Таен прозорец, тайна градина

45

Беше стигнал на половината път до къщата, когато ужасният гласец попита с учудване как би могъл Шутър да направи това. Пликът беше дошъл с Федералния експрес от Пенсилвания, а Джулиет го беше взела, така че как, как, за Бога… Той спря.

„Добре — беше казала Джулиет. — Добре, защото аз видях какво направихте.“

Това беше — това обясняваше всичко. Джулиет беше замесена. Само че…

Само че Джулиет си живееше в Ташмор открай време.

Само че тя не беше казала това. То беше само в съзнанието му. Малък параноичен облак.

— Все пак той го прави — каза Морт. Влезе в къщата и след като премина през вратата, захвърли списанието с всичка сила. То хвръкна с развети страници като подплашена птица и се приземи с плясък на пода. — О, да, бас държа, бас държа, че той го прави. Но защо стоя тук и го чакам? Аз…

Внезапно видя шапката на Шутър. Шапката на Шутър лежеше на пода пред вратата на кабинета му.

Морт остана на място за момент, заслушан в ударите на сърцето си, после с големи тромави крачки отиде на пръсти до печката. Извади ръжена от стойката, потрепна, когато върхът му леко звънна в лопатата. Стисна го и внимателно се върна до затворената врата — държеше оръжието си така, както го беше държал, преди да връхлети в банята. По пътя трябваше да заобиколи списанието, което беше хвърлил.

Стигна до вратата и застана пред нея.

— Шутър?

Пак никакъв отговор.

— Шутър, по-добре излез доброволно! Ако трябва аз да вляза и да те извадя, никога няма да можеш доброволно да излезеш отникъде!

Все още никакъв отговор.

Той остана още миг, за да събере кураж (но не беше наистина сигурен, че го събра), и после завъртя дръжката. Блъсна вратата с рамо и се втурна вътре с вик, размахал ръжена…

А стаята беше празна.

Но Шутър беше идвал, разбира се. Да. Мониторът на компютъра на Морт беше на пода, а екранът му приличаше на напукано втренчено око. Шутър го беше убил. На бюрото, където беше стоял мониторът, се мъдреше стара пишеща машина „Роял“. Стоманените повърхности на този динозавър бяха потъмнели и прашни. Върху клавиатурата беше сложен ръкопис. Ръкописът на Шутър — същият, който беше оставил под камъка на верандата му преди един милион години.

Беше „Таен прозорец, тайна градина“.

Морт пусна ръжена на пода. Отиде до пишещата машина като омагьосан и вдигна ръкописа. Бавно прелисти страниците и разбра защо госпожа Гейвин беше толкова сигурна, че е негов… достатъчно сигурна, за да го спаси от боклука. Може би той не го знаеше съзнателно, но нейното око беше разпознало неравния шрифт. Й защо не? Тя много години беше виждала ръкописи, които изглеждаха като „Таен прозорец, тайна градина“. Компютърът му „Ванг“ и лазерният принтер „Система пет“ бяха относително нови тук. През по-голямата част от кариерата си на писател той беше използвал точно този стар „Роял“, вече почти износен от годините, направо тъжна картинка — когато пишеше на него, напечатаните букви излизаха разкривени като зъбите на старец.

Но машината през цялото време си стоеше тук забутана в килера в задната част на кабинета му, зад старите отпечатъци и ръкописи… зад това, което редакторите наричат „боклук“. Шутър сигурно я беше откраднал, написал беше на нея ръкописа си и после я беше мушнал обратно, докато Морт е бил до пощата. Разбира се. Това беше вероятно, нали?

„Не, Морт. Не е вероятно. Искаш ли да направиш нещо, което наистина има смисъл? Повикай полицията. Това има смисъл. Повикай полицията и им кажи да дойдат и да те затворят. Кажи им да го направят бързо, преди да направиш още поразии. Кажи им да го направят, преди да си убил още някого.“

Морт пусна страниците със силен, див вик и те лениво нападаха около него, докато цялата истина изведнъж го осени като назъбен блясък на сребриста светкавица.