Танц с огледала

Глава двадесета

Оцелелите Търговски лордове се бяха събрали на обичайното място, за да оценят ситуацията си. Масата пред тях бе отрупана с бутилки твърд алкохол, които непрекъснато подрънкваха. Нямаше значение, че от изгрева на слънцето бе изминал едва час. Сега не бе време за трезвеност.

— Аз имам късмета да държа богатството си във водата — каза Уорик Сън, облегна се назад и сключи ръце над корема си. — Наемниците на Мадлин опожариха дома ми, но това не е голяма загуба. Мъчно ми е единствено за картините. Бяха рисувани по поръчка.

— Със сигурност Арън би искал също да се отърве тъй леко. — Стърлинг изпразни поредната чашка. — Видя ли какво бяха направили с трупа му? Огърлица от собствените му черва. Негодници. Радвам се, че аз и моите хора не им останахме длъжни.

— Това е защото имаш нереален късмет — отбеляза Дурго Флин. — Аз изгубих пет кораба и много добри моряци. Но пък си нямах Привидението да защитава дома ми.

Споменаването на убиеца ги накара да замълчат за момент.

— Нереален късмет? — повтори Стърлинг. — Седмица подир погребението на дъщеря си се натъквам на братовия си труп в един пасаж. Това ли наричаш късмет?

Флинт Амър се размърда неловко.

— Ние побягнахме, когато видяхме наемниците. Нямаше какво да направим. Те избиха всичките ми братя.

— Не се съмнявам — подметна Стърлинг. — Какво съвпадение.

Флинт се изчерви и надигна чашата си, вместо да отговори.

— Съдействието на Привидението е изключително странно — каза Уорик и почеса нос със сбръчканите си ръце. — По-рано той ни напада, а сега идва да ни защити, макар че сме определили награда за главата му. Не разбирам игричките му.

— Ако това е игра, бих искал да получа хода си. — Стърлинг запрати чашата си към стената, където тя се разби на по-малко от педя от главата на един прислужник. — Загубите ни възлизат на стотици хиляди златни монети. Изгубихме и двама от съдружниците си, а Инграм не прави нищо. Мадлин спокойно си стои зад крепостните стени на дома си, а нашият градоначалник пет пари не дава за справедливостта.

— Справедливостта в Ейнджълпорт винаги е била въздавана от нас самите — търпеливо каза Уорик. По принцип Стърлинг бе спокоен и разсъдлив, но погиналите му близки го бяха направили непредсказуем. — Освен това все още разполагаме с предостатъчно хора. Ако бяхме знаели за плана на Мадлин, щяхме да отблъснем наемниците и да ги изколим. В този случай тя имаше предимството на изненадата. Но ние не бива да допускаме подобно нещо да се случи отново. И няма да го допуснем. Трябва да я отстраним, относно това няма спор. Тя е заплаха. Остава въпросът: как да я отстраним?

— Останали са й прекалено много наемници, за да нападнем дома й. — Стърлинг се беше поуспокоил. — А и с подобно открито нападение рискуваме намесата на градската стража. Инграм с радост би се възползвал от повода.

— Бунтовете ни го наплашиха — каза Уорик. — С това те изпълниха предназначението си. При първата негова погрешна стъпка ще го свалим и жителите на Ейнджълпорт сами ще предоставят града в ръцете ни. Така че Инграм няма да посмее да се намеси.

Дурго се изправи и стовари огромния си юмрук върху масата. Изненадващото му избухване раздразни Уорик.

— Повече не бива да се държим като страхливци — каза Дурго Флин и изгледа събеседниците си. — Инграм, Мадлин и градът да вървят по дяволите. Време е да спрем да се боим от реакциите и плановете им и да действаме според собствените си желания. Мадлин трябва да умре. Без значение е какво си мисли Инграм. Аз предлагам да съберем всичките си сили и да ударим. Когато окачим трупа й на пристанището, благородниците ще разберат какво се случва с онези, които се изправят срещу нас.

Подигравателно бавно ръкопляскане последва думите му. Търговците се обърнаха към вратата, където тъкмо пристъпваше закачулен непознат. Усмихнат.

— Добре казано — рече Привидението. — Храбро, но глупаво. Точно каквото бих очаквал от Търговските лордове.

Стърлинг скочи на крака и сграбчи меча си. Дурго също изтегли оръжие, а Флинт не помръдна. Уорик бе развеселен от опита за театрална поява.

— Ти — ужасено промърмори Флинт. — Как така пазачите те пуснаха?

Привидението скочи върху масата и се усмихна по-широко.

— Убих ги, разбира се.

— Не искаме неприятности — напрегнато каза Стърлинг. Посетителят се обърна към него.

— Което е странно, предвид възнаграждението, което предлагате за главата ми. Все още ли се цупите, че убих Уилям? Неговият заместник, макар и още млад, изглежда далеч по-компетентен. Смятах, че ще се зарадвате на промяната.

Уорик би побеснял, ако някой си позволеше подобен коментар към баща му. Но Флинт само седеше вцепенен на стола си, доказвайки, че предишното му перчене е било без покритие. Уилям Амър си имаше недостатъци, но никога не би се напикал при вида на убиец. Останалите съдружници се бяха радвали на смъртта му, но те не бяха в състояние да оценят истинската му сила — способността за напълно обективен поглед върху нещата.

— Защо си тук? — попита Уорик. — Прекалено съм стар за гатанки. И не съм достатъчно глупав да се залъгвам, че бихме имали шанс, ако си дошъл да ни убиеш. Говори или изтегли меча си.

Привидението се поклони, а Уорик сдържа усмивката си. Значи убиецът не бе дошъл да убива. А по-подходящо място за преговори и сделки не би могъл да намери.

— За ваш късмет аз също не обичам да губя време. Трябва да призная, че плановете ви за мъст са забавни, но не биха променили нищо. Мадлин Кинън не е най-големият ви проблем. Лорд Инграм е този, когото би трябвало да окачите с главата надолу.

— Той разполага с истински войници — каза Стърлинг. — Мнозина от тях са били престъпници, преди да постъпят на служба при него. Дори и с обединени сили не бихме могли да се изправим насреща му, особено без валидна причина. Крал Едуин би побеснял от посегателството срещу един от благородниците му.

Сега Привидението се усмихваше леко снизходително.

— Дребни хора, дребни идеи. Не искам да сваляте Инграм, а да го спасите.

Стърлинг сбърчи чело, а Уорик замислено наклони глава.

— Как така? — попита възрастният мъж.

Гостът им скочи от масата и се отправи към една от стените, украсена с картина на пристанището. Пространството край кейовете бе изпълнено с красиви кораби, които гъмжаха от моряци.

— Тази нощ елфите ще подемат масирана атака над града — поде той, разглеждащ картината. — Не се тревожете за стените, елфите вече са вътре. Те ще убият всички в дома на Инграм и в тъмниците му. Ще се отправят и към вас. Това е техният последен опит, надеждата да спечелят войната преди да е започнала.

Уорик се облегна назад в креслото си, събрал пръсти пред брадичката си. Мисълта му започваше да се раздвижва.

— Защо се обръщаш към нас? — попита Стърлинг и погледна към другите, за да прецени мнението им. — И защо да помагаме на Инграм?

— Моите дела не ви касаят — отвърна Привидението. — А се обръщам към вас, защото елфите не бива да спечелят. Съберете хората си. Пригответе се за битка! Нека елфите се натъкнат на засада, наместо на тлъсти търговци и безпомощни слуги. В противен случай…

Той извади нещо от джоба си, потри пръсти и докосна картината. Платнището бе обхванато от огън, който се разпростря мълниеносно. От красивите кораби остана единствено пепел.

Привидението отново се обърна към домакините си. Червеникавият проблясък зад гърба му придаваше на усмивката му демонични черти.

— Дайте им отпор. Убийте ги. Или гледайте как богатствата ви се превръщат в пепел.

— Благодаря ти за предупреждението. — Уорик бавно се изправи. — Думите ти ни предоставиха много неща, над които да разсъждаваме и обсъждаме.

Гостът се поклони доземи.

— Старая се да помагам. — Той отново се усмихна към Флинт и се отправи към вратата. Но на прага се обърна отново. — Ако решите да съдействате, подготвил съм ви подарък. Сигурен съм, че той ще ви хареса. Давам ви един час за размисъл; подир това ще се върна, за да чуя отговора ви.

С тези думи той напусна залата. Макар нито веднъж да не бе посягал към меча си, присъствието му бе изпълвало помещението с обтегнатост. Едва сега Стърлинг се върна на стола си. Останалите си разменяха погледи, но мълчаха.

— Ще му се доверим ли? — попита накрая Стърлинг.

— Той е убил прекалено много. — Дурго поклати глава. — И не би се поколебал да излъже.

— Мисля, че казва истината — рече Уорик.

Стърлинг кимна. Макар и раздразнен, той също смяташе така:

— Елфите знаят за настоятелното ни желание да получим част от земите им. Когато приключат с Инграм, ще дойдат да се разправят и с нас. Може би трябва да се подготвим и да последваме съвета на Привидението?

Сбръчканото лице на Уорик се раздвижи в усмивка. Събеседниците му забелязаха блясъчето в очите му. То бе породено от удоволствието, че му предстои да манипулира човек, който се бе смятал за недосегаем.

— Да последваме съвета му? — повтори Сън и поклати глава. — Не, не съвсем.

Брадата на Дарил бе покрита с бирена пяна. В момента той не бе в настроение за разговори и това личеше по погледа му. При други обстоятелства би отвел на кораба си две-три от навъртащите се наоколо жени.

При рязкото си посягане той събори халбата си. И още повече се раздразни при осъзнаването, че на масата му се е настанил неканен гост.

— Какво искаш? — тросна се капитанът.

— Трезвен събеседник — отвърна Стърлинг и се навъси. — Но явно искам прекалено много.

Дарил го напсува в отговор и махна на една от брантиите да му донесе нова чаша. Погледът на Блекуотър не позволи на девойката да се приближи, оставяйки капитана на сухо.

— Трябва да поговорим — каза Стърлинг. — Бих предпочел да насочиш вниманието си към мен, а не към халбата.

— Доколкото зная, ти не си ми никакъв — каза Дарил. — Работех за брат ти. Как е той, впрочем? А, да. Мъртъв. Мизерник. Дали пък не ми е завещал нещо, някой кораб например? Не, разбира се. Нямам нито злато, нито екипаж, защото той искаше да останем тук да се сражаваме, наместо да разнасяме товар, каквато ни е работата.

— Голяма част от наследството на Улрих принадлежи на мен. — Стърлинг Блекуотър се облегна назад. — Това означава, че бих могъл да ти върна Гарванова сянка, ако преценя, че решението е добро.

Съзнанието на Дарил беше замъглено от алкохол, но и в това си състояние той успя да осмисли чутото. Той се поразмърда и реши да се държи малко по-учтиво.

— Плавам от деветгодишен — поде той и се опита да обърше брадата си: безнадеждна задача. — Познавам си екипажа, кораба и всички подли номерца, които морето има навика да погажда. По-добър капитан няма да намериш.

От усмивката на Стърлинг капеше снизхождение. Дарил се постара да не показва, че е забелязал.

— Не се притеснявай, Гарванова сянка е твоя — рече Стърлинг. — Но преди това искам да направиш нещо за мен. Брат ми ти имаше доверие. Ти никога не си го предавал. Надявам се, че аз също ще мога да разчитам на теб.

— Устните ми винаги си остават запечатани — рече капитанът. — Дори на курвите не казвам нищо. Много неща прощавам, но не и нарушаването на дадената дума. Трябва ли ти нещо, изпълнявам го.

Стърлинг се почеса по врата и го огледа. Подир това махна на едно от момичетата. Когато към разговора се присъединиха две пенести халби, Дарил се усмихна широко.

— Какво ти трябва? — попита той, вземащ една от чашите. — За някакъв специален товар ли иде реч? Съобщение? Тяло, което трябва да изчезне?

Стърлинг се усмихна.

— Човек, когото трябва да убиеш.

Инграм не спираше да крачи и да си мърмори.

— Къде се е дянал проклетият елф?

— Възможно е изобщо да не се появи — каза Йор. До креслото му се намираше купа с череши, от които той непрекъснато похапваше и оставяше костилките направо върху полираната дъбова масичка.

— Невъзможно! Той е техен посланик. Негови сънародници са проникнали в тъмницата ми и са убили пазачите ми. Гревен трябва да се намира тук, на колене, готов да нашепва извинения в задника ми от зори до здрач.

Едгар се бе облегнал на стената, скръстил ръце.

— Ако не се появи, това може да означава, че елфите са избрали война.

Инграм за пореден път погледна към вратата. Търпението му ставаше все по-обтегнато.

— Не биха. Все още е рано.

Едгар се задоволи да свие рамене. Йор продължаваше да яде, а Инграм не устоя на натиска и се зае да си забърква коктейл, в който преобладаваше алкохолът. По време на половината изпиване един от слугите му плахо надникна.

— Елфическият посланик Гревен моли да го приемете.

— Крайно време беше. Води го.

Няколко мига по-късно през вратата пристъпи самият посланик, изненадващо неугледен. Робата му бе намачкана, косата — разрошена. Той се поклони ниско. Заради вида му непогрешимата усмивка губеше част от блясъка си.

— Приветствам ви, господа — каза той. — Иска ми се да бях доведен от по-приятни обстоятелства.

— Не се съмнявам — каза лорд Мърбанд. Йор се изправи и избута купата. — Нямам време за глупости. Да говорим по същество. С какво ще обясните фактът, че елфи са прескочили оградата ми, убили са мои войници и са отвлекли един от затворниците ми?

Гревен въздъхна и събра ръце зад гърба си.

— Сред сънародниците ми съществува малка фракция, която не е доволна от начина, по който протичат преговорите. И трябва да призная, че не мога да виня принадлежащите към нея. Те собственоръчно се нагърбили да изправят Алиса на съд.

— Признавате? — смаяно изрече Йор.

— Не признавам нищо, само представям истината. Тяхната постъпка не е извършена от името на всички елфи, нито е знакова за настроенията, преобладаващи в Келасар. Уверявам ви, че аз съм не по-малко възмутен.

— Сигурно. — Едгар прокара ръка през къдрите си. — Знае ли се кои са въпросните елфи? Ще ни ги предадете ли?

Посланикът се размърда неспокойно.

— Те бяха изпратени обратно към горите ни, където ще понесат полагащите се последици.

Едгар открито се изсмя. Инграм се присъедини към израза на презрение.

— О, разбира се — рече лорд Мърбанд. — Изпращате убийците на стражите ми в Келасар, за да отговарят пред вашия съд, а същевременно се възмущавате от желанието ни Алиса да бъде изправена пред собственото ни правосъдие. Зная, че елфите ни смятат за несъвършени, и съм склонен да се съглася: ние никога не бихме могли да овладеем подобно лицемерие.

Върху лицето на Гревен бе изникнало смущение.

— Разбирам ви, но ви уверявам, че се старая да правя най-доброто, което би могло да бъде постигнато в тези обстоятелства. Заради случилото се с придружителите на Лариса ситуацията сред сънародниците ни е обтегната.

— Със стрелите си вие сте убили много повече — каза Йор. — Всеки ден в града пристигат семейства, надяващи се да намерят по-добър живот. Живот, в който излизането за работа не носи риска от смъртоносно прострелване.

— Убийства, които биха спрели, ако постигнете споразумение с нас и престанете да настоявате да получите части от земите ни!

Инграм обърна гръб на посланика, за да се успокои и отново да напълни чашата си.

— Ами Алиса? — попита лорд Мърбанд. — Ще я върнете ли?

— Ако можех, щях да го сторя.

Инграм отново се обърна към него. Не беше изненадан.

— И защо? — презрително попита той.

— Мога само да кажа, че в момента тя се намира зад стените на Ейнджълпорт, в безопасност. Правя това за нейна собствена защита.

— Да бе — намеси се Йор. — Използвате я по някакъв начин.

Вратата бе открехната колебливо.

— Простете, милорд — нервно каза лакеят. — Прецених, че бихте желали да знаете. На пристанището става нещо интересно.

Инграм повдигна вежда, а останалите двама благородници свиха рамене. Домакинът се отправи към един от прозорците и дръпна шнура на завесите. Лорд Мърбанд се сепна при открилата се гледка.

— Какво става? — промърмори той.

Почти всички кораби от пристанището, малки и големи, се бяха отделили от брега и изпълваха морето. Но те не се бяха отправили на северозапад към изгубеното крайбрежие или на запад към Кер, а оставаха недалеч, закотвени в някакво странно бдение. Малкото останали край пристана кораби пламтяха. Димът им се издигаше към небето.

Останалите трима се присъединиха към домакина. Гревен се навъси:

— Чии кораби са били подпалени? — попита елфът.

— Не мога да видя от толкова далече — каза Едгар. — Какво означава това, Инграм?

— Не зная — отвърна лорд Мърбанд и погледна към посланика. — Ами вие? Ще благоволите ли да демонстрирате пословичната елфическа мъдрост?

Гревен поклати глава.

— Това е меко казано неочаквано. Сещам се само за две неща. Или очакват атака, или самите те възнамеряват да нападнат.

Инграм скръцна със зъби. Всички онези кораби в далечината го изпълваха с гняв.

— Вървете си — обърна се той към посланика. — Върнете се при сънародниците си. И им кажете, че ще обявя война от името на крал Едуин Велор ако дори и едничък елф извърши някаква проява на агресия срещу града ми. Не ме интересува с какво ще се оправдаете и колко ще се извинявате. Вече изчерпахте търпението ни. Ако подобни преговори бяха водени срещу човешко кралство, отдавна щяхме да сме изпратили войниците си. Това е последният ви шанс да запазите мира. Не го пропилявайте. А що се отнася до Търговските лордове… — Мърбанд кимна към корабите. — С тях имам много за обсъждане. Считайте исканията им към земите ви за отхвърлени. Не искам компенсации или територии. Просто спрете убийствата. Все още ни предстои да достигнем някакво споразумение за дървосекачите ни, но за това ще говорим впоследствие. Не искам война. Казвам го искрено. Поне веднъж се вслушайте в думите ми.

За момент посланикът го погледна сепнато, а после се усмихна и се поклони.

— Благодаря ви. Ще сторя всичко по силите си.

Когато той се оттегли, Инграм Мърбанд стовари юмрук върху перваза, но не погледна към пристанището.

— Какво ще правим сега?

— Не ми хареса това, което чух — навъси се Едгар. — Имаш ли представа колко много от селяните ми са убили тези елфи? А ти им предлагаш мир без дори да изискаш извинение?

— Първо трябва да мисля за града си! Уорик и останалите търговци са решили да подемат въстание. В този момент шепа селяндури са последната ми грижа. Повтарям, какво ще правим сега?

— Ще бягаме.

Инграм и Едгар изгледаха Йор невярващо.

— Какво каза? — рече Едгар.

— Препоръчах да бягаме. — Йор посочи към огромното стъкло. — Те са събрали хората си, корабите им също са готови. Те са като червей, проял сърцевината на Ейнджълпорт. Трябва да се отдалечим от тях. Търговците не разполагат с истинска армия, с обучени хора. За месец бих могъл да събера няколко хиляди войници. Зная, че и ти, Едгар, би могъл да сториш същото. Няма значение какво ще правят наемниците. При завръщането си ще смажем бунта, ще им вземем корабите и веднъж завинаги ще сложим край на заплахата.

— Да не си се побъркал? — попита Инграм. — Искаш да избягам като пълен страхливец?

— Един работнически бунт, предвождан от търговци, не е шега работа — настояваше Йор. — Съобщи във Велдарен за ставащото. Уведоми и благородниците от северните земи. Подобно въстание е заплаха срещу всички ни и трябва да бъде потушено незабавно.

Едгар пристъпи към него, напрегнат.

— Искаш да побегнем, да изоставим морската си перла и с подвити опашки да избягаме при краля за помощ?

Йор сви рамене:

— Това е доста грубо описание, но да.

Още една стъпка.

— И колко ти платиха търговците, за да ни посъветваш това?

Йор го погледна объркано. Това му състояние се влоши, когато Едгар изтегли една от рапирите си.

В следващия миг острието бе полетяло към шията му в елегантен замах. Благородникът се свлече на земята, оплисквайки убиеца си и килима с прясна кръв. Едгар извади носната си кърпичка и се зае да почиства острието.

Инграм го наблюдаваше втренчено.

— Това пък защо? — измърмори той, шокиран.

— Той ни умоляваше да извършим измяна. — Едгар приключи с почистването. — Крал Едуин предостави Рамерата под твоя защита, а Ейнджълпорт е център на властта ти. Ако изоставиш града и позволиш на търговците да го завладеят, подобно унижение ще нанесе непоправими щети, без значение колко дълго те се задържат на власт — ден, месец или година. Ще останем и ще се сражаваме. Готов съм да заложа живота си, че Йор е бил подкупен от Търговските лордове.

Инграм погледна към трупа и кимна.

— Прав си. Колко бойци си довел със себе си?

— Около стотина войници.

— Доведи ги тук. — Лорд Мърбанд бързо се отправи към вратата и започна да призовава началника на стражата си. — Когато корабите им подемат атаката си, ние ще бъдем готови. Искам всички налични бойци да се съберат в имението. Не ме интересува колцина главорези са събрали търговците. Стените на дома ще ги спрат.

— Ами градът?

Другият сви рамене.

— Да изгори до основи. Когато атаката им се провали, ние ще се впуснем насреща им. Ще завладеем корабите и ще избесим всички Търговски лордове. И пътьом може да се отбием при Мадлин, напомняйки й собствения й неуспех срещу търговците. Трифектата също ни създава проблеми прекалено дълго. С твоя помощ ще си върнем изцяло града.

— Разбира се. — Лорд Едгар се поклони ниско. — Заемам се веднага.