Таен прозорец, тайна градина

7

Малко по-късно същия следобед Морт навлече огромната си червена фланелена риза, която използваше като яке в ранна есен, и тръгна на разходката, която трябваше да направи по-рано. Котаракът Бъмп го последва от разстояние, — докато се увери, че Морт има сериозни намерения, след което се върна към къщата.

Той тръгна бавно и целенасочено през яркия следобед, който като че ли беше направен целият от синьо небе, червени листа и златист въздух. Вървеше с ръце в джобовете и се опитваше да поеме през кожата си тишината на езерото и да се отпусне, както беше правил преди — предполагаше, че това беше причината, поради която беше дошъл тук, вместо да остане в Ню Йорк, както беше очаквала Ейми, докато двамата заедно бавно се търкаляха към развода си. Беше дошъл тук, защото това беше вълшебно място — особено есен — и когато пристигна, беше почувствал, че ако някъде на тази планета има нещастник, който да има нужда от малко вълшебство, то това е той. И ако това вълшебство изчезнеше за него сега — когато писането беше станало така горчиво — просто не знаеше какво ще прави.

Оказа се, че не бе трябвало да се тревожи за това. След известно време тишината и странно напрегнатата атмосфера (която като че ли винаги завладяваше Ташморското езеро, когато най-сетне идваше есента и летовниците най-сетне си отиваха) започна да му действа, да го отпуска като нежни разтриващи ръце. Но сега той трябваше да мисли и за нещо друго, освен за Джон Шутър — трябваше да мисли и за Ейми.

— Разбира се, че съм добре — беше й казал той с тона на пияница, който се опитва да убеди хората, че е трезвен. В действителност още беше толкова замаян, че се чувстваше леко пиян. Думите бяха някак твърде големи в устата му, като парчета мека, ронлива скала, и той приказваше много внимателно, опипваше пътя си през формалност на дебюта и гамбитите на телефонния диалог, като че ли разговаряха за първи път.

— А ти как си?

— О, добре, добре съм — изчурулика тя с бърз лек смях, който обикновено означаваше, че или флиртува, или е ужасно нервна, а на Морт не му се вярваше тя да флиртува с него — не и в този момент. Осъзнаването, че е нервна, малко го успокои.

— Просто си самичък там и може да ти се случи какво ли не, без никой да разбере. — Тя рязко прекъсна.

— Всъщност не съм сам — каза той меко. — Госпожа Гейвин идва днес, а и Грег Карстерс винаги се навърта насам.

— О, забравих за ремонта на покрива — каза Ейми и за момент той се удиви колко естествено звучеше разговорът им, колко естествено и неразведено. — „Ако ни слуша човек — помисли си Морт, — никога не би допуснал, че в леглото ми… по-точно в това, което беше мое легло, спи някакъв мошеник агент по недвижими имоти.“ — Той чакаше да се върне гневът му — гневът от болката, ревността, измамата — но на мястото на предишните неприятни чувства се въртеше само някакъв призрак.

— Е, Грег поне не ме е забравил — увери я той. — Дойде вчера и час и половина пълзя по покрива.

— Много ли е повреден?

Той й каза. Поговориха за покрива около пет минути, докато Морт бавно се събуждаше — говореха за стария покрив така, като че ли нещата са си такива, каквито бяха били винаги, говореха за него, като че ли щяха да прекарат следващото лято под новите кедрови дъски точно така, както бяха прекарали последните девет лета под старите кедрови дъски. Морт си помисли: „Дайте ми един покрив, дайте ми малко дъски и ще си приказвам вечно с тази кучка.“

Слушаше я, приключил своята част от разговора, той почувства как в него се загнездва дълбоко чувство на нереалност. Сякаш се връщаше в глупавото състояние на полуреалност, полусън, в което беше, когато вдигна телефона, и не можеше да го издържа повече. Ако разговорът им беше някакво състезание — кой от двамата би могъл по-дълго време да се преструва, че последните шест месеца никога не са съществували, то той имаше желание да се предаде. Повече от желание.

Тя питаше откъде Грег щял да намери дървения материал и дали щял да наеме работници от града. Морт я прекъсна:

— Защо се обаждаш, Ейми?

Настъпи миг тишина. Той усети как тя отхвърля един по един възможните отговори като жена, която пробва шапки, и че това наистина отново възбужда гнева й. Това беше едно от нещата — всъщност едно от малкото неща, за които можеше честно да каже, че я ненавижда. Абсолютно несъзнателната й неискреност.

— Казах ти защо — почна най-после тя. — Да видя дали си добре. — Гласът й отново звучеше объркано и неуверено, а това обикновено означаваше, че казва истината. Когато лъжеше, гласът й винаги звучеше така, като че ли ти обяснява, че земята е кръгла. — Пак имах едно такова чувство — ти не вярваш в тези мои чувства, но мисля, че знаеш, че ги имам и че аз вярвам в тях… нали, Мортън? — Не беше нейното обикновено позиране или отбранителният й гняв — гласът й звучеше почти умоляващо.

— Да, знам.

— Е, имах такова чувство. Правех си сандвич за обяд и почувствах, че ти… че ти може да не си добре. Изчаках малко — мислех, че ще премине, но не премина. Така че накрая се обадих. Ти си добре, нали?

— Да — каза той.

— И нищо не се е случило?

— Е, нещо се случи — каза той само след миг вътрешно колебание. Помисли, че е възможно, може би дори вероятно, Джон Шутър („ако наистина се казва така“ — настойчиво прибавяше умът му) да е правил опити да се свърже с него в Дери, преди да дойде тук. Все пак по това време на годината обикновено той живееше в Дери. Дори Ейми можеше да го е изпратила тук.

— Знаех си — каза тя. — Да не си се наранил с онзи проклет верижен трион? Или…

— Нищо, за което се постъпва в болница — каза той с лека усмивка. — Просто досада. Името Джон Шутър говори ли ти нещо, Ейми?

— Не, защо?

Той въздъхна със стиснати зъби — сякаш изпусна облак пара. Ейми беше интелигентна жена, но устата й винаги изпреварваше ума й. Спомняше си как веднъж му беше хрумнало, че тя трябва да носи фланелка с надпис „ПЪРВО МИСЛИ, ПОСЛЕ ГОВОРИ“.

— Не бързай. Изчакай няколко секунди и помисли сериозно. Доста висок — над един и осемдесет, мисля, че гони петдесетте. В лицето изглежда стар, но се движи като мъж на четирийсет. Селско лице. Загоряло, с много бръчки от слънцето. Когато го видях, си помислих, че прилича на герой на Фокнър…

— Какви ги дрънкаш, Морт?

Той се почувства точно както преди — отново си обясни защо — макар и толкова засегнат и объркан, беше отхвърлил желанието, което изпитваше — най-често нощем — да я попита дали не могат да опитат да се помирят. Предполагаше, че ако я моли достатъчно дълго и достатъчно упорито, тя ще се съгласи. Но фактите си бяха факти — в брака им имаше още много несполуки, не беше само агентът по недвижими имоти. Гласът на Ейми беше придобил пронизителния си тон — още един симптом на това, което ги беше убило. „Какво си направил сега? — питаше тонът й… не, изискваше. — В каква каша си се забъркал сега? Обясни ми.“

Той затвори очи и преди да отговори, отново въздъхна през стиснатите си зъби. После й разказа за ръкописа на Джон Шутър и за собствения си разказ. Ейми ясно си спомняше „Сезон за сеитба“, но каза, че никога не била чувала за човек на име Джон Шутър — такова име не се забравяло цял живот, така каза, и Морт беше склонен да се съгласи. И със сигурност не го била виждала.

— Сигурна ли си? — настоя Морт.

— Сигурна съм — каза Ейми. В гласа й звучеше леко негодувание от непрекъснатото му разпитване. — Не съм виждала подобен човек, откакто ти си отиде. И преди да ми кажеш отново да не бързам, уверявам те, че имам много свежа памет за всичко, което се е случило оттогава насам.

Ейми направи пауза и той осъзна, че сега тя говори с усилие — а много вероятно и с истинска болка. Една малка, подла част от него се зарадва. По-голямата част — не; на по-голямата част й стана неприятно, че дори и малка част от него е щастлива за такова нещо. Това обаче не повлия на вътрешното му ликуване. Може би тя вече не обичаше онзи, но пък той изглеждаше неуязвим към опитите на Морт — на по-голямата част от Морт — да го измести.

— Може би Тед го е видял — — каза той. Тед Милнър беше агентът по недвижими имоти. Все още му беше трудно да повярва, че тя го е зарязала заради агент по недвижими имоти, и предполагаше, че това е част от проблема — част от самонадеяността, която всъщност беше позволила нещата да стигнат дотам. Със сигурност нямаше намерение да заявява, особено пред себе си, че е невинен като агънце, нали?

— Много смешно! — Гласът на Ейми беше едновременно сърдит, засрамен, изпълнен със съжаление и предизвикателен.

— Не ти се подигравам — каза той. Отново започваше да се чувства уморен.

— Тед не е тук — каза тя. — Тед почти не идва тук. Аз… аз отивам у тях.

„Благодаря ти, че сподели това с мене, Ейми“ — едва не каза той, но го преглътна. По-добре щеше да бъде поне един разговор да завърши без размяна на обвинения. Затова не й благодари за откровеността и не каза, че това променя нещата и най-вече не попита какво, по дяволите, става — с тебе, Ейми?

Най-вече защото тогава и тя можеше да го попита същото.