Таен прозорец, тайна градина

40

Сънува, че е в най-голямата класна стая на света.

Стените й бяха километрично дълги. Всеки чин беше като огромна тераса, сивите плочки между тях бяха като безкрайна равнина. Часовникът на стената представляваше огромно студено слънце. Вратата към коридора беше затворена, но Морт Рейни успя да прочете думите върху релефното стъкло:

„Написали са го неправилно — помисли Морт — има много «Л»“.

Но друг глас му каза, че не е така.

Морт стоеше върху широкия рафт за тебешири на гигантската черна дъска и се протягаше. Държеше парче тебешир с размерите на бейзболна бухалка. Искаше да си свали ръката, понеже го болеше жестоко, но не можеше. Трябваше да напише петстотин пъти едно и също изречение на черната дъска: „Няма да преписвам от Джон Кинтнър.“ Сигурно вече беше го написал четиристотин пъти, но четиристотин пъти не беше достатъчно. Да откраднеш работата на някого, когато тази работа е всичко, което има, беше непростимо. Така че трябваше да пише, да пише, да пише, и да не обръща внимание на гласа в главата си, който се опитваше да му каже, че това е сън, че дясната му ръка го боли по други причини.

Тебеширът скърцаше чудовищно. Прахът — парлив и някак познат, така познат, се сипеше върху лицето му. Най-накрая той вече не можеше да продължава. Ръката му падна до тялото като торба, пълна с оловни сачми. Той се обърна върху рафта за тебешири и видя, че само един от чиновете в огромната класна стая е зает. На него седеше млад мъж със селски тип лице; лице, което очакваш да видиш в браздата на метър зад задника на мулето. Бледокафявата му коса стърчеше на главата му като клечки. Ръцете му на селянин — изглежда съставени само от кокалчета, бяха скръстени на чина пред него. Той гледаше Морт с бледи, дълбоки очи.

„Познава те“ — каза Морт в съня си.

„Точно така, приятелче — каза Джон Кинтнър със спокойния си гъргорещ южняшки акцент. — Ти току-що постъпи неправилно с мене. Сега продължи да пишеш. Не са петстотин. Пет хиляди са.“

Морт се затича, но кракът му се подхлъзна от рафта за тебешири и внезапно той започна да пада надолу и закрещя към тъмното тебеширено небе, а Джон Кинтнър се смееше и той…