме приети добре — отвърна Хаерн наместо запитания. — Макар да се страхувах, че Лоугън ще ни удари със сопицата си.

Юношата сведе поглед към нозете си.

— Крадци… Знаете как е…

— Мнозина идват с думите, че търсят опрощение, а си отиват с парите ни — рече Нол. — Не ми е приятно да го оставям сам, но някой трябва да остава да пази храма. А кои сте вие?

— Казвам се Хаерн. Това е Алиса, а болната ни приятелка се нарича Зуса.

Нол се приближи до лежащата и се намръщи. Лейди Гемкрофт го погледна с надежда.

— Ще можеш ли да й помогнеш? — попита тя. — Обещавам, че ще ти заплатя добре.

Алиса вече пъхаше ръка в джоба си, но жрецът махна с ръка и коленичи край пейката, за да огледа Зуса по-добре.

— Какво й се е случило?

— Не съм сигурна, че мога да кажа. Преди няколко дни тя имаше треска. В началото се възстанови, но впоследствие положението й се влоши.

Свещенослужителят обгърна лицето на Зуса с длани, притисна чело до нейното и затвори очи. И започна да се моли. А Хаерн се отпусна върху своята пейка, неспособен да задържа концентрацията си. Наложи се да стисне зъби, за да потисне припламналата отново болка в рамото.

Бяла светлина обгърна ръцете на жреца и изчезна.

— Виждал съм подобни състояния и преди, макар и не толкова остри. Тя употребява ли кремион?

— Не — отвърна Алиса. — Защо?

— Защото симптомите ми напомнят точно на това. Понякога хората приемат прекалено много и това ги разболява. Обикновено се възстановяват след около ден, когато тялото се освободи от отровите. Но тя…

— Виолетовият лист — каза лейди Гемкрофт.

— Виолетов лист?

— Подобен е на кремиона, но много по-силен. Това е всичко, което зная, жрецо.

Нол отново сви рамене.

— Ще се постарая да й помогна. Лоугън, помогни ми да я отнесем в стаята ми. Тя не бива да лежи върху пейката.

Алиса се отдръпна, за да им направи място. В погледа й личеше нескрита тревога.

Премазан от умора, Хаерн я наблюдаваше лежешком.

— Ти я обичаш, нали?

— Като сестра. Може би повече.

— Това усещане не ми е познато. Аз имах единствено брат, когото не познавах особено добре.

Жената погледна към него.

— Какво стана с него?

Хаерн се усмихна тъжно, жегнат от срама на спомена.

— Убих го заради баща ни. От години не се бях сещал за това.

На тези думи Алиса не знаеше какво да отговори, затова остана загледана във вратата, отвъд която Зуса бе изчезнала. Подир няколко мига се раздвижи, за да се покрие с едно от одеялата.

— Постъпих правилно, нали? — попита тя. — Като позволих на елфите да останат?

— Намерила си кого да питаш. — Стражителя затвори очи. — Аз дори не зная защо им помагаш. Какво общо имат те с теб? И какъв е този виолетов лист?

Той чу как Алиса въздъхва.

— Богатствата на Лори Кинън чезнат. Единственият източник на приходи представлява търговията с кремион, отглеждан из Рамерата. Но неотдавна чухме слухове за някаква нова билка, внасяна от Търговските лордове. Всички говореха, че тя била много по-силна от досегашните наркотици. Зуса ми донесе проба и можах да се уверя сама. Проблемът е, че въпросният храст расте единствено в горите на елфите. Може би заради тамошната почва или заради самите елфи. Нямам представа. В продължение на две години търговците са се опитвали да го отглеждат изкуствено, но не са успели. Затова са избрали нова стратегия.

— И това е причината за целия конфликт?

— Отчасти. Всеизвестна е омразата на Инграм към елфите. Но този път той отиде прекалено далеч. Дори няма представа, че търговците се възползват от него. Лорд Мърбанд се интересува от горските ресурси. Смята, че те биха представлявали подходяща компенсация за убитите от елфите. Получи ли земята, той ще я раздаде на своите благородници. После е само въпрос на време те да я продадат на някой от Търговските лордове срещу немислима сума, която те бързо ще си върнат с печалбите от виолетовия лист.

— Само че този път елфите няма да отстъпят — каза Хаерн, припомнил си изражението на принцесата им. — Или?

Лейди Гемкрофт въздъхна.

— Не, не мисля, че ще отстъпят. Има и такива, които се надяват да избегнат войната и биха проявили склонност да се разделят с няколко акра. Но много повече са елфите, които се надяват в противното. Инграм Мърбанд не подозира за тази им промяна. Той продължава да гледа на тях като на страхливци…

— В такъв случай идването ти тук и помощта за елфите са били начин да защитиш инвестициите на Лори Кинън?

— Това ли е мнението ти за мен? — попита тя. Студеният гняв на думите й го накара да отвори очи. — Че богатството на Трифектата е единственото, което ме интересува? Видях задаваща се война, Стражителю, война, която Лори не бе съумял да предотврати сам. Исках да я спра. Зная, че ние, трите семейства, не сме безгрешни, но Търговските лордове са далеч по-лоши. Те не рискуват нито земя, нито наследство. Разполагат единствено с корабите си, златото си и пороците си. Виолетовият лист е изключително опасен, но те няма да се поколебаят да наводнят цял Дезрел с него, защото това ще им донесе приходи. Ако не друго, Трифектата е създала империя от мини, ферми и села. Улрих и останалите като него не биха се поколебали да изпепелят цял Нелдар, за да продадат пепелта за сапун. И биха насочвали товарните си кораби сред море от трупове.

Хаерн спокойно се взираше насреща й.

— А аз защо съм тук? Истинската причина?

— Защото Тарас Кинън беше добър човек и достоен наследник, когото Привидението накълца. И остави детето му кръгло сираче. Доведох те тук заради мъст.

— Просто като твое оръжие?

— Разбира се. Не си ли точно това? Най-страховитият убиец в Дезрел?

Хаерн се намести върху пейката, за да успокои раненото рамо. Той си помисли за удивителните умения, показани от Привидението. Непознатият го бе надвил с лекота.

— Вече не съм толкова сигурен.