Танц с огледала

Глава осма

Инграм се събуди в отвратително настроение. Лекарството, връчено му от целителя, не бе успяло да притъпи болката в рамото изцяло и остатъкът от съня му бе неспокоен. След като се надигна, той побърза да се окъпе в приготвената гореща вана. Подир това целителят изникна отново, за да смени превръзката.

— Раната е чиста — каза старецът. — Ще се оправите.

— Постарай се да не се инфектира — промърмори Инграм. Лечителят бе заменен от появата на началника на стражата.

— Какво искаш? — навъсено попита лорд Мърбанд.

— Заловихме го — отвърна войникът. — Хванахме Стражителя.

Останалата част от сутрешните приготовления на благородника премина с усмивка на уста. Макар да му предстоеше неприятна среща с елфите, в момента той мислеше единствено за тъмницата си.

Мърбанд напусна дома си в компанията на група телохранители: зад градските стени имаше елфи и Инграм не възнамеряваше да се излага на риск, дори и зад стените на собствения си двор.

Градските тъмници бяха прокопани в подножието на хълма, върху който се издигаше домът му. Имаше само един вход, който се охраняваше денонощно.

— Той не е казал нищо — рече началникът на стражата, докато отключваше. — Но и ние не го разпитвахме много.

— Хубаво. Искам лично да се заема с това. Как го заловихте?

Войникът сведе поглед към ботушите си.

— Защитил двама наши пазачи от Привидението. Спасил ги е.

Мърбанд се навъси.

— Интересно. Ще имам това предвид. Ако не друго, подобна постъпка може да му заслужи достойна смърт.

— Както наредите, милорд.

Коридорът бе осветен от малки лампи. Слаба светлина долиташе и откъм килиите: във всяка от тях бе издълбан прозорец, отвеждащ към склона на хълма. Въпреки че тъмницата бе огромна, всяка килия бе претъпкана.

Килията на Стражителя се намираше дълбоко в тъмницата, самостоятелна. Той бе прикован към стената с нелепо количество вериги — изглежда тъмничарят се бе опасявал от евентуално бягство. Една от веригите бе обвила врата на пленника, съединяваше се с друга около кръста му и продължаваше към стената. Друга държеше ръцете му над главата, обгърнала китки, за да се отправи към халка в тавана. Оковите го държаха коленичил, неспособен да се надигне или да легне.

Качулката му липсваше. Инграм видя насреща си красив млад мъж с руса коса и сини очи. Пресен белег се бе издул върху челото му.

— Ето че се срещаме отново — усмихна се лорд Мърбанд. — Трябва да призная, че не очаквах това да се случи толкова скоро. Уби ли още от пазачите ми, Стражителю? Или предпочиташ да ми кажеш истинското си име, след като виждам лицето ти.

Пленникът го погледна, с което принуди Инграм неволно да направи крачка назад. В погледа имаше нещо злокобно, гаранция за възмездие, което никакви вериги не можеха да спрат. Нищо чудно, че тъмничарят го бе приковал толкова усърдно. Благородникът приглади ризата си, за да се овладее, а после леко зашлеви окования през лицето.

— Няма да кажеш? И основанията си ли смяташ да премълчиш? Началникът на стражата каза, че си защитил двама от хората ми. Защо?

— Знаеш защо — с уморен глас отвърна Стражителя. И кимна към останалите килии, където затворниците клечаха сред собствената си мръсотия. — Вече избрал ли си кои ще обесиш?

Инграм се почеса по брадичката.

— До момента е сигурна само бройката им, двадесет. Все пак двама от войниците ми са умрели. Аз съм човек на думата си.

— Аз също — каза Стражителя. — Ако обесиш дори още едничък затворник, ще страдаш.

Инграм много се смя.

— Страховита заплаха. Ти си окован в тъмницата ми. И от това, което чух, не си успял да надвиеш Привидението. Това означава, че си безполезен за мен.

Думите засегнаха пленника повече от очакваното, затова Мърбанд продължи.

— Само като си помисля, че велдаренската ти репутация ще се окаже тъй куха в моя хубав град.

Стражителя се напрегна срещу веригите си. Не съумя да помръдне, единствено да вдигне шум. Този път Инграм остана неподвижен. Страхът му бе изчезнал. Отново се чувстваше господар на ситуацията.

— Ситуацията ти е пословична проява на божествена справедливост. Ти прониза рамото му, друг прониза твоето. Но ти няма да получиш целение. Ще бъдеш обесен, пред погледа на целия град. Искам Привидението да види какво го очаква.

— Няма да го заловите — недоловимо прошепна Стражителя. — Той е много по-добър от хората ти.

Инграм стъпи върху раненото рамо и вложи тежестта си. Въпреки болката, пленникът не реагира.

— Уверен съм, че мнозина от Велдарен са казвали същото и за теб — каза лордът и се накани да си иде. — Но не се притеснявай. Гордо ще нося раната си. С времето точната версия ще изчезне. Аз ще бъда запомнен като човека, който те е заловил. Благодаря ти, Стражителю. Наследството ти ще премине към моите дела.

На излизане Инграм се обърна към тъмничаря.

— Запушете прозореца му — нареди той. — Искам да стои сред мрак. И нека войниците отново приготвят бесилките. По залез-слънце ще му окачим въжето.

Приключил с този въпрос, той напусна тъмницата. За своя изненада се натъкна на голяма група наемници. До този момент не изглеждаше да има сблъсъци между тях и хората му, но напрежението бе осезаемо.

Сред наемниците пристъпи напред дама, която направи реверанс. До този момент Инграм никога не я бе срещал, но нямаше как да я сбърка.

— Добре дошла, лейди Гемкрофт — каза той. — Каква причина ви е довела на тъй противно място?

— Слухове, лорд Мърбанд — каза Алиса. Веселостта й звучеше принудено. — Приятни слухове, ако се окажат истина. Научих, че сте заловили човека, известен във Велдарен като Стражителя.

Инграм кимна.

— Виждам, че някой от войниците ми е непростимо бъбрив.

— Вие обесихте тридесет души като предизвикателство към него, а после сте го заловили насред улицата — отвърна дамата. — Не ми казвайте, че людските приказки ви изненадват.

— Бихте ли искали да отидем в кабинета ми, където…

— Не. Можем да проведем разговора си и тук. Стражителя е велдаренски престъпник. Той е убил стотици от жителите на града. Искам да ми бъде предаден, за да го изпратим обратно във Велдарен, където да бъде съден.

— Уверявам ви, обесеният в Ейнджълпорт е също тъй мъртъв, колкото и удушеният във Велдарен.

Очите на Алиса припламнаха.

— Кой казва, че възнамеряваме да го бесим? Той е пролял много кръв, Инграм. Ние възнамеряваме да отвърнем със същото. Настоявам Стражителя да ми бъде предаден веднага. Аз не съм някаква госпожица, която се бои да не си оцапа роклята. Не се боя лично да оставя пример чрез смъртта му.

— Настоявате? — Мърбанд се затрудняваше да повярва на слуха си. — Пристигате в града ми и отправяте искания? И защо би трябвало да се вслушвам в думите ви?

Лейди Гемкрофт пристъпи по-близо до него и продължи с тих глас:

— Само глупак би се изправил срещу Трифектата.

Инграм поклати глава. Усмивката все така стоеше върху лицето му, но не съответстваше с кипващата в гърдите му ярост.

— Някога се страхувах от вас. Но сега нещата се промениха. — Той посочи към войниците около себе си. — Могъществото на Трифектата спада, а Търговските лордове придобиват все по-силно влияние. Докато вие прахосвахте пари по наемници, за да воювате с улични отрепки, търговците засенчиха заблеяния Лори Кинън, отнеха му моряците и печелившите търговски пътища. Вие не ме контролирате и не ме плашите. И освен ако не искате да се окажете изгонена, ще се отнасяте към мен с уважението, което длъжността ми изисква. Кучият син ще увисне по залез-слънце. Разбрахте ли?

Алиса направи крачка назад. Наемниците й изглеждаха побеснели заради избухването му. Но тя не сподели гнева им, а отново направи реверанс.

— Простете. Щом не желаете да ми го предадете, позволете ми да го разпитам. Той може да знае нещо за убиеца на Тарас Кинън. Бих предпочела да науча всичко, каквото мога, преди то да изчезне в гроба.

След като пое успокоителен дъх, Инграм кимна.

— Разрешавам да говорите с него, но сама, без наемници. Ако намерението ви е да го разпитвате по грубия начин… — Той я изгледа. — Сигурен съм, че няма да имате нищо против да си изцапате роклята.

Алиса се изчерви, но не реагира, а за трети път изрази почит и помоли един от охранителите на тъмницата да й покаже пътя.

— Не се увличайте — добави Инграм. — Не бих искал да пропуснете срещата ни с елфите.

— Не се притеснявайте — отвърна жената, извръщайки глава. — Ще присъствам. Не би било добре война да унищожи Ейнджълпорт.

Инграм се навъси, но не каза нищо. Нямаше да й позволи да му развали отличното настроение. Стражителя бе заловен, залавянето на Привидението също бе само въпрос на време. Подмятането й за война бе дребнаво и запратено наслуки. Истина беше, че поданиците му нарушаваха елфическите граници, но пък елфите бяха страхливци. Ако нещата загрубееха, лорд Мърбанд не се съмняваше, че ще успее да защити мира.

Ами ако елфите желаеха война? Той намести яката на ризата си, изпълнен с неочаквано смущение. Какво щеше да стане, ако елфите преминеха към открита агресия? Почти двеста от тях в момента се намираха зад стените на Ейнджълпорт. Кой знае още колко можеха да се промъкнат посред нощ. Ами ако пристигането на Лариса не бе отчаян опит за сдобиване с мир, както бе сметнал първоначално, а началната фаза от мащабно нападение?

Внезапно думите на Алиса бяха престанали да изглеждат незначителни. Една война с елфите би се оказала катастрофална. Той не бе излъгал пред останалите лордове от Рамерата. Можеше единствено да се преструва и отлага. Единствено армия би могла да разруши обединените сили на елфите. Армия, чието пристигане от северните земи би отнело прекалено много време.

— Къде са Йор и Едгар? — обърна се той към началника на стражата. Войникът отново вървеше до него.

— В покоите си, предполагам.

— Върви да ги доведеш.

Докато изчакваше, лорд Мърбанд разглеждаше карти в кабинета си. Накъдето и да погледнеше, пред погледа му изникваха обширните обработваеми земи, които елфите можеха да изпепелят. Близо до границите на горите им имаше замъци, но те щяха да защитят обитателите, а не нивите. А и тези крепости не биха могли да издържат продължителна обсада. Дали крал Едуин щеше да пристигне навреме? Или щеше да завари единствено руините на опожарения Ейнджълпорт?

Появата на лорд Едгар прекъсна мислите му.

— Сам ли си? — с лека нервност попита той.

— Йор трябва да дойде скоро — отвърна Инграм. — Откри ли кой е подслонил елфите?

Посетителят скръсти крепки ръце и се облегна на един шкаф.

— Който и да е бил, проявил е изключителна предпазливост. Във всеки от домовете е пристигнал наемник с торба злато, който го е закупил или го е наел за целия месец. След като помещенията са били почистени и опразнени, за всяка постройка е бил нает човек, който да я поддържа чиста.

— И нищо ли не се знае? Дори име?

Едгар поклати глава.

— От гилдията на наемниците отказаха да съдействат. Те не обичат да се знае кой ги ангажира.

Инграм подбели очи.

— Хвърли първомайстора им в тъмницата. До утре ще разполагаме с име.

— Сигурен ли си, че това е разумно?

Този път лорд Мърбанд не сдържа гнева си.

— Ако не смятах, че е разумно, нямаше да наредя!

Едгар се поклони ниско, за да покаже, че не е целял обида с думите си. Инграм се зае да си налива питие, а посетителят му се приближи да огледа картите.

— Какво очакваш от Търговските лордове? — попита той. — Желанията на елфите са ясни, същото се отнася за нашите и тези на Трифектата. Ние искаме храна и дървен материал, Трифектата иска да попречи на Търговските лордове да успеят, а на елфите им харесва да стрелят по нас. Но какво общо има с това човек като Уорик Сън?

Инграм се отпусна в креслото си и се наслади на тънката струйка топлина, спускаща се по хранопровода му.

— Търговците ли? — Мърбанд въздъхна. — Те настояват елфите да отстъпят земя като обезщетение за погиналите работници и понесените загуби. Не съм сигурен, че им вярвам. Да, те твърдят, че новопридобитите територии ще ускорят развитието на Ейнджълпорт. Истина е, че затрудненията с дърводобива биха засегнали безценните им печалби, защото биха затруднили изграждането на нови кораби. Но пък има и по-лесни начини за сдобиване с дървен материал; начини, които не включват катерене по купчини трупове. Разбирам проблемите, които вие с Йор имате, но търговците…

Едгар защипа лакът зад гърба си и отмести поглед. Инграм забеляза жеста му и се навъси.

— Искаш да кажеш нещо?

Другият най-сетне го погледна в очите и кимна.

— Става дума за виолетовия лист.

— За кое?

— За виолетовия лист — повтори Едгар Мос. — Това е растение, което расте сред елфическите гори. Ако захапеш някое от листата му, то те опиянява веднага, по-бързо и от най-силното уиски и далеч по-силно и от най-чистия кремион.

Инграм не се нуждаеше от много време, за да осмисли.

— Искат земята, за да започнат да отглеждат и продават тази билка.

— Уверен съм в това — потвърди Едгар. — Именно това ни поставя в такава трудна позиция. Миналата нощ опитах малко и мога да те уверя, че с подобно нещо ще натрупат достатъчно печалби, за да си закупят собствено кралство. Но ако ги обвиним, че виолетовият лист е единствената причина за замесването им, търговците на свой ред ще ни обвинят, че не обръщаме внимание на десетките погинали от елфически стрели.

Инграм погледна към празната си чаша. Искаше му се да си налее още.

— Защо не си ми казвал това по-рано?

Едгар сви рамене:

— Още не бях опитал от виолетовия лист и това беше само подозрение. Но след като видях за какво става въпрос… Онзи, който започне масови продажби, ще натрупа огромно състояние. Вече не се съмнявам, че точно това целят Търговските лордове. До момента изглежда, че елфите не осъзнават същинската причина, което улеснява нещата.

— Излиза, че познаваме и мотивите на търговците. — Инграм остави чашата, която бе започнал да накланя из ръката си. — Но по какъв начин бихме могли да се възползваме от това знание?

— Елфите трябва да направят някакви отстъпки — каза Едгар. — Изгубих прекалено много хора, за да допусна станалото да бъде потулено. Сега знанието ни позволява да наблюдаваме с нов поглед, може би дори да предвидим следващата стъпка на търговците. А дотогава трябва да бъдем единни.

— Трябва. — Инграм Мърбанд потърка ръце. — Ако се стигне до война, елфите ще отстъпят, особено ако видят, че приближаването на конфликта не ни притеснява. Нека търговските негодници хленчат и се превъзнасят. Поне сега зная защо създават такива проблеми…

Едгар се усмихна широко.

Подир две почуквания в кабинета изникна и лорд Йор.

— Простете закъснението ми — поклони се той.

— Простено е. — Едгар отвърна на поздрава му. — Радвам се, че се присъедини към нас.

— Присъединявам се към изразената радост — каза Инграм, насилил се да се усмихне. — Тъкмо обсъждахме предстоящата ни среща с елфите, по-точно Търговските лордове…

Въздухът вонеше на изпражнения и застояла вода. И вонята успяваше да си проправи път дори през носната кърпичка, която Алиса бе притиснала към лицето си. От двете страни на коридора ръце се протягаха през решетките; затворниците подвикваха цинично или ругаеха.

— Не им обръщайте внимание — каза тъмничарят.

Но това не беше лесно, не и предвид обидите, които летяха към нея. Един от затворниците изтъкна, че Алиса се възползвала от него като дете. Тъмничарят го заплю.

— Този го извадете и го набийте — обърна се той към хората си.

В другия край на тъмницата, в сумрачна килия, обвит във вериги като пашкул, стоеше Хаерн.

— Бих искала да разговарям с него насаме — каза Алиса.

— Не съм сигурен, че е безопасно да ви оставям с него — каза тъмничарят и кимна към окования. — Убил е мнозина. Зная, че знаете това. Той може да ви нарани не само с ръцете си.

— Вече изразих желанието си, тъмничарю. Или предпочиташ да затрудниш делата ми?

Едрият мъж поклати глава.

— Както желаете, милейди. Само не очаквайте аз да поема отговорност, ако се случи нещо.

Той отключи килията и й направи знак да влезе. След като Алиса прекрачи прага, ключалката зад нея отново щракна, при което дамата се сепна.

— За всеки случай — грозно се усмихна тъмничарят. Алиса не го удовлетвори с реакция. — Когато поискате да излезете, извикайте. Аз ще стоя наблизо.

— Благодаря — студено отвърна тя, обърна му гръб и пристъпи към Хаерн. Младият мъж изглеждаше изтощен; очите му бяха подпухнали. На челото му зееше рана, а рамото му бе омотано с мръсна превръзка, от която капеше кръв.

— Какво правиш тук? — попита Хаерн. Погледът му не бе съсредоточен и не бе насочен към нея.

— Дойдох да те видя. Какво стана снощи? Как така си се озовал тук? Чух слухове за залавянето ти. И тъй като ти така и не се връщаше…

— Изправих се срещу него. — Хаерн най-сетне я погледна. В погледа му личеше смърт, която я ужаси. — Изправих се срещу Привидението. Вече го познавам. Той иска нещо и е готов да избие целия град, за да го получи. Измъкни ме, Алиса. За доброто на всички, Привидението трябва да умре.

— Не зная дали ще мога — рече тя. И отстъпи крачка назад под погледа му.

— Измъкни ме — повтори Стражителя. — Не ме интересува как. Никой друг не може да го надвие. Възможно е дори аз да не се окажа достатъчно силен.

Тя огледа мрачната килия и пристъпи по-близо. Тънък лъч светлина падна върху лицето й.

— Ти спаси Натаниел — каза Алиса. — Обещавам, че ще сторя всичко по силите си. Дължа ти го.

Хаерн се усмихна. Макар и все така оковано, тялото му се отпусна.

— Благодаря ти.

Макар и с мръсно и насинено лице, той пак оставаше красив. Алиса се приведе и го целуна по бузата.

— Не губи надежда — прошепна тя. — Дори и да ти сложат примката около шията, не губи надежда. Няма да умреш по такъв начин.

Жената се приближи към вратата и повика тъмничаря. Докато чакаше, тя отново погледна към Хаерн и потисна усмивката си.

— Казах ти да стоиш далеч от Инграм.

Изтощен, окован, Хаерн се засмя. А Алиса се върна при наемниците си, предвождани от неохотно отстъпения Торгар.

— Да се връщаме — каза тя.

— Както желаете — изръмжа Торгар. — Какво ще стане с него?

— Няма да умре — увери го тя, докато поемаше към улицата.

— Всеки умира.

Лейди Гемкрофт поклати глава.

— Той не заслужава такава смърт.

Торгар се изкиска и стисна дръжката на меча си, защото някакви просяци се бяха загледали в Алиса.

— Да, може би заслужава много по-лоша. Той е убил стотици. Не е възможно всички те да са били крадци и убийци. Никой не е толкова съвършен, особено той.

— Това няма значение. — Алиса мислеше за сина си. — Ще открия начин да му помогна. Запази това за себе си, Торгар. Тази работа касае мен — не Лори, не Мадлин.

Наемникът се усмихна съзаклятнически.

— Аз винаги спазвам думата си, но я давам само когато са замесени пари.

Тя пъхна ръка в джоба си и му подхвърли няколко златни монети. Торгар умело ги улови в огромната си шепа, усмихнат още по-широко.

— Ще си ми нужен не само за да си сдържаш езика — рече тя в отговор на одобрението му.

Когато се върнаха в имението, Алиса отиде в стаята си и бързо започна да се съблича. Две от слугините понечиха да й помогнат, но тя ги прогони. Нямаше нищо против помощта, но не искаше да я видят в новия й тоалет. Колкото по-малко я съзряха, толкова по-добре. Скъпата рокля и бижутата изчезнаха. Замениха ги чифт обикновени панталони, бяла риза и малка триъгълна шапчица, понастоящем модерна. Алиса ги бе закупила вчера като подаръци за слугите си.

Накрая тя изсипа шепа сребърни монети в джоба си, прикачи кинжал към колана си и отиде да нагледа Зуса. Стаята на безликата все още бе тъмна; откъм леглото долиташе тежко дишане.

Алиса се приближи до спящата и допря ръка до челото й. То все още гореше от треска. Каквото и да бе преживяла тя през нощта, преживяното я бе изтощило значително. Сигурно щеше да продължи да спи до здрач. А и ако се събудеше по-рано, надали щеше да се намира в състояние да помогне.

Хаерн бе спасил сина на Алиса, но Зуса й бе още по-скъпа. Въпреки това лейди Гемкрофт възнамеряваше да изпълни обещанието, дадено на Стражителя. А това означаваше само едно. Тя тихо затвори вратата след себе си, дръпна шапчицата ниско и се отправи към задния вход за слугите.

Както му бе заръчано, Торгар вече я очакваше там.

— Отивате на някое тайно място?

— Просто ме заведи до портите — студено каза тя. — И помни колко ти платих.

При потупването на джоба му златото звънна приятно.

— Трудно бих забравил нощите пиянство и нега, които това ще ми осигури. Езикът ми е ваш, милейди.

Тя ненавиждаше лепкавата му усмивка, но не каза нищо, а само му направи знак да тръгва. Самата Алиса го последва с походката на слугиня, тръгнала по задачи. Нарочно не поглеждаше към останалите пазачи, обхождащи двора.

— Пазете се — рече той, докато затваряше вратата след нея. — Тук е опасно за самотни дами… особено за онези, които изглеждат не по обичайния си начин.

Алиса не му обърна внимание и с цялата бързина, която можеше да си позволи, без да изглежда подозрителна, се отправи към крайните квартали на града. С отдалечаването от пристанището улиците ставаха по-пусти. Повечето хора не й обръщаха внимание, само неколцина я погледнаха странно. По-внимателният оглед на дрехите я накара да осъзнае причината: те бяха съвсем чисти и здрави. Тя наивно бе решила, че простото носене на обикновени одеяния ще я накара да се слее с околните. Сега страшно й се искаше да бе взела Зуса със себе си. Алиса продължи, стиснала зъби, за да спре страха си.

Целта й бе непретенциозна сграда с обрулени от вятъра дървени стени и остро наклонен покрив. Алиса си отдъхна, когато се приближи, радостна, че е останала неразпозната. Тя почука двукратно, изчака и потропа още два пъти. От другата страна на вратата долетя изщракване. Жената прекрачи открилия се праг, свали шапчицата си и се поклони.

— Каква приятна изненада. — Гревен се поклони на свой ред. Елфите около него се бяха обърнали към вратата. — Сигурна ли сте, че е разумно да ни посещавате, лейди Гемкрофт? Лорд Инграм усилено се опитва да открие кой е наел стаите право под носа му.

Алиса се огледа, броейки елфите. Те бяха поне тридесет, а може би повече.

— Не мислете за него. — Алиса приглади ризата си, намачкала се от вървене. Не бе свикнала да носи толкова долнокачествен памук. — Условията поносими ли са?

— Малко е тясно, но не можем да се оплачем — отвърна Гревен. — Съмнявам се, че лорд Инграм би ни предоставил нещо подобно. В най-добрия случай би ни изпратил сред въшлясали легла и гъмжащи от плъхове стени. Или би ни принудил да се настаним извън града като някакви нежелани нашественици.

— Макар че ние пак си оставаме нежелани — додаде приближила се елфическа дама, която направи грациозен реверанс. Тя имаше нежно и изящно лице, а косата й бе оформена в сложна плитка, която се спускаше до кръста й. — Вие ли сте Алиса?

— Да. — Лейди Гемкрофт отвърна на реверанса, макар да не носеше рокля. — А вашето име е?

— Лариса Синистел — с необичайно красив глас отвърна елфът. Сапфирите върху зелената й рокля проблясваха като дъждовни капки.

— Ваше Височество. — Шокираната Алиса се поклони ниско пред елфическата принцеса. — За мен е чест да стоя пред вас.

— Вие сте една от малкото в този град, за които това е чест — отвърна Лариса. — Местните жители не ни приветстваха с думи. — Тя погледна към Гревен, чието око бе насинено. — Те изсипаха върху ни дъжд от хули и камъни. Някога смятах, че народът ми прибързва в укора си към човеците и в нетърпението си за пречистваща война. Сега не съм толкова сигурна.

— Те просто се страхуват — каза Гревен. — Знаят малко извън това, което им казват предводителите им. Тях трябва да убедим, а те ще се погрижат за поданиците си.

— Може би. — Елфическата принцеса отново се усмихна към Алиса. — Много скоро ще обсъдим тези неща с лорд Инграм и многобройните му марионетки. Нека не мислим за това сега. На какво дължим посещението ви, лейди Гемкрофт?

Алиса навлажни гърлото си и се опита да си припомни всичко научено за дипломацията. Щеше да има само един шанс. Първоначално бе възнамерявала да се обърне към посланика, но присъствието на принцесата недвусмислено променяше йерархията.

— Мой приятел бе несправедливо пленен от Инграм — поде тя.

— Кой? — прекъсна я Гревен с въпроса си.

— Приятел — отвърна тя и се насили да не хвърля остър поглед. — Опитах се да убедя Инграм да ми го предаде, но той отказа. Възнамерява да го екзекутира тази нощ, а аз не съм в състояние да го спра. Познавам умението на бойците ви. Сред нас то е почти легендарно. Моля ви да освободите приятеля ми и да го доведете.

Овалното лице на Лариса оставаше абсолютно безизразно. Сините очи не разкриваха нищо. Пред нея лейди Гемкрофт се чувстваше като невръстно дете. По отношение на възрастта това действително бе така.

Когато изложи молбата си, Алиса събра пръсти зад гърба си и сведе глава в израз на почит. Принцесата отмести кичур руса — почти бяла — коса.

— Това, което искате от нас, би могло да породи война. Този приятел трябва да означава много за вас.

— Някога той спаси живота на сина ми. Трябва да му помогна. Длъжница съм му.

— Колко достойно — каза Гревен. Той звучеше развеселен.

— И глупаво — рече Лариса. Тя посочи към останалите елфи, които седяха по столове и направо върху пода, скръстили нозе. — Дошли сме да предотвратим война, а вие искате от нас да поемем подобен риск? Не отричайте, вие знаете за какви рискове говорим. Ако някой узнае, че ние сме отговорни за бягството му, рискуваме сраженията да избухнат още тук. Мои приятели и роднини, които съм познавала в течение на стотици години, може да умрат пред очите ми. Нима вашият приятел струва толкова? Може би за вас самата, с вашия мимолетен живот, това наистина е така. Но не и за мен. Благодарни сме ви за гостоприемството, лейди Гемкрофт, но не бихме се заели с такава лудост в отплата.

— Не мисля, че рискът е чак толкова голям. — Гревен се обърна към принцесата. — Лесно бихме могли да се разправим с шепа пазачи. Ако всичко бъде изпълнено правилно, никой няма да заподозре, че са били замесени елфи.

— А какво ще кажем, ако бъдем заловени? — попита Лариса. — Че сме сторили това в името на приятелството? Ние не познаваме този човек и той не представлява интерес за нас. Каквато и лъжа да използваме, тя ще прозвучи неискрено. Отказвам да изложа делегацията си в подобна позиция. Съжалявам, Алиса, но не можем да помогнем.

Първите няколко мига лейди Гемкрофт я наблюдаваше колебливо, но после кимна решително.

— Разбирам. Простете, че отнех от времето ви.

— Престоят с вас не може да ни отнеме нищо — учтиво каза Гревен и се поклони.

— Препоръчвам ви да побързате — рече принцесата. — Не остава много до първата ни среща с Инграм, а бих искала да видя и вас сред присъстващите, за да ни подкрепите.

— Разбира се. — Алиса направи реверанс, отново си сложи шапката и излезе.

Не бе успяла да направи и три крачки, когато вратата се отвори отново и Гревен изникна.

— Не губете надежда — рече елфът и закрачи редом с нея. — Вие сте могъща жена с много възможности. Колебанието на Лариса ме натъжава, но ние пак бихме могли да помогнем, макар и скрито. Ако успеете да спасите приятеля си и се нуждаете от място, където да го скриете…

— Ще го имам предвид — отвърна тя с прикрито нетърпение. — Сега ще вървя, защото не искам да привличам…

Посланикът й намигна.

— Разбирам ви. Приятен ден, милейди.

Алиса отново забърза сред улиците. Този път й се искаше да тича. Престоят й се бе забавил, а трябваше да се приготви за срещата.

Торгар я чакаше пред вратата на имението и я посрещна с доволна усмивка.

— Някой забеляза ли отсъствието ми?

— Всички устни са запечатани — отвърна наемникът и отвори. — Съветвам ви да побързате. Лори е почти готов. Не мисля, че той би останал доволен, ако му се наложи да тръгне без вас.