Таен прозорец, тайна градина

48

Морт стоеше пред старата си пишеща машина „Роял“. Мониторът и клавиатурата на компютъра му бяха паднали на пода сред букет от стъкла. Той самият някак странно приличаше на провинциален проповедник — може би заради позата, която беше заел. Стоеше почти изпънат, с ръце зад гърба. Но най-много заради шапката. Черната шапка, нахлупена така, че почти докосваше върховете на ушите му. Тя си помисли, че й прилича малко на стареца от онази картина — „Американска готика“, въпреки че мъжът на картината беше без шапка.

— Морт? — обади се Ейми. Гласът й беше слаб и неуверен.

Той не отговори, само и гледаше втренчено. Очите му бяха мрачни и блестяха. Никога не ги беше виждала такива — дори в онзи ужасен следобед в мотела. Сякаш това изобщо не беше Морт, а някакъв непознат, който приличаше на Морт.

Макар че тя позна шапката.

— Къде намери тази вехтория? На тавана? — Биенето на сърцето й се усещаше в пресекналия й глас.

Сто на сто я е намерил на тавана. Дори и от мястото, където стоеше, усети миризмата на молци. Морт беше купил тази шапка преди години от един магазин за сувенири в Пенсилвания. Тогава пътуваха по местата на старите заселници менонити. Пак тогава тя гледаше малка градинка в дома си в Дери, в чупката между къщата и пристройката на кабинета. Нейната градинка — но Морт често излизаше да я плеви, когато му беше нужно вдъхновение. И обикновено си слагаше шапката. Наричаше я своята „шапка за мислене“. Ейми си спомни как веднъж той се гледаше в огледалото, с шапката на глава, и как се пошегува, че трябвало да си направи такава снимка за обложка на книга.

— Когато си сложа това — казваше той, — заприличвам на селянин, който върви в браздата на метър зад задника на мулето.

После шапката беше изчезнала. Трябва да е била пренесена тук и да е била прибрана. Но…

— Това е моята шапка — каза той най-после с дрезгав, слисан глас. — Никога не е била на друг.

— Морт? Какво има? Какво…

— Бъркаш, жено. Тук няма никакъв Морт. Морт е мъртъв. — Пронизващите му очи не трепваха. — Доста време се гърчи, но накрая не можеше вече да лъже себе си, камо ли мен. Не съм го докоснал с пръст. Той избра изхода на страхливците.

— Защо говориш така? — попита Ейми.

— Точно такъв е начинът, по който говоря — каза той с известна изненада. — Всеки в Мисисипи говори по този начин.

— Морт, престани!

— Не разбираш ли какво казах? — попита той. — Да не си глуха, а? Той е мъртъв. Самоуби се.

— Престани, Морт — каза тя и заплака. — Плашиш ме, недей така.

— Няма значение — каза той и извади ръце иззад гърба си. В едната държеше ножиците от горното чекмедже на бюрото. Вдигна ги. Слънцето се беше показало и блесна върху остриетата, когато той ги отвори и затвори — досущ като морска звезда. — Няма какво да се плашиш. Ей сега всичко ще свърши. — Той тръгна към нея.