Глава двадесет и втора

Грегъри държеше ръка върху дръжката на меча си, без да вади оръжието: харесваше му успокояващият допир на студен метал.

В даден момент от нощта щеше да му се наложи да си послужи с него.

— Мислиш ли, че онези търгаши ще се осмелят да нападнат? — попита стоящият до него пазач, мрачен бабаит на име Тък. Той отказваше да си служи с обичайния меч: наместо това използваше огромна брадва, която в момента почиваше на гърба му. Тък я обявяваше за семейна реликва.

— Надявам се, че не — отвърна Грегъри. — Но пък иначе не виждам защо ще отплават. Сигурно знаят, че няма да ги щадим, когато най-сетне предприемат нещо.

Тък се почеса по брадичката.

— Все тая. Но ние ги очакваме. Защо им е да ни нападат, когато сме подготвени?

Грегъри въздъхна. Всеки от свиканите войници бе получил партньор, редом до когото да се сражава. Тък бе неговият партньор. Очевидно добър и силен жребий. Освен това не за пръв път им се случваше да дежурят заедно. Другарят му имаше само един недостатък: бе лош събеседник.

— Може би са уверени в победата си?

Тък се засмя.

— В такъв случай наистина са глупаци. Погледни колко хора сме събрали.

Така беше, помисли си оглеждащият се Грегъри. Понастоящем градските стени бяха охранявани от най-малкия възможен брой войници — всички останали бяха призовани да пазят дома на лорд Инграм Мърбанд. Над хиляда души изчакваха в двора, а още стотина стояха на пост върху бойниците. Тревата в градините бе превърната в кал. Прозорците, зад които не се криеха арбалетчици, бяха заковани. Край портата, където вражеският натиск щеше да бъде най-голям, изчакваха елитните бойци на лорд Едгар.

От мястото си Грегъри не можеше да види пристанището. Но по-рано през деня войниците бяха сковали стълби. Двамата също разполагаха с една.

От върха й вече можеше да погледне пристанището.

— Все още не помръдват — рече той. Корабите се бяха превърнали в огромни тумбести сенки, полегнали върху водата.

Някакви викове, долетели от западната част на града, привлякоха вниманието му. В далечината, близо до портите, някаква сграда се беше подпалила.

— Какво става? — попита Тък.

— Има пожар.

— Лошо. Ще излизаме ли да го гасим?

Грегъри сви рамене. Съмняваше се. Подир няма и минута откъм къщата долетя изревано нареждане, което различните началници подеха. Никой не биваше да излиза. Жителите на града трябваше да се оправят сами.

Грегъри не се изненадваше. Той знаеше малко за лорд Мърбанд, но и тези му бегли впечатления бяха достатъчни, за да знае, че Инграм с радост би оставил целия град да изгори, стига самият той да оцелее.

Но личността на подпалвача оставаше под въпрос.

Втори димен стълб се издигна към звездите, този път изникнал по-близо до центъра на града. Грегъри изруга.

— Сега пък какво? — попита Тък.

Грегъри му отстъпи мястото си. Когато видя пожарите, другият войник руга значително по-звучно.

— Някъде там ли живееш? — попита Грегъри.

— Не. Обаче Конската глава се намира наблизо. Това е любимата ми пивница. Да не би голтаците пак да са се разбунтували?

Димът продължаваше да се издига, този път от трето място. Войниците започнаха да се учудват.

— Корабите все още ли не помръдват? — попита Грегъри. Тък се обърна натам и кимна.

— Тогава какво по…

Той млъкна рязко, защото от другия край на стената долетяха викове. Стиснал дръжката на меча, войникът започна да се оглежда.

— Какво става? — Тък се обърна на стълбата.

— Тихо — каза другарят му, заслушан. Още викове, а също и болезнен писък. Нападение.

— Но как са се върнали? — почуди се брадвоносецът. — Корабите още са си там.

Неочаквано той политна назад, рухвайки от стълбата. Грегъри веднага се озова край него и потръпна: от гърдите на другия войник стърчеше дебела стрела.

— Проклети негодници — каза Тък, вторачен в перата й. — Простреляха ме.

Край стената избухна хаос. Патрулиращите крещяха от болка; разнасяше се оглушително дрънчене на метал. Събраните край портите изтеглиха оръжия. От всички посоки долитаха тревожни викове.

— Трябва да те отнесем вътре — каза Грегъри и понечи да свали нагръдника му, за да огледа раната.

— Никакви такива. — Другият тласна ръката му встрани. — Няма да се оставя някакво си елфче да ме убие.

Елфи? Грегъри се отдръпна, а Тък строши стрелата на две. Едва сега другият войник разпозна специфичната й направа. Все още невярващ, той сграбчи напречниците на стълбата и бързо се изкатери, за да надникне отвъд стената.

Над тридесет тела лежаха на земята, почти всички носещи униформи на градската стража. Около двадесетима все още се сражаваха, но бяха обградени.

Противниците им бяха петнадесет елфи с боядисани лица и ръце. Те размахваха дълги и извити остриета, които с лекота разсичаха метала на броните. Един от остроухите забеляза надничащия пазач и посегна към лъка си. Грегъри побърза да слезе. В следващия миг стрелата прелетя през мястото, където се бе намирала главата му — елфът бе невероятно бърз.

Внезапно численото превъзходство и стените престанаха да имат значение.

— Можеш ли да се изправиш? — попита той и протегна ръка към другаря си. Тък я пое със сумтене и се надигна. И оповести състоянието си с еднословен отговор на болка.

Вече долитаха заповеди за гъсто групиране. Напълно очаквано. Бройката бе единственият начин за надвиване на подобни противници. От видяното пред стените Грегъри знаеше, че предстоящата битка няма да изправи умение срещу умение.

Заради раната си Тък не можеше да тича. Двамата се отправиха с бърз ход към предната порта. Около тях войниците от градската стража вършеха същото.

По средата на пътя те дочуха дрънчене на метал. Грегъри се обърна назад и видя въже да прелита над стената, привързано към тежка тризъба кука. Само след миг елфите вече се спускаха в двора.

— Бързо! — кресна Грегъри и започна да бута спътника си. Двамата се присъединиха към група от петдесетина души: все бойци, оттеглили се от стените. Той изтегли меча си, а Тък свали огромната брадва от гърба си. Някакъв капитан им изкрещя да удържат устрема. Насреща им се отправяха десет елфи. Те нападаха безразборно, водени от мълниеносен устрем.

Грегъри се приготви за сблъсъка, като не спираше да си повтаря да не трепва и да не се паникьосва. От прозорците на къщата полетя залп, насочен срещу елфите. Но последните го избегнаха, сякаш разчели мислите на скритите арбалетчици.

— Посечете ги! — изкрещя началникът им. — Покажете, че сте мъже, негодници!

Срещу обикновен противник битка с толкова неравностойни сили би приключила за секунди. Но елфите се врязаха в редиците им и започнаха да си проправят път дълбоко сред тях. Един от тях се приближаваше към позицията, която бе заел Грегъри.

Войникът позволи на спътника си да атакува първи. Докато брадвата политаше и елфът отскачаше, за да намушка Тък, Грегъри се хвърли напред. Острието му потъна в плът, при което той възкликна възторжено. Елфът инстинктивно се обърна, при което разшири раната си. С рев другият войник размаха брадвата си. Противникът им не успя да се отдръпне навреме и се оказа разсечен като цепеница.

— Отдръпни се! — извика Грегъри. Тък последва съвета му веднага, без да се замисля. Отскокът му го изведе встрани от пътя на елфическото острие. Новият нападател се извъртя, за да се хвърли отново. Брадвата успя да отрази първия замах, но не и последвалия. Мечът на елфа потъна сред ребрата на едрия пазач.

Грегъри се надяваше, че другарят му не е ранен фатално. Той замахна към гърба на елфа, целейки се да прекъсне гръбнака му. Но противникът му се извъртя, при което отрази и брадвата, и меча. Войникът не можеше да се надява да постигне същата смайваща бързина; не можа да извърти меча си в желаната позиция. Планираното като смъртоносно намушкване се оказа слабо разсичане. Елфът неочаквано се хвърли към него и с лекота отблъсна въоръжената му ръка. Отчаян, пазачът посегна да спре вражето оръжие с левицата си.

Неочаквано елфът залитна и рухна: арбалетен болт надничаше от врата му. Откъм прозорците на къщата долетя ликуването на някакъв стрелец.

За всеки случай Тък стовари брадвата си в гърдите на умиращия елф.

Елфите се отдръпнаха, с което породиха объркване сред оставащите тридесет войници. От първоначалните десетима бяха останали шест. Със сходни плавни движения те свалиха лъковете си, приготвиха стрели и стреляха. Грегъри се извърна настрани, за да се прикрие, но елфите не се бяха прицелили към тях, а към прозорците. Два залпа по-късно войниците най-сетне се отърсиха от унеса и се хвърлиха в атака — преди елфите да са насочили изстрелите си към тях. Грегъри възнамеряваше да бъде сред първите атакували, но партньорът му залитна още на втората крачка, затова той спря, за да го изчака.

— Проклета стрела — промърмори Тък и изкашля кръв, а подир това се отпусна на едно коляно.

Грегъри изостави неуспешните си опити да му помогне да се изправи и се обърна към битката. Пред очите му елфите посякоха първата редица пазачи. Войниците започнаха да губят построението си. Само след секунди дисциплината изчезна. Обърналите се да побегнат умираха наръгани в гръб. И това не беше най-лошото. Иззад имението изникваха над двадесет елфи, които се присъединиха към шестимата и започнаха да избиват оставащите човеци.

— Оттегли се в къщата — каза Тък и изблъска другаря си. — Там ще имаш шанс.

— Няма да те…

— Върви!

Тък отново го блъсна. Това едновременно убеди и насочи Грегъри към имението.

Докато тичаше, той хвърли един последен поглед към разкъсаните редици. Сам не можеше да стори нищо. Зад него Тък успя да се изправи и решително повдигна брадва срещу приближаващите се елфи. Грегъри се извърна, тъй като нямаше намерение да гледа екзекуцията му. Поне се надяваше, че другарят му ще намери утеха в отвъдното.

Сред разпръснатите тела той се чувстваше сам на бойното поле.

Край къщата се бяха събрали предимно бойци от градската стража — към двеста. Те се бяха преместили от портата, която елфите бяха подминали. Самата порта бе отворена: тази гледка вцепени Грегъри. От елитните войници на лорд Едгар нямаше и следа.

— Къде е Едгар? — извика той.

— Избяга, кучката страхлива — каза командирът. — Колко са?

Грегъри посочи с глава зад себе си.

— Към тридесетина.

Началникът изруга.

Елфите се появиха от две страни — онези, които Грегъри бе видял, и още четиридесет. Дори и при това положение човеците ги превъзхождаха по брой, четирикратно, но войниците не си правеха илюзии.

Някои от стражите се стараеха да окуражават другарите си. Въпреки това, когато елфите приготвиха лъковете си, Грегъри знаеше, че ситуацията им е отвратителна. Трябваше или да разкъсат редици и да се впуснат в атака, или да се изложат на обстрела. И двата варианта заплашваха със смърт.

Този път войниците не помръднаха. Малцината, носещи щитове, се постараха да прикрият другарите си.

Изчерпили стрели за смъртоносни залпове, елфите изтеглиха мечове и с вик се хвърлиха напред.

Грегъри никога не се бе смятал за човек, боящ се от смъртта. Сега, изправен срещу нападащите елфи, той се опитваше да си припомни тази си особеност. Той стоеше сред първите редици и подготвяше удара си. Вече бе видял невъзможната бързина на елфите, затова възнамеряваше да замахне по преценка, а не като се опитва да уцели врага си.

Ударът му срещна единствено въздух, но не заради погрешен разчет на времето: пространството пред него неочаквано избухна във вихрушка от сив и червен плат. Устремът на елфите изгуби остротата си, защото сред тях бяха изникнали двама нови противници и бяха започнали да ги секат ожесточено. Тъй като не смееше да пропусне подобна възможност, Грегъри скочи напред. Дори не осъзнаваше, че крещи с цяло гърло.

Останалите войници също се впуснаха в атака. Много от ударите им бяха отразени или отбити, но те приличаха на вълна: на мястото на всеки повален изникваха двама, които вече замахваха.

Грегъри успя да посече един елф, който бе прекалено зает да избягва друга атака. Друг от елфите спря устрема му с частично замахване, сетне се обърна да побегне. Единият от неочаквано притеклите се на помощ — жена с черно наметало, обвита в стегнати ивици плат — се хвърли подир бягащия елф и заби кинжалите си в гърба му. Грегъри нямаше представа коя е тя. Но същото не важеше за спътника й. Един поглед към облеклото му бе достатъчен.

— Стражителя? — учудено промърмори войникът. Без да се замисля, той се отправи към мъжа в сиво. Неговите наметала се бяха врязали в мястото на най-оживената битка, без да се притесняват от размахваните елфически оръжия. Остриетата му започнаха да посичат наред, изненадвайки противниците. Само за секунди той си проправи път до градските пазачи, за да се присъедини към тях. Грегъри го следваше, защото знаеше, че този човек е единствената им надежда да оцелеят. И далеч не беше единствен. Войниците се струпаха около Стражителя, който поведе настъплението им. Този път то не се разби. Този път напливът им разкъса редиците на враговете.

Грегъри се стараеше да не изостава и да помага, но не се налагаше. В повечето случаи му оставаше единствено да доубие противниците, които сивият плащ оставяше да лежат.

Без някакъв видим сигнал елфите се обърнаха в бягство и се оттеглиха. Това накара Грегъри да размаха меча си и да извика възторжено. Бързината на бягащия противник обезсмисляше преследване; самият Стражител също нямаше намерение да ги следва, а се обърна. Почти нищо не се виждаше от лицето му, но малкото видимо показваше усмивка.

Оцелелите възлизаха на една трета от първоначалните двеста, но пък те бяха удържали и отблъснали елфите.

Грегъри погледна към имението — как ли се оправяха неговите защитници? Край един прозорец той долови някакъв проблясък, а сетне различи камуфлажна боя. Без да се замисля, войникът скочи напред.

Стрелата потъна в гърдите му. Докато рухваше, той чу войниците да подемат викове и да се отправят към къщата, където елфите се бяха промъкнали. Войникът бе разкъсван от наплив на кашлица, но го потисна заради болката.

Стражителя се надвеси над него и изрече някакъв въпрос. Грегъри осъзна, че не може да чуе думите му.

Той се опита да отвърне, да му каже, че именно неговия живот Стражителя бе спасил преди няколко нощи. Неконтролируемите спазми на мускулите му попречиха.

Пред очите му притъмня. Много скоро той щеше да се присъедини към Тък.



Мадлин наблюдаваше пожарите от прозореца на спалнята си, притиснала спящата Тори към гърдите си. Появата на Торгар я накара да си прехапе езика.

— Охраната на стените ни е подсилена — рече той и се облегна на рамката. — Изглежда, че ние не сме целта им.

— Не би и трябвало. Все пак Лори им помагаше. Търговските лордове са наш общ враг.

Наемникът изсумтя. Вдовицата отказваше да поглежда към него, а продължаваше да се взира към града, леко полюляваща бебето, за да прикрие смущението си от присъствието на Торгар.

Но след като той продължаваше да стои на вратата, тя се обърна.

— Имаш да ми кажеш нещо?

— Да. Макар да зная, че ти няма да се вслушаш. Търговците отплаваха с всичките си кораби. Повече от ясно е, че са взели на борда и хората си. Знаеш какво ще последва, нали? Елфите ще убият Инграм. Тогава корабите ще поемат обратно към брега. И Ейнджълпорт ще смени властта си. Колко дълго ще оцелеем при новите условия?

Думите му породиха едновременно гняв и паника. Как смееше да я плаши така?

— Няма да посмеят — настоя жената. — Кралят би побеснял от подобна постъпка и…

— Кралят ще чуе, че елфите са извършили убийството — прекъсна я Торгар. — Всеки, който би могъл да разясни допълнително обстоятелствата, хора като теб и мен, отдавна ще е изгубил главата си.

— Не. Инграм разполага с много бойци. Няма да се остави да го убият. Елфите няма да успеят. И тогава ще си платят за глупостта. Също както търговците ще си платят за страхливостта.

Торгар поклати глава и заговори по-остро — търпението му се изчерпваше:

— Дори и ако Инграм оцелее, той пак ще иска да знае причината, поради която не сме му помогнали. Защо сме останали тук и сме наблюдавали как нашият суверен се бори за живота си. И в двата случая рискуваш смъртта си. Трябва да се присъединим. Позволи ми да взема половината от хората ни. Ако битката е несигурна, появата ни може да се окаже достатъчна, за да наклони везните в правилната посока. Тази нощ се решава съдбата на Ейнджълпорт. Не можем просто да останем тук и да бездействаме!

— Можем и точно това ще направим! — тросна се Мадлин. — Аз заповядвам тук, аз съм господарката на дома. Аз стоя начело на рода Кинън, а не ти. Ти си само един глупав наемник, който почти никога не изтрезнява и разполага единствено с догадки!

Торгар не се раздразни от избухването й, а се усмихна широко.

— Изглежда бързо забравяш — каза той. — Случайно да си забравила да ме обявиш за кръстник на Тори?

Тя инстинктивно притисна бебето по-близо до себе си.

— Ще накарам съветниците си да изготвят нужните документи — каза тя.

Наемникът поклати глава.

— Не, без повече отлагания. Ще го направиш веднага. Още тази вечер.

— Тази вечер? — Тя го погледна изумено.

— Да. — Усмивката му започна да изчезва. — Тази вечер. Освен ако не искаш да проведа определен разговор с хората си.

Мадлин осъзна, че двамата са напълно сами. Дори дойката я нямаше, за да свидетелства при нужда. С пресъхнало гърло тя кимна.

— Щом настояваш.

Торгар я последва към долния етаж. Там Мадлин откри един от съветниците си да наблюдава случващото се и му нареди да й донесе перо и пергамент. И хващайки надигналия се за рамото, отправи допълнително искане:

— Доведи и неколцина войници за свидетели.

Съветникът я погледна разтревожено, преди да кимне. Той, естествено, знаеше, че думата на тези наемници не би означавала нищо в съда. Тази молба бе само претекст.

В предния салон Мадлин откри Лили и й връчи бебето. Торгар пак остана край вратата.

— Вземи я — тихо каза вдовицата. — Отнеси я на безопасно място.

Съветникът се върна, понесъл поискания пергамент, а също и водещ след себе си шестима войници. Те останаха зад него, отпуснали ръце върху оръжията си.

Торгар им се ухили:

— Хубаво е, че сте тук. Сега да приключваме по-бързо. В случай че някой все пак реши да прескача стените.

Сред телохранителите Мадлин се чувстваше по-спокойна. Докато потапяше перото, тя попита:

— Какво искаш да напиша?

— Очевидното. Заявяваш, че аз съм неин кръстник.

Жената приседна на пода, пред една ниска масичка. Факлите мъждукаха и я принуждаваха да присвива очи, докато пише. Обичайно би възложила на някого от секретарите си да състави документа, но знаеше, че Торгар би приел единствено собствения й почерк.

Приключила, тя се подписа и подаде листа на Торгар. Той го взе, погледна към телохранителите и протегна пергамента към един от тях.

— Дженсън. Ти можеш да четеш. Кажи ми какво пише.

Войникът взе документа, наклони го леко и се навъси.

— Казва се, че на теб е възложено да защитаваш Тори — рече Дженсън. Торгар цъкна с език, поклати глава и взе листа обратно.

— Това не е достатъчно, Мадлин. Постарай се да напишеш нещо по-конкретно. Иначе като нищо някой може да изникне и да заяви, че той е истинският кръстник. Някой като Стърлинг Блекуотър, да речем. Нали не искаш един от Търговските лордове да отглежда Тори?

Дори те са за предпочитане пред теб, помисли си Мадлин. Но на глас каза:

— Извини ме. Не съм свикнала да съставям подобни документи.

Едрият мъж прихна.

— Разбира се. Тъкмо ще имаш възможност да се научиш.

Този път тя състави документа правилно, решавайки, че по всяко време би могла да го анулира. Когато проблемът с елфите и наемниците бъдеше разрешен, щеше да дойде ред и на досадния наемник. В противен случай рискът оставаше прекалено голям. Мадлин подаде документа направо на Дженсън, който го прочете на глас. Торгар биваше обявен за кръстник и попечител на внучката й. Всяка дума, прочетена от войника, пробождаше гръбнака й. Въпреки това тя се успокои с мисълта, че това е само временно. Временна отстъпка.

В края на четенето Торгар кимна.

— Отлично. Това ще свърши работа.

Юмрукът му се стовари право в брадичката й. При падането Мадлин си удари главата в същата масичка, която преди малко бе използвала за опора. Пред очите й избухнаха звезди. Задави я собствената й кръв, бликаща от разцепена устна.

— Стражи! — глухо проплака тя. Войниците не помръдваха.

Торгар се приближи към нея. Вече не се усмихваше. В очите му личеше единствено студенина.

Ритник в зъбите предотврати следващия вик.

— Видяхте ли? — каза Торгар към войниците. Едва сега Мадлин започваше да осъзнава грешката си. Тя се опита да се изправи. Остана си с опита: трети удар лиши дробовете й от въздух. — Онзи проклетник, Привидението! Как е успял да се промъкне тук!?

Нов ритник я превъртя по гръб. Торгар се приведе и я сграбчи за косата.

— Почти е невъзможно да бъде спрян — продължи наемникът. Двама от войниците се изсмяха. Мадлин се бореше с гаденето си.

— Моля те — прошепна тя. — Моля те, не прави това.

— Ти нямаш право да се молиш — процеди Торгар. — Лори беше добър човек, силен човек. Той заслужаваше нещо много по-добро от съдбата, която го застигна заради теб. Собствената му съпруга да му пререже гърлото? Наместо да ми се молиш, трябва да ми благодариш, че не съм строил всички войници в имението да ти се изредят.

— Не наранявай Тори — продължи да хленчи вдовицата. — Каквото и да правиш, не…

Торгар отново се усмихна, което само увеличи притеснението й.

— Тарас ми беше като син. Край мен той отрасна много по-добре, отколкото ти сама би го отгледала. Тори е и моя внучка. Можеш да умреш спокойна със знанието, че и косъм няма да падне от главата й. Аз ще я пазя и напътствам, нали съм неин кръстник. Това означава, че докато тя не навърши пълнолетие, това имение и всички богатства на рода са мои.

Осъзнаването болеше много повече от ударите му. А в следващия миг Торгар изтегли кинжал от колана си и го заби в гърдите й. Оръжието беше познато: това беше същото острие, с което бе убила съпруга си. Пепелта от камината все още покриваше дръжката.

Тя не успя да изрече нищо. Последните й мисли бяха насочени към внучката й — и към личността, в която Тори щеше да се превърне под наставничеството на човек като Торгар.

Загрузка...