Таен прозорец, тайна градина

42

Беше в предпоследния курс на колежа — в пролетния семестър. Класът по литературно творчество, в който учеше, този семестър се занимаваше с къси разкази. Преподавателят, Ричард Пъркинс, беше написал два романа, които бяха предизвикали много добри отзиви и твърде слаби продажби. Морт беше започнал единия и си беше помислил, че причината за добрите отзиви и слабите продажби е една и съща: книгите са неразбираеми. Но този човек не беше лош преподавател — най-малкото поддържаше интереса им.

В класа имаше дванайсетина студенти. Един от тях беше Джон Кинтнър. Кинтнър беше едва първокурсник, но беше получил специално разрешение да учи в по-горен курс. И го заслужаваше, смяташе Морт. Провинциалист от Юга или не, но този сополанко беше добър.

Според правилата на курса всеки от тях трябваше да напише шест къси разказа или три по-дълги. Всяка седмица Пъркинс избираше тези, за които мислеше, че ще предизвикат най-жива дискусия, и в края на часа ги раздаваше. Студентите трябваше до следващата седмица да се подготвят за дискусия и критика. Обичайният начин за преподаване на такъв предмет. И една седмица Пъркинс им беше дал разказ от Джон Кинтнър. Той беше озаглавен… Как беше озаглавен?

Морт беше пуснал водата, за да напълни кафеварката, но само стоеше, гледаше разсеяно в мъглата зад остъклената стена и слушаше течащата вода.

„Знаеш много добре как беше озаглавен той. «Таен прозорец, тайна градина».“

— Не беше! — извика той обидено към празната къща. Мислеше бясно, решен веднъж завинаги да заглуши адския гласец… и внезапно се сети.

— „Милята на лютичетата“! — изкрещя той. — Името на разказа беше „Милята на лютичетата“ — и то няма нищо общо с нищо!

Само че и това не беше съвсем вярно и той нямаше особена нужда от гласеца, свит някъде дълбоко в центъра на болящата го глава, за да признае този факт.

Кинтнър беше написал три или може би четири разказа, преди да изчезне там, където беше изчезнал (ако го питаха къде, Морт щеше да предположи, че това е Виетнам — повечето от тях в края на шейсетте години изчезваха във Виетнам — поне от младите). „Милята на лютичетата“ не беше най-добрият от разказите на Кинтнър… но беше добър. Кинтнър очевидно беше най-добрият писател в класа на Ричард Пъркинс. Пъркинс се отнасяше с момчето почти като с равен и според не дотам скромната оценка на Морт Рейни, Пъркинс беше прав, защото той пък на свой ред мислеше, че Кинтнър е доста по-добър от Ричард Пъркинс. Всъщност Морт смяташе, че и той е по-добър.

Но беше ли по добър от Кинтнър?

— Не — каза той през зъби, докато включваше машината за кафе. — Аз бях втори.

Да. Той беше втори и мразеше това. Знаеше, че повечето студенти, които се учат в курсовете за писатели, просто си убиват времето, задоволяват прищявка, преди да се откажат от детските си опити и да се заловят с изучаване на това, което ще е истинската работа в живота им. Писателското творчество, с което щяха да се занимават по-нататък, щеше да бъде да допълват редове от колонките за календара на събитията в местните вестници или да пишат рекламни текстове за препарата за миене на чинии „Светлосин бриз“. Морт беше постъпил в курса на Пъркинс с доверчивата надежда да бъде най-добър, защото винаги беше вървял пред другите. По тази причина срещата с Джон Кинтнър му беше подействала като неприятен шок.

Помнеше как веднъж се опита да говори с момчето… но Кинтнър, който взимаше участие в часовете само когато го питаха, му отговори почти нечленоразделно. Когато говореше на глас, той мънкаше и заекваше като момче на жетвар, чието образование е завършило с четвърти клас. Очевидно единственият му глас беше писането.

„А ти го открадна.“

— Млъкни — промърмори той — просто млъкни.

„Ти беше втори и мразеше това. Зарадва се, когато той си отиде, защото после отново можеше да бъдеш първи. Точно както винаги си бил.“

Да. Вярно. Година по-късно, когато се подготвяше за завършване, той чистеше задния килер на мръсния апартамент в Люистън, който делеше с още двама студенти, и попадна на купчина отпечатъци от курса по литературно творчество на Пъркинс. В купчината беше само един от разказите на Кинтнър. Оказа се „Милята на лютичетата“.

Спомняше си как беше седнал на опърпания, вмирисан на бира килим в спалнята си, четеше разказа, и старата завист отново го завладяваше.

Хвърли останалите отпечатъци, но взе този със себе си… по причини, за които не му се мислеше.

Като второкурсник Морт беше изпратил разказ в едно литературно списание, наречено „Тримесечник на Аспен“. Върнаха му го с бележка, в която пишеше, че редакторите го намерили много добър, „въпреки че краят изглежда доста скучен“. В бележката, която се стори на Морт едновременно покровителствена и ужасно вълнуваща, го канеха да изпрати други неща.

В продължение на следващите две години той беше изпратил още четири разказа. Не бяха приели нито един, но във всеки от пликовете с отказите имаше и лична бележка. Морт преминаваше от трепета на оптимизма на непечатания автор в дълбок песимизъм и обратно. Имаше дни, в които беше сигурен, че е само въпрос на време да пробие в „Тримесечник на Аспен“. А имаше дни, когато вярваше с положителност, че цялата редакционна колегия — човешки карикатури с моливи вместо шии — само си играят с него и го дразнят както човек дразни гладно куче, като държи парче месо вдигнато над главата му и после, когато то скочи, го вдига още по-високо. Понякога си представяше как един от тях държи някой от ръкописите му, току-що изваден от плика, и вика: „Ето още един разказ от онзи педал от Мейн! Кой иска да напише писмото този път?“ И как всички се превиват, може би дори се търкалят по пода от смях под плакатите си на Джоан Бейз и Моби Грейп от фестивала във Филмор.

Повечето дни Морт не се отдаваше на този вид тъжна параноя. Разбираше, че е добър и че всичко е въпрос само на време. И онова лято, докато работеше като келнер в един ресторант в Рокланд, той си помисли за разказа на Джон Кинтнър. Помисли си, че той вероятно е още в багажника и се блъска напред-назад по дъното. Дойде му внезапна идея. Да смени заглавието и да изпрати „Милята на лютичетата“ на „Тримесечник на Аспен“ под собственото си име! Спомняше си как си помисли, че ще си направи с тях хубава шега, въпреки че като се връщаше към това сега, не можеше да си представи каква шега е можело да бъде това.

Наистина си спомняше, че не беше имал намерение да публикува разказа под собственото си име… или, ако бе имал такова намерение на по-дълбоко ниво, поне не го беше осъзнавал. В невероятния случай, че приемеха разказа, той би си го взел — щеше ла им пише, че иска още да поработи върху него. А ако го отхвърлеха, поне би могъл да получи малко удоволствие от мисълта, че и Джон Кинтнър не е достатъчно добър за „Тримесечник на Аспен“.

И така той беше изпратил разказа.

И те го бяха приели.

И той ги беше оставил да го приемат.

И те му бяха изпратили чек за двайсет и пет долара.

— Хонорар — бяха нарекли това в придружаващото писмо.

И Мортън Рейни, обхванат от закъсняла вина за направеното, един ден беше осребрил чека и беше пъхнал банкнотите в кутията за помощ за бедните при църквата „Света Катерина“ в Огъста.

Но вината не беше всичко, което беше почувствал. Съвсем не.

Морт седеше до кухненската маса с глава, подпряна с една ръка, и чакаше кафето. Главата го болеше. Не искаше да мисли за Джон Кинтнър и разказа на Джон Кинтнър. Това, което беше направил с „Милята на лютичетата“, беше едно от най-срамните събития в живота му — тогава какво изненадващо имаше, че го беше забравил за толкова години? Желаеше сега отново да може да го забрави. Днес все пак щеше да бъде голям ден — може би най-големият в живота му. Може би дори последният в живота му. Трябваше да мисли за отиването до пощата. Трябваше да мисли за противопоставянето с Шутър, но умът му не искаше да остави на мира онова старо тъжно време.

Когато беше видял списанието, истинското списание с името си в него над разказа на Кинтнър, той се беше почувствал като човек, който се събужда от ужасен период на сомнамбулизъм — несъзнателно излизане, в което е направил нещо непоправимо. Как беше допуснал да стигне дотам? Предполагаше, че това ще е шега, за Бога, само малка забава…

Но беше допуснал да стигне дотам. Разказът беше публикуван и на света имаше поне една дузина хора, които знаеха, че не е негов — включително самият Кинтнър. И ако един от тях по случайност отвори „Тримесечник на Аспен“…

Самият той не каза на никого, разбира се. Просто чакаше, изпълнен с ужас. През онова лято и ранната есен спа и яде много малко — отслабна и под очите му се появиха тъмни сенки. Сърцето му се разтупкваше всеки път, когато зазвънеше телефонът. Ако обаждането беше за него, той се приближаваше към апарата с влачещи се крака и студена пот на челото, сигурен, че е Кинтнър, и че първите думи от устата на Кинтнър ще бъдат: „Ти открадна разказа ми и нещо трябва да се направи. Мисля, че като начало ще кажа на всички какъв крадец си.“

Най-невероятното беше следното: той знаеше това. Знаеше възможните последствия от такова действие за младеж, който се надява да направи кариера като писател. Беше като игра на руска рулетка с противотанкова пушка. И все пак… все пак…

Но след като есента отмина, без да се случи нищо, той започна малко по-малко да се отпуска. На мястото на това издание на „Тримесечник на Аспен“ беше дошло ново издание. Това издание вече не лежеше по масите в залите с периодика в библиотеките по цялата страна; беше пъхнато в рафтовете или прехвърлено на микрофишове. Все още можеше да предизвика неприятности — той смътно предполагаше, че ще трябва да преживее остатъка от живота си с тази възможност, — но нали в повечето случаи далече от очите означава далече от сърцето.

После, през ноември същата година, пристигна писмо от „Тримесечник на Аспен“.

Морт го взе, видя името си на плика и целият се затресе. Очите му се напълниха с течност, която беше твърде гореща и разяждаща, за да бъде сълзи, а пликът първо се раздвои, а после започна да трепери.

„Хванаха ме. Те ме хванаха. Ще искат да отговоря на писмо, което им е изпратил Кинтнър… или Пъркинс… или някой от останалите в курса… Хванаха ме.“

Тогава помисли за самоубийство — съвсем спокойно и хладнокръвно. Майка му имаше хапчета за сън. Щеше да използва тях. Донякъде облекчен от тази перспектива, той разкъса плика и извади един лист, написан на машина. Държеше го, без да го разгъва, и в един безкраен момент се чудеше дали да не го изгори, без изобщо да го поглежда. Не беше сигурен, че може да издържи да види обвинението, да го види с очите си. Помисли, че сигурно ще полудее.

„Хайде, давай, погледни. Най-малкото, което можеш да направиш, е да погледнеш последствията. Може да не си в състояние да ги понесеш, но, за Бога, можеш, да ги погледнеш.“

И отвори писмото.

Морт беше прочел това писмо два пъти, след това къщата се разтресе от гръмогласния му смях — за щастие, беше празна. Беше слушал за разкъсващ смях и този сигурно беше такъв — той чувстваше, че ако не спре скоро, наистина ще се разкъса на две и червата му ще се изсипят на пода. Преди малко беше готов да се самоубие с хапчетата за сън на майка си, а те искаха да разберат дали не се е разсърдил за начина, по който е набран разказът! Беше очаквал да открие, че кариерата му е съсипана още преди да е започнала, а те искаха още! Още!

Той се разсмя — по-точно, зави — докато разкъсващият му смях не се превърна в истеричен плач. После седна на канапето, препрочете писмото на Чарлз Палмър и заплака, докато не се разсмя отново. Най-накрая отиде в стаята си и легна върху възглавниците, наредени по любимия му начин, а после заспа.

Беше се отървал. Това беше крайният резултат. Беше се отървал и после не беше правил нищо такова, а всичко се беше случило преди хиляда години, така че защо трябваше да се връща и да го преследва отново?

Не знаеше, но смяташе да спре да мисли за това.

— И то веднага — каза той на празната стая и рязко тръгна към кафеварката, като се опита да не обръща внимание на главоболието.

„Знаеш защо мислиш за това сега.“

— Млъкни. — Той приказваше с весел, дори игрив тон… но докато вдигаше кафеварката, ръцете му трепереха.

„Няма начин да криеш вечно тези неща. Може да си много болен, Морт.“

— Млъкни, предупреждавам те — каза той с веселия си игрив глас.

„Може да си много болен. Всъщност може да имаш нервно раз…“

— Млъкни! — извика той и захвърли кафеварката с всичка сила. Тя прелетя над плота, през цялата стая, превъртя се във въздуха няколко пъти, изхрущя в остъклената стена, счупи се и падна на пода. Той погледна към остъклената стена и видя дълга сребриста зигзагообразна линия, стигаща чак до тавана. Започваше от мястото, където се беше ударила кафеварката. Почувства се почти като човек, който има същата пукнатина точно в средата на мозъка.

Но гласът беше замлъкнал.

Влезе флегматично в стаята, взе будилника и се върна в дневната. Докато вървеше, нагласи будилника на десет и половина. В десет и половина щеше да отиде в пощата, да вземе пакета си от Федералния експрес и бавно да пристъпи към задачата да остави този кошмар зад себе си.

Дотогава обаче щеше да спи.

Щеше да спи на канапето, където винаги беше спал най-добре.

— Нямам нервно разстройство — прошепна той на гласеца, но гласецът не искаше да спори. Морт помисли, че може да го е уплашил. Надяваше се да е така, защото гласецът със сигурност беше уплашил него.

Очите му откриха сребристата пукнатина в остъклената стена и неохотно я проследиха. Сети се как беше отключил с ключа на камериерката. Колко мрачно беше в стаята и как очите му трябваше да свикнат с мрака. Голите им рамене. Уплашените им очи. Той се беше развикал. Не помнеше какво — а никога не беше посмял да попита Ейми, — но сигурно са били някакви заплашителни ругатни, ако се съдеше по очите им.

„Ако някога трябваше да получа нервно разстройство — помисли си той, като гледаше безсмислената пукнатина с формата на мълния, — то щеше да е тогава. По дяволите, писмото от «Тримесечник на Аспен» бе нищо в сравнение с това — да отвориш вратата на мотелска стая и да видиш жена си с друг мъж — мазен агент по недвижими имоти от някакъв затънтен град в Тенеси…“

Морт затвори очи, а когато ги отвори отново, то беше, защото чу друг глас. Гласа на будилника. Мъглата се беше изчистила, слънцето беше изгряло и беше време да отиде до пощата.