Таен прозорец, тайна градина

23

Намери ключа си, започна да го пъха в ключалката и после отново го извади. Ръката му посегна към кръглата дръжка на вратата и когато пръстите му я обхванаха, той почувства ясна увереност, че тя ще се завърти лесно. Шутър беше влизал… бил или все още бе там. И не му се беше наложило да влиза със сила. Не. Не и този паразит. Морт пазеше резервен ключ за къщата на Ташморското езеро в една стара сапуниерка на висок рафт в бараката за инструменти, откъдето Шутър бързо беше взел отвертка, когато беше дошло време да прикове бедния стар Бъмп към сандъка за боклук. Сега той беше в къщата — оглежда… или може би се крие. Той беше…

Дръжката отказа да се завърти — пръстите на Морт само се хлъзнаха по нея. Вратата все още беше заключена.

— Добре — каза Морт. — Добре, нищо страшно. — Дори се позасмя, докато отново пъхаше ключа и го завърташе. Просто това, че вратата бе заключена, не означаваше, че Шутър не е в къщата. Всъщност беше дори по-вероятно да е в къщата. Може би е използвал резервния ключ, върнал го е на мястото му, после е заключил вратата отвътре, за да приспи подозренията на врага си. Всичко, което е трябвало да направи, за да я заключи, е да натисне копчето, което е в дръжката. „Той се опитва да ме побърка“ — помисли Морт и влезе.

Къщата беше изпълнена с прашна светлина от късния следобед и с тишина. Но не приличаше на необитаема тишина.

— Опитваш се да ме побъркаш, нали? — извика той. Очакваше това да прозвучи лудо на самия него: самотен, параноичен мъж се обръща към натрапника, който в крайна сметка съществува само в собственото му въображение. Но му прозвуча, като че го казва човек, който беше се прекатурил по средата на номера си. Да стигнеш само до средата не е най-доброто, но все пак половината е по-добре от нищо.

Влезе в дневната с куполообразния таван, с остъклената стена, която гледаше към езерото и, разбира се, със Световноизвестния Диван на Морт Рейни, познат още като Канапето на Сънливия Писател. На лицето му се изписа скъперническа усмивка. Почувства се отново мъж на място.

— Половината е по-добре от нищо, нали, господин Шутър? — извика той.

Думите умряха в прашната тишина. Усещаше в праха миризма на стар тютюнев дим. Погледът му се спря на смачкания пакет от цигари, който беше изровил от чекмеджето на бюрото си. Хрумна му, че в къщата има миризма — почти воня, при това неженска миризма. После си помисли: „Не. Грешка. Не е така. Това, на което мирише, е Шутър. Усещам миризмата на този тип и миризмата на цигарите му. Не моите, а неговите.“

Бавно се обърна и отметната — глава назад. Една от спалните на втория етаж гледаше надолу към дневната — на бежовата стена; отворът на половината височина беше преграден е тъмнокафяви дървени летви. Летвите служеха, за да предпазят невнимателните да не паднат и да не се размажат на пода на дневната, но се предполагаше и че са декоративни. Точно сега не изглеждаха на Морт особено декоративни — приличаха му на решетките на — затворническа килия. Всичко, което виждаше от тази така наречена спалня за гости, беше таванът, един от четирите крака на леглото.

— Горе ли сте, господин Шутър?

Никакъв отговор.

— Знам, че се опитвате да ме побъркате! — Сега започна леко да го досмешава: — Обаче няма да стане!

Преди около шест години бяха запушили голямата каменна камина с голяма отоплителна печка. До нея имаше стойка за маши и лопатки. Морт хвана дръжката на лопатата за пепел, разгледа я за момент, после я остави и вместо нея взе ръжена. Застана пред издигнатия отвор на решетките на стаята за гости и вдигна ръжена като рицар, който поздравява своята кралица. После бавно отиде до стълбите и се заизкачва по тях. Чувстваше как напрежението се извива по мускулите му като червей, но разбра, че не се страхува от Шутър; страхува се, че няма да намери нищо.

— Знам, че сте тук, и знам, че се опитвате да ме побъркате! Единственото, което не знам, е за какво е всичко това, простако, и когато ви намеря, не е лошо да ми кажете!

Спря на площадката на втория етаж. Сърцето му биеше силно. Вратата на стаята за гости беше вляво. Вратата към банята за гости беше вдясно. И внезапно той разбра, че Шутър сигурно е тук, не в спалнята, а тук. Просто номер. Просто Шутър искаше той да повярва, че е в спалнята.

А беше в банята.

И докато стоеше на площадката, здраво стиснал ръжена в дясната си ръка, докато потта капеше от косата му и се стичаше надолу по бузите му, Морт го чу. Леко шумолене. Онзи сигурно беше вътре. Според звука стоеше прав във ваната. Морт почти се долепи до вратата. Куку, приятелче, чувам те. Въоръжен ли си, копеле?

Морт мислеше, че онзи вероятно е въоръжен, но едва ли с пистолет. Мислеше, че псевдонимът на мъжа не го прави по-запознат с огнестрелните оръжия, отколкото беше самият той. Шутър изглеждаше от онзи тип хора, които биха се чувствали по-добре с инструменти от по-първобитен вид. Това, което беше направил с Бъмп, го потвърждаваше.

„Обзалагам се, че е чук — помисли Морт и обърса потта от врата си със свободната си ръка. Чувстваше как очите му пулсират в орбитите в такт с ударите на сърцето му. — Обзалагам се, че е чук от бараката за инструменти.“

Повече не помисли за това, докато не видя Шутър — видя го ясно как стои във ваната с черната си шапка с кръгла периферия и жълтите си груби работни обувки, с устни, дръпнати над поръчаните по пощата венци в усмивка, която всъщност е гримаса, с пот, извираща от лицето му и стичаща се по дълбоките бръчки като вода, която тече по калайдисани олуци, с чука от бараката за инструменти, вдигнат на височината на раменете като чукче на съдия. Просто стои във ваната в очакване да стовари чука си. Следващото дело, моля.

„Познавам те, приятелче. Ти си имаш номер. Разбрах го още първия път, когато те видях. И познай какво? Не си избрал добре писателя, с когото да се забъркаш. Мисля, че ми се иска да убия някого от средата на май насам и ти ще ми свършиш работа не по-зле от всеки друг.“

Обърна глава към вратата на спалнята. В същото време протегна лявата си ръка (след като я избърса в предницата на ризата, така че хватката му да не е хлъзгава в решителния момент) и стисна дръжката на банята.

— Знам, че си вътре! — изкрещя той към затворената врата на спалнята. — Ако си под леглото, по-добре излез! Броя до пет! Ако не излезеш, докато преброя, влизам… и влизам с удар! Чуваш ли ме?

Никакъв отговор… но и без това той не очакваше да има отговор. Нито искаше да има. Стисна по-здраво дръжката на вратата на банята, но продължи да извиква числата към вратата на спалнята за гости. Не знаеше дали Шутър ще чуе или ще усети разликата, ако обърне глава към банята, но мислеше, че все пак може да усети. Този мъж очевидно беше умен. Дяволски умен.

В мига, преди да почне да брои, той чу ново леко движение в банята. Нямаше да му обърне внимание, въпреки че беше застанал толкова близко, ако не слушаше с най-голямата концентрация, на която беше способен.

— Едно!

Боже, как се потеше! Като прасе!

— Две!

Дръжката на вратата на банята беше като студен камък в свития му юмрук.

— Тр…

Завъртя дръжката на вратата на банята и нахлу вътре, блъсна вратата в стената с такава сила, че разкъса тапетите и изкърти долната панта и ето го, ето го — идваше към него с вдигнато оръжие, със зъби, оголени в усмивка на убиец, а очите му бяха луди, съвсем луди и Морт замахна, ръженът му изсвистя над главата му, но все пак имаше достатъчно време, за да осъзнае, че Шутър също размахва ръжен, както и да осъзнае, че Шутър не носи кръглата си черна шапка, да осъзнае, че това съвсем не е Шутър, да осъзнае, че това е той — лудият беше той, и тогава ръженът разтроши огледалото над мивката и стъклото на огледалото се пръсна на всички страни, засвятка в мрака, а аптечката падна в мивката. Вратичката й увисна отворена като зееща уста, бълваща шишенца със сироп за кашлица и йод.

— Убих едно проклето скапано огледало! — изкрещя той и тъкмо се канеше да захвърли ръжена, когато нещо наистина помръдна във ваната, зад вълнистата завеса на душа. Чу се лек подплашен писък. Морт се ухили, замахна с ръжена, проряза назъбена лента в пластмасовата завеса и я съдра от кукичките. Вдигна ръжена над рамото си с оцъклени втренчени очи, с устни, опънати в гримасата, която си бе представял на лицето на Шутър.

После бавно свали ръжена. Откри, че за да може да го пусне на пода, трябва да разтвори пръстите на дясната си ръка с пръстите на лявата.

— Зверче, ти малко, подло, гладко — започна да цитира той Бърнс на полската мишка, която се щураше объркано във ваната. — Защо в таз паника ме хвърли? — Гласът му звучеше дрезгаво, безизразно и странно. Въобще не приличаше на неговия глас. Като че ли се чуваше на запис за пръв път.

Обърна се и бавно излезе от банята, забърса с рамо полегналата врата с изкъртената панта. Под обувките му хрущяха стъклата на огледалото.

Изведнъж му се прииска да слезе, да легне на канапето и да дремне. Просто му се прииска — повече от всичко на света.