Танц с огледала

Глава двадесет и трета

Крачещ сред хората на лорд Едгар, Инграм се обърна за пореден тъжен поглед към имението си.

— Трябваше да го сторим — каза Едгар Мос. — Едно е да си имаме работа с моряци и нехранимайковци, съвсем друго — с елфи.

Инграм Мърбанд се навъси. Самият той осъзнаваше нуждата от оттегляне, но това не означаваше, че постъпката му се нрави.

Още в самото начало на нападението Едгар бе изтичал вътре в къщата и бе открил Инграм да наблюдава случващото се. Идеята на лорд Мос се бе оказала проста и ефективна, макар и малко страхлива. С помощта на един набързо нахлупен шлем, ризница и щит, лорд Мърбанд се бе слял с останалите бойци на своя васал. И те се бяха оттеглили, макар и отнесли значително количество ругатни от войниците на градската стража.

— Не е изключено елфите да продължат да търсят, когато не ме открият вътре — каза Инграм и с усилие извърна глава напред. Непрекъснато очакваше домът му да избухне в пламъци.

— Не могат да останат в града безкрайно. Развиделяването няма да се окаже в тяхна полза.

Улиците бяха пусти — всеки що-годе разумен човек бе осъзнал, че тази нощ не е подходяща за шляене. Хората на лорд Едгар се отправяха към портите на града. Инграм реши, че планът включва напускането на града, с което спътникът му ще обезсмисли по-ранното си възмущение от измяна. Но в един момент войниците поеха встрани, успоредно на стената.

Едгар посочи към невзрачен дом. Къщата имаше единствен прозорец, счупен и закован с дъски.

— Тук ще останеш в безопасност.

Инграм колебливо пристъпи напред.

— Какво е това място?

— Убежище, което подготвях още от времето, когато Привидението започна да убива. Побързай. Не бива да се застояваме дълго, иначе ще ни забележат.

Вратата се оказа отключена. Тя отвеждаше в малка стая с кръгла маса и камина. Върху масата потрепваше свещ; огнището също бе запалено. В отсрещния край на помещението имаше стълбище, което водеше към втория етаж.

В стаята имаше още и два стола. В единия от тях седеше някакъв непознат. Това накара Инграм да посегне към оръжието си — и да осъзнае, че не разполага с такова. Носеше единствено щит. Но не помнеше да е оставял кинжала си. Беше ли го взел, докато му бяха обличали ризницата?

Зад него вратата се затвори.

— Кой си ти? — попита Инграм, който бе започнал да настръхва. — Какво става?

Непознатият се надигна. Той бе смугъл, с брада и дълъг белег от устната до челюстта. В едната си ръка държеше бутилка, а в десницата му проблясваше дълъг нож.

— Радвам се да видя човек, който си държи на думата — отбеляза мъжът и остави бутилката върху масата.

Инграм свали щита от гърба си и за момент остана вцепенен. Непознатият се засмя; в същото време вратата се отвори отново.

— Не се размотавай, Дарил — каза Едгар. Гласът му се бе променил; сега звучеше много по-мрачен и гневен. — Предстои ни още много работа.

Подир това Инграм отново остана насаме с негодника.

— Предател — процеди Мърбанд. Брадатият се засмя в отговор на думите му.

— За теб той може и да е предател — рече въпросният Дарил и подхвърли ножа. Усмихваше се щастливо, като дете, получило отдавна жадувай подарък. — Но ние му плащаме от години. Мога да те уверя, че той е един от най-верните хора в града.

Инграм повдигна щита си, вкоравил лицето си в маска на страх. Дарил замахна с дългия нож. Лордът отрази в последния момент.

Брадатият разочаровано поклати глава.

— Ще бъде прекалено лесно.

Той се подготви да нанесе завършващ удар. По време на подготовката Инграм не му предостави основания да се усъмнява в преценката си. Но когато ножът полетя напред, Мърбанд също скочи. Острието се блъсна в средата на щита и бе отведено встрани. Преодолял разстоянието, лордът замахна с коляно, а едновременно с това стовари свободната си ръка върху брадичката на противника си. Онзи залитна назад.

— Мизерник! — кресна Дарил, сграбчи ножа си с две ръце и замахна. Този път Инграм не бе разчел движението си добре: щитът му се оказа издигнат прекалено високо. Острието удари ризницата му. Металните брънки го спряха, но самият сблъсък се оказа достатъчен, за да изкара въздуха на благородника и да го запрати назад върху масата.

Лорд Мърбанд захвърли щита си и се свлече на земята. Ударът, който трябваше да е отнел живота му, потъна в плота на масата. Самият Инграм се бе озовал пред нея и се възползва от позицията си за нов ритник между бедрата на противника, този път с пета. Дарил рухна на колене и се вкопчи в ръба на масата. Макар че се затрудняваше да диша (заради счупени или пукнати ребра), благородникът скочи към него и се вкопчи във врата му. Борбата им ги отведе пред камината. Там брадатият се бе озовал над Мърбанд, който го срита в ребрата, за да се освободи.

Тъй като знаеше, че не би имал шанс в проточила се битка, Инграм отново атакува врата на противника си. Позицията му бе по-добра: едрите пестници на непознатия не можеха да му попречат. С рязко движение лорд Мърбанд тласна лицето му към огъня. Досегът с живите въглени породи нечовешки вой от страна на брадатия. Подир миг благородникът вече не можеше да го удържа, затова го пусна и запълзя към намиращ се недалеч на пода предмет: бутилката, от която Дарил бе отпивал.

Опърленото лице вече се надигаше. Инграм сграбчи бутилката за гърлото, извърна се и замахна с две ръце. Стъклото се сблъска най-напред с носа му и го накара да хлътне. Едва тогава то се строши на свой ред, а тъй като не разполагаше с кръв, разплиска алкохол. Спиртната течност се разля по лицето и брадата. В последната тя намери няколко въглена, които пламнаха веднага. Огънят се разпростря и към дрехите.

Лорд Мърбанд остави противника си да се гърчи на земята и със залитане се отправи към стълбището. Несъмнено Едгар бе останал да наблюдава входа и нямаше да си отиде, докато не видеше тяло. Но може би горният етаж щеше да крие някакъв изход…

Заради наклонения покрив това помещение бе дори още по-малко. Тук имаше скрин, легло и отворен прозорец. Върху леглото спокойно изчакваше Привидението.

— Ти не умря веднага — каза убиецът. — Това трябва да бъде зачетено.

С едно бързо движение мечът му разсече гърлото на Инграм. Благородникът се свлече, стиснал шията си в напразен опит да спре кръвта. Привидението се надвеси над него. Тъжна усмивка надничаше изпод качулката.

— Можех да те спася, Инграм. И действително възнамерявах да го сторя. Но тогава ти омекна и предложи мир. С което ме разочарова.

Умиращият гледаше как Привидението се обръща и изскача през прозореца.

Диредон бе разкъсван между ярост и чувството за дълг. Сънародниците му, които нападаха имението на Инграм, не действаха по заповед на Гревен или своя владетел. Несъмнено това бе дело на Лариса, както похищението в затвора. Тази атака представляваше чисто обявяване на война — нещо, което лейди Синистел нямаше правомощията да подема.

Но в същото време той виждаше как елфи, които бе познавал в продължение на стотици години, погиват под ударите и арбалетния обстрел на човеците. От видяното му се повдигаше. Той бе коленичил върху покрива на една недалечна къща, от която се откриваше гледка над стената.

— Това е твое дело — промълви Диредон и поклати глава. — Няма да ти помогна да започнеш война, Лариса.

Той искаше да се махне, но не можеше да се откъсне от случващото се. И продължаваше да наблюдава развитието на битката. В началото тя се развиваше изцяло в полза на елфите, въпреки острото числено неравенство. Човеците се събраха пред къщата в последен отчаян опит да удържат, преди да погинат под мълниеносно летящите елфически оръжия.

Но тогава се появиха те.

Диредон виждаше жената за пръв път, но сивото наметало на спътника й не можеше да бъде сбъркано. Движенията му бяха прекалено плавни; уменията му далеч надхвърляха демонстрираното от останалите човеци. Това промени нещата. Диредон нямаше намерение да подкрепи Лариса в опита й да подеме безсмислена война. Но нямаше и намерение да остави онзи, който едва не бе убил принцесата, да посича безнаказано сънародниците му…

Той скочи от покрива, приземи се с претъркулване и се затича. Дългите ножове сами се озоваха в ръцете му. Искаше му се да разполага с лъка си, но бе скрил огромното оръжие извън Ейнджълпорт, защото с него само щеше да привлича внимание. Нищо, и ножовете щяха да се окажат достатъчни. Макар Стражителя определено да притежаваше умение — малцина се сблъскваха с Диредон и оцеляваха — този път той щеше да намери смъртта си.

Макар да се придвижваше бързо, елфът напредваше прикрит — искаше присъствието му да остане тайна за всички, включително и собствените му сънародници. Ако се разчуеше, че той е присъствал на битката, а не е помогнал, щяха да се намерят мнозина, склонни да го обявят за предател и страхливец. Диредон нямаше намерение да се забърква в политически нелепости.

По средата на пътя му от прозорците на имението се изви дим, а елфите започнаха да изскачат. Една от враждуващите страни бе запалила къщата — коя, Диредон нямаше представа. Той побърза да се скрие сред сенките и зачака.

Стражителя прескочи стената, спуснал се да преследва бягащите. На свой ред Диредон последва него. В една уличка човекът забави ход, изгубил жертвата си. Следотърсачът продължи да тича със същата бързина. Честта не му позволи да наръга противника си в гръб. Притежаващият подобни умения заслужаваше да умре в честен бой.

— Стражителю! — извика елфът, миг преди да скочи в атака. Човекът се извъртя рязко. В очите му изникна тревога, което леко развесели Диредон. Дори и такъв противник се страхуваше от него.

Остриетата им се сблъскаха. Този път елфът бе подготвен за бързината на врага си и се впусна в ритъм на непрекъсната офанзива. При открилата се възможност, когато Стражителя се опита да нанесе бърз контраудар, Диредон се възползва от пролуката в отбраната. Кракът му блъсна брадичката на противника.

— Удар за удар — обяви елфът и се усмихна. Много скоро човешки армии щяха да се отправят към горите им, но в момента това нямаше значение: той бе намерил достоен противник, който заслужаваше смърт.

Стражителя не споделяше веселието му. Той отскочи и побягна към една от близките постройки, за чийто покрив се вкопчи и се понесе нагоре. Диредон възнамеряваше да го последва, но не го стори, неочаквано разубеден от инстинктите си. Същите инстинкти го накараха да се извърти рязко и да издигне ножове в защита.

Кинжалите на непознатата жена изкънтяха върху остриетата му и се впуснаха в бърза поредица от удари. Нейната бързина почти се равняваше на тази на Стражителя. Но най-силно впечатление му направи гъвкавостта й — струваше му се, че има насреща си сънародничка. Но умението й с кинжалите далеч не бе толкова добро. Диредон премина в настъпление, за да не й позволи да го притисне към някоя от околните къщи. В един момент той отрази насочен към него удар и на свой ред замахна с десницата си. Жената се извъртя: би избегнала удара му, ако той бе истински, а не подвеждащ. Елфът се възползва от грешката й, за да пристъпи напред, изблъска кинжалите й и поде завършващия си удар.

Двойният ритник на Стражителя не му позволи да нанесе въпросния замах. Блъснат в рамото, Диредон се претърколи, за да избегне двата меча, а после направи голям скок назад, за да се сдобие с пространство.

Сега той имаше насреща си двама противници, стиснали оръжия. Подобна обединена сила представляваше заплаха дори и за неговите умения.

— Нямам нищо срещу теб — обърна се той към непознатата.

— Нито аз към теб. — Тя се отпусна по-ниско. — Но няма да ти позволя да убиеш Хаерн.

Жената скочи напред, последвана от Стражителя. Кинжалите й танцуваха като змии, а елфът можеше да се отбранява само с лявата си ръка.

До този момент Диредон не се бе изправял пред подобно изпитание. Жената нападаше все по-ожесточено, но елфът успя да се отскубне с помощта на подвеждащ ход и скочи към Стражителя. За момент на мястото на двамата изникна виелица от метал и ритници. Полетяха кървави пръски.

Диредон бе този, който се отдръпна. Върху гърдите му личеше плитка рана. От своя страна Стражителя бе получил два плитки разреза върху лявата си ръка.

Непознатата отново се нахвърли върху него, неуморима. Елфът спря двойния й замах и успя да я удари с дръжките на ножовете си. Съпроводи полета й назад с ритник в стомаха. Със слаб вик жената се преви.

Диредон се възползва от възможността да се отдръпне и да си поеме дъх. Стражителя изглеждаше готов за поредна атака, приготвен за скок.

— Защо ме преследваш? — попита човекът. Той непрекъснато местеше оръжията си, за да не позволи на Диредон да разгадае типа на следващата му атака. — Тази нощ за пръв път нападнах елфи.

— Ти си ранил Лариса и си я оставил да лежи сред кръвта си. Време е справедливостта да възтържествува.

— Справедливост?

Объркването му позволи на елфа да нападне изневиделица. Жената се опита да се намеси, но бе принудена да отскочи назад, за да не се натъкне на остриетата му. Диредон се претърколи и се оттласна в скок, приготвил ножове. Стражителя вече го очакваше, без страх. Металният звън огласи уличката.

Крайниците на елфа разсичаха въздуха със самия предел на способностите си. Дори и сега противникът му оставаше способен да се противопоставя. Двамата си размениха по още два удара, плитки рани, които единствено кървяха.

Проклетата жена отново се включи, принуждавайки Диредон да раздвои вниманието си. Този път Стражителя не се подведе по маневрата на елфа, с която последният опита да отскочи. Двамата му противници непрекъснато настъпваха и не му позволяваха да си поеме дъх и да отстъпи.

Най-сетне дочакал момент, в който те допуснаха грешка, Диредон се опита да побегне, наместо да атакува. Оказа се, че е подценил бързината им. Ритникът на жената го повали; втори ритник в ребрата го запрати към една стена, в която елфът болезнено си удари главата. Той се приповдигна, макар и замаян, за да отрази последния удар, но той не последва.

— Справедливост — задъхано повтори Стражителя. — Аз не съм нападал Лариса, глупако. Каква справедливост ще донесе смъртта ми? Как така?

— Знакът ти. — Диредон бавно се изправи. Стараеше се да остане спокоен въпреки неспокойния си стомах. — Ти си го очертал с кръвта й.

— Моят знак? Откъде знаеш това? Кой ти каза?

Объркването му започваше да заразява и самия Диредон. Той бе сметнал, че символът е всеизвестен.

— Нашият посланик — отвърна елфът. — Той каза, че отвореното око е твоят символ.

Стражителя погледна към жената, която изрече името Алиса. Мъжът отпусна оръжията си:

— Слушай внимателно, елфе. Не съм използвал този знак от почти две години. А когато си служех с него, то това беше в град на стотици мили разстояние. Човешки град. Единственият в Ейнджълпорт, използвал този символ, е убиецът, наричащ себе си Привидението. Кажи ми, Диредон, откъде посланикът ви знае, че това е бил мой символ? Откъде?

Объркването бе пуснало корени и в Диредон. Нито жената, нито Стражителя възнамеряваха да го убиват. Елфът поклати глава, навъсен заради болката. Не, това, което човекът загатваше… невъзможно.

— Не съм дошъл тук, за да разпаля война — настоя Стражителя. — И не съм нападал Лариса. Повярвай ми.

— И защо да вярвам на един човек?

Стражителя се загледа в далечината.

— Защото мога да докажа невинността си. — Той отново повдигна меча си. — Какво решаваш?

Диредон отново огледа противниците си, изправи се и даде своя отговор.