Таен прозорец, тайна градина

30

Когато се събуди в осем часа на следващата сутрин, той си помисли, че се чувства отлично. Продължи да се чувства така, докато не провеси крака от канапето, за да седне. Тогава изстена силно, почти извика приглушено и за момент замръзна — искаше да може да хване едновременно гърба, коленете и дясната си ръка. Ръката му беше най-зле, така че се задоволи да хване нея. Беше чел някъде, че когато са обхванати от паника, хората могат да извършват действия с почти свръхестествена сила; че без да усещат нищо, повдигат коли, за да освободят затиснати деца, или с голи ръце удушват добермани убийци, а усещат огромното напрежение в телата си едва след отминаването на емоциите. Сега вярваше в това. Беше блъснал вратата на горната баня с такава сила, че беше откачил една от пантите й. С каква сила беше замахнал с ръжена? По-силно, отколкото можеше да си представи, ако се съдеше по това как чувстваше гърба си и дясната ръка тази сутрин. Не му се мислеше и каква би била гледката на опустошенията за някой външен човек. Знаеше, че трябва да се оправи с повредите сам — поне доколкото можеше. Помисли, че Грег Карстерс сигурно вече има сериозни съмнения относно нормалността му въпреки неговите уверения в противното. Ако Грег види счупената врата на банята, разпраната завеса на душа и пръснатата аптечка, това едва ли би допринесло за подобряване на вярата му в разумността на Морт. Той си спомни как се беше сетил, че Шутър може би се опитва да накара хората да помислят, че той е луд. Сега, на дневна светлина, тази идея съвсем не изглеждаше глупава — ако не друго, изглеждаше по-логична и правдоподобна от всякога.

Но той беше обещал да се срещне с Грег до Енорийската палата след деветдесет минути — вече и по-малко, за да говорят с Том Грийнлиф. Ако останеше да седи така и да брои болките си, едва ли щеше да стигне дотам.

Морт с усилие се изправи и бавно тръгна през къщата към голямата баня. Завъртя крана на душа на толкова горещо, че да изпуска облаци пара, глътна три аспирина и се мушна под струите.

Докато излезе, аспиринът започна да действа и той помисли, че все пак ще може да изкара деня. Нямаше да е лесно и привечер сигурно щеше да се чувства така, като че ли са били няколко години, но реши, че все пак може да го изкара.

„Това е вторият ден — помисли си той, докато се обличаше и за миг потръпна от страх. — Утре е крайният срок.“ — Това го накара да помисли първо за Ейми, а после за Шутър, който беше казвал: „Не бих намесвал жена ви, ако можех, но започвам да мисля, че не ми оставяте друга възможност.“

Страхът се върна. Първо този луд копелдак беше убил Бъмп, после беше заплашил Том Грийнлиф (сигурно е заплашил Том Грийнлиф) и сега вече му бе ясно, наистина беше възможно да е подпалил къщата в Дери. Реши, че е знаел това през цялото време, но просто не е искал да го признае пред себе си. Да подпали къщата и да се отърве от списанието е било главната му цел — разбира се; човек, луд като Шутър, просто не би се замислил за всички други екземпляри от това списание по света. Такива неща не влизат в мирогледа на един побъркан.

А Бъмп? Котката вероятно му беше дошла наум после. Шутър се е върнал, видял е котката на прага, в очакване да я пуснат вътре, видял е, че Морт още спи, и я е убил за удоволствие. Да отиде до Дери и да се върне толкова бързо трябва да е било трудно, но е можел да го направи. Всичко пасваше.

А сега заплашваше да забърка и Ейми.

„Ще трябва да я предупредя — помисли Морт, докато напъхваше ризата си в панталоните. — Да й се обадя тази сутрин и да й разкажа всичко. Едно е да се справя с този тип сам; съвсем друго е да стоя и да чакам как някакъв луд забърква единствената жена, която някога съм обичал, в история, за която тя не знае нищо… това е съвсем друго.“

Да. Но, първо, трябваше да говори с Том Грийнлиф и да измъкне истината от него. Без Том да потвърди факта, че Шутър наистина съществува и е опасен, поведението на самия Морт щеше да изглежда подозрително или налудничаво, или и двете. Вероятно и двете. И така, първо Том.

Но преди да се срещне с Грег — в Методистката енорийска палата, възнамеряваше да спре в ресторанта на Бауи и да изяде един от фамозните омлети с бекон и сирене на Герда. В стомаха му маршируваше цяла армия. Излезе в антрето, отвори малката дървена кутия, закрепена на стената над масичката за телефона, и потърси ключовете на буика. Ключовете не бяха там.

Намръщен отиде до кухнята. Бяха тук, на плота до мивката. Взе ги и замислено ги подхвърли в ръка. Не беше ли ги прибрал в кутията снощи, когато се върна от къщата на Том? Опита се да си спомни и не можа — поне със сигурност. Да пусне ключовете в кутията, щом се прибере, беше такъв навик, че пусканията се сливаха едно с друго. Ако попиташ човек, който обича яйца, какво е закусвал преди три дни, той няма да може да си спомни — ще предположи, че е ял пържени яйца, защото ги яде често, но няма да е сигурен. Случаят беше същият. Беше се върнал уморен, с болки и притеснен, Просто не можеше да си спомни.

Но това не му хареса.

Не му хареса никак.

Отиде до задната врата и я отвори. Там, на дъските на верандата, лежеше черната шапка на Джон Шутър с кръглата периферия.

Морт стоеше на прага и я гледаше, стискайки ключовете. Един слънчев лъч се отразяваше от бронзовото им украшение. В ушите му звучаха ударите на сърцето му. То биеше бавно и съсредоточено. Една част от Морт беше очаквала това.

Шапката лежеше точно на мястото, където Шутър беше оставил ръкописа си. А зад нея, на двора, беше буикът му. Когато се беше върнал снощи, той го беше паркирал зад ъгъла — това вече наистина си спомняше, — но сега беше тук.

— Какво си направил? — внезапно изкрещя Морт Рейни на утринното слънце, а птичките, които чуруликаха безгрижно в дърветата, изведнъж замлъкнаха. — Какво си направил, за Бога?

Но дори Шутър да беше някъде наоколо и да го гледаше, то той не отговори. Може би знаеше, че Морт съвсем скоро ще разбере какво е направил.