Морт не вярваше, че хората — дори тези, които се опитват да бъдат относително честни към себе си — разбират, когато някои неща са свършили. Смяташе, че хората често продължават да вярват или се опитват да вярват, дори и когато краят не само е написан на стената пред очите им, но и е написан с букви, достатъчно големи, за да бъдат прочетени от сто метра без бинокъл. Когато става дума за нещо, за което наистина те е грижа и чувстваш, че имаш нужда — от него, е лесно да се мамиш, лесно е да бъркаш живота си с телевизията и да се уверяваш, че това, което е тръгнало на зле, в крайна сметка ще се оправи… може би след следващото прекъсване на филма за реклами. Предполагаше, че без големите си способности за самоизмама, човешката раса би полудяла дори повече, отколкото вече е.
Но понякога истината пробива стената и ако съзнателно си се опитвал да мислиш или мечтаеш да заобиколиш тази истина, резултатите може да се окажат съкрушителни — все едно че си попаднал на пътя на приливна вълна, която с рев преминава не над, а през вълнолома, издигнат на пътя й, и го разрушава напълно — и него, и тебе.
Морт Рейни изпита едно от тези разтърсващи откровения, след като представителите на полицията и пожарната си бяха отишли и той, Ейми и Тед Милнър бяха останали сами да се разхождат бавно около димящите руини на зелената викторианска къща, която се беше намирала на улица „Канзас“, номер 92, от сто трийсет и шест години. Именно докато правеха своята опечалена обиколка, той разбра, че бракът му с бившата Ейми Дауд от Портланд, щата Мейн, беше, свършил. Това не беше „период на брачно напрежение“. Не беше „пробна раздяла“. Нямаше да бъде един от онези случаи, за които чуваш от време на време, когато и двете страни са се разкаяли и са се оженили отново. Беше свършил. Съвместният им живот беше история. Дори и къщата, в която бяха делили толкова много добри моменти, не беше нищо друго освен срутени, зловещо опушени греди, стърчащи от дупката на мазето като зъби на великан.
Срещата им в „Марчман“ — малкото кафе на улица „Уичам“, беше минала съвсем добре. Ейми го беше прегърнала и той я беше прегърнал, но когато се опита да я целуне в устата, тя умело обърна глава настрани, така че устните му попаднаха върху бузата й. Целувчица като на учрежденско празненство. Толкова ми е приятно, че те виждам, мили.
Тед Милнър, тази сутрин със съвършено сресана и ондулирана коса и без нито един от фъндъците на Алфалфа, седеше до тях и ги гледаше. Държеше в ръка лулата, която Морт от три години или повече беше виждал стисната между зъбите му на различни празненства. Морт беше убеден, че лулата е само за ефект — малко допълнение, използвано с едничката цел да направи собственика си да изглежда по-стар, отколкото е. И колко стар значеше това? Морт не беше сигурен, но Ейми беше на трийсет и шест, и той си помисли, че Тед, в неговите безупречни „прани“ джинси и ризата си „Дж. Прес“ с отворена яка, беше поне четири години по-млад, може би повече. Чудеше се дали Ейми знаеше, че може да си има неприятности след не повече от десет години — може би дори след пет — и после осъзна, че не е достатъчно добър, за да й го каже.
Той попита дали има нещо ново. Ейми каза, че нямало. После Тед взе думата — говореше с лек южняшки акцент, много по-мек от носовото ръмжене на Джон Шутър. Каза на Морт, че шефът на пожарната и лейтенантът от полицейското управление на Дери искали да се срещнат с тях, както каза Тед, на „мястото“. Искали да зададат на Морт няколко въпроса. Морт каза, че това било чудесно. Тед попита дали би искал чаша кафе — имаха време. Морт каза, че и това би било чудесно. Тед го попита как е. Морт отново използва думата „чудесно“. Всеки път, когато излизаше от устата му, тя звучеше все по-изтъркано. Ейми следеше разговора между двамата с известно безпокойство и Морт я разбираше. В деня, когато беше открил двамата в едно легло, той беше казал на Тед, че ще го убие. Всъщност може би беше казал нещо за убийство и на двамата. Споменът му за това събитие беше доста мъгляв. Подозираше, че и техните спомени сигурно също са доста мъгляви. Не знаеше за другите два върха на триъгълника, но самият той смяташе, че тази мъглявост е не само разбираема, но и милостива.
Пиха кафе. Ейми го попита за „Джон Шутър“. Морт каза, че според него положението било овладяно до голяма степен. Не спомена за никакви котки, бележки или списания. След известно време излязоха от „Марчман“ и отидоха на улица „Канзас“ 92, което някога беше не място, а къща.
Шефът на пожарната и полицейският детектив бяха там, както бяха обещали, и имаше въпроси, също както бяха обещали. Повечето от въпросите бяха дали има хора, които биха могли да не обичат Морт до такава степен, че да хвърлят бензинов коктейл в кабинета му. Ако Морт беше сам, въобще нямаше да намеси името на Шутър, но, разбира се, Ейми щеше да го спомене, дори и той да не го направеше, така че той реши да разкаже за първоначалната среща точно както се беше случила.
Шефът на пожарната — Уикършам, каза:
— Човекът беше ли много ядосан?
— Да.
— Достатъчно ядосан, за да дойде до Дери и да запали къщата ви? — попита полицейският детектив Брадли.
Морт беше почти сигурен, че Шутър не го е направил, но не искаше да раздухва историята. Това означаваше най-малкото да им каже за Бъмп, което би разстроило Ейми — би я разстроило ужасно… и да отвори кутията със змии, а той предпочиташе тя да остане затворена. Беше настанало време, реши Морт, отново да бъде нечестен.
— Отначало може и да е бил. Но след като открих, че двата разказа наистина си приличат, аз прегледах първоначалната дата на публикуване на моя.
— Неговият никога ли не е бил публикуван? — попита Брадли.
— Не, сигурен съм, че не е бил. После — вчера, той се появи отново. Попитах го кога е написал разказа си, като се надявах да спомене дата, която е по-късна от тази, която имах аз. Разбирате ли?
Детективът Брадли кимна.
— Надявал се е да докажете, че сте го изпреварили.
— Правилно. „Сезон за сеитба“ беше в книга с разкази, която публикувах през 1983, но първоначално беше публикуван през 1980. Надявах се, че човекът ще се почувства сигурен, ако избере дата с година или две по-рано от 1983. Имах късмет. Каза, че го бил написал през 1982. Както виждате, падна в капана.
Надяваше се, че с това ще приключи, но Уикършам — шефът на пожарната, продължи да разпитва.
— Вие виждате и ние виждаме, господин Рейни, но дали той е видял?
Морт вътрешно въздъхна. Според него човек можеше да бъде нечестен само до известно време — когато нещата продължават достатъчно дълго, те почти винаги се развиват до точка, в която трябва или да кажеш истината, или да изградиш една откровена лъжа. И ето, той беше стигнал до тази точка. Но чия работа беше това? Тяхна или негова? Негова. Точно така. И той имаше намерение да се постарае да си остане негова.
— Да — каза им той, — той видя.
— И какво направи? — попита Тед. Морт го погледна с леко раздразнение. Тед сведе очи и размърда пръсти — изглежда си търсеше лулата. Но лулата беше в колата. Ризата марка „Дж. Прес“ нямаше джоб, в който да я носи.
— Отиде си — каза Морт. Тед го беше ядосал. Изобщо не беше негова работа да се бърка и това му позволи да лъже по-леко. Фактът, че лъжеше Тед, също му помагаше. — Измърмори някаква глупост, какво невероятно съвпадение било всичко, скочи в колата си, като че ли му пареше на задника, и замина.
— Да сте забелязали случайно марката на колата и регистрационния й номер, господин Рейни? — попита Брадли. Беше извадил бележник и химикалка.
— Беше форд — каза Морт. Съжалявам, но не мога да ви помогна с номера. Не беше номер от Мейн, а друг… — Той сви рамене, сякаш се извиняваше. Вътрешно се чувстваше все по-неспокоен заради начина, по който се развиваха нещата. Всичко изглеждаше наред, докато той хитруваше и заобикаляше откровените лъжи — изглеждаше като начин да спести на Ейми болката от новината, че мъжът беше счупил врата на Бъмп и после го беше приковал с отвертка. Но сега се беше поставил в положение, в което бе разказал различни истории на различни хора. Ако се съберяха и направеха сравнение, нямаше да изглежда така безупречен. Обяснението на причините за лъжите можеше да се окаже заплетено. Предполагаше, че подобни сравнения са доста невероятни, стига Ейми да не говори с Грег Карстерс или Хърб Крийкмор, но какво щеше да стане, ако се стигнеше до разправия с Шутър, когато той и Грег се срещнеха с него и му пъхнеха пред лицето броя на СМЕК от юни 1980?
„Няма значение — каза си той. — Когато стигнем дотам, ще изгорим този мост, човече.“ — При тази мисъл изпита кратко завръщане на високия дух, който беше усетил, когато говореше с Хърб от паркинга, и едва не се изкикоти на глас. Потисна това желание. Щяха да се чудят защо се смее, ако го направеше, пък и биха имали защо да се чудят.
— Мисля, че Шутър вече трябва да се е насочил към…
(Мисисипи)
— … към мястото, откъдето е дошъл — завърши той почти без прекъсване.
— Според мен сте прав — каза лейтенант Брадли, — но имам намерение да разследвам случая, господин Рейни. Може да сте го убедили, че греши, но това не значи, че е напуснал къщата ви с добри чувства. Възможно е да е дошъл дотук побеснял и да е подпалил къщата ви просто защото му е писнало на оная работа — извинете ме, госпожо Рейни.
Ейми му се усмихна криво и махна с ръка извинително.
— Не мислите ли, че е възможно?
„Не — каза си Морт, — не мисля. Ако е решил да запали къщата, мисля, че би убил Бъмп, преди да тръгне към Дери, просто в случай, че се събудя, преди да се е върнал. Тогава кръвта щеше да се е съсирила и Бъмп щеше да се е вкочанил, когато го намерих. Не е станало така… но не мога да го кажа. Дори и да исках, не мога. Първо, ще се учудят защо съм крил случката с Бъмп толкова време. И сигурно ще помислят, че ми хлопа дъската.“
— Мисля, че да — каза той, — но аз се запознах с този човек. Не ми заприлича на подпалвач на къщи.
— Искаш да кажеш, че не е Сноупс — каза Ейми внезапно.
Морт я погледна изненадан, после се усмихна.
— Точно така — каза той. — Южняк, но не Сноупс.
— Което означава какво? — попита Брадли с лека досада.
— Стара шега, лейтенанте — каза Ейми. — Сноупсови са герои на някои романи на Уилям Фокнър. Те стартират в бизнеса като подпалват плевници.
— А-ха — безизразно каза Брадли. Уикършам каза:
— Няма определен тип хора, които да палят къщи, господин Рейни. Те са от всички форми и размери. Повярвайте ми.
— Е…
— Дайте ми още малко данни за колата, ако можете — каза Брадли и вдигна молива над бележника си. — Искам да уведомя щатската полиция за този човек.
Морт внезапно реши, че ще излъже още малко. Всъщност само още мъничко.
— Ами, беше седан. Поне за това съм сигурен.
— А-ха. Форд седан. Година?
— Някъде от седемдесетте, предполагам — каза Морт. Беше съвсем сигурен, че комбито на Джон Шутър всъщност е било произведено по времето, когато един човек на име Осуалд беше избрал Линдън Джонсън за президент на Съединените щати. Направи пауза, после добави: — Номерът беше светъл цвят. Може да е бил бежов. Не бих се заклел в това, но май беше.
— А-ха. А самият мъж?
— Среден ръст. Руса коса. Очила. Кръгли, телени — от този вид, каквито носеше Джон Ленън. Това наистина е всичко, което си спо…
— Не каза ли, че е носил шапка? — попита изведнъж Ейми.
Морт почувства, как зъбите му се затварят с щракване.
— Да — каза той с мил глас. — Правилно, бях забравил. Тъмносива или черна. По-скоро кепе. С козирка, нали знаете.
— Добре. — Брадли захлопна тефтерчето си. — За начало е добре.
— Може ли да е било обикновен случай на вандализъм, палеж за удоволствие? — попита Морт. — В романите всичко е мотивирано, но опитът ми показва, че в обикновения живот нещата понякога просто се случват.
— Може и да е било — съгласи се Уикършам, — но не пречи да проверим очевидните връзки. — Той тържествено смигна на Морт и каза: — Понякога животът наподобява изкуството, нали знаете.
— Имате ли нужда от още нещо? — попита ги Тед и сложи ръка на раменете на Ейми.
Уикършам и Брадли се спогледаха, после Брадли поклати глава.
— Мисля, че не, поне засега.
— Питам просто защото Ейми и Морт трябва да отделят малко време за застрахователния агент — каза Тед. — А вероятно и за следователя от главната компания.
Морт все повече и повече се дразнеше от южняшкия му акцент. Подозираше, че Тед е роден в някои от южните щати, може би малко по на север от местата на Фокнър, но все пак това съвпадение не беше задължително.
Служебните лица стиснаха ръка на Ейми и Морт, изразиха съчувствието си, казаха им да се обадят, ако имало нещо, и си тръгнаха, като оставиха тримата да направят още една обиколка около пожарището.
— Съжалявам за всичко това, Ейми — каза внезапно Морт. Тя вървеше между двамата и очевидно се слиса от нещо в гласа му. Просто искреност, може би. — За всичко. Наистина съжалявам.
— Аз също — каза тя тихо и докосна ръката му.
— Е, с Теди стават трима — каза Тед с тържествена сърдечност. Тя се обърна отново към него и в този миг Морт изпита желание да го стисне за гърлото и да го души, докато очите му се изцъклят и изскочат от орбитите.
Вървяха от западната страна на къщата към улицата. Точно тук преди беше имало чупка, на мястото, където кабинетът му се срещаше с къщата — близо до цветната градина на Ейми. Сега всички цветя бяха мъртви и Морт си помисли, че може би така е по-добре. Огънят не беше изгорил тревата, тя беше останала и опасваше къщата в зелена четириметрова ивица. Ако цветята бяха цъфнали, огънят щеше да е изсушил и тях, и щеше да е просто много жалко. Щеше да бъде…
Морт изведнъж спря. Спомни си разказите. Разказа. Може да го наречеш „Сезон за сеитба“ или пък „Таен прозорец, тайна градина“, но и двата бяха едно и също нещо, ако оставиш настрана украшенията и погледнеш под тях. Погледна нагоре. Нямаше нищо за гледане освен синьо небе, поне сега, но преди пожара от миналата нощ точно там, където гледаше, имаше прозорец. Прозорецът в стаичката до пералнята. Стаичката, която беше кабинет на Ейми. Тук тя сядаше да пише чекове, да води записки в дневника си, да води телефонните си разговори… стаята, където, както подозираше той, Ейми преди няколко години беше започнала да пише роман. И когато този роман умря, тя го погреба достойно тук, в едно чекмедже на бюрото. Бюрото беше до прозореца. Ейми обичаше да идва в кабинета си сутрин. Можеше да започне с прането в съседната стая и после да оправя документите, докато чака звънеца да й съобщи, че е време да изпразни пералнята и да зареди сушилнята. Кабинетът й беше закътан, а и тя обичаше тишината, поне така казваше. Тишината и ясната, чиста утринна светлина. Обичаше от време на време да гледа през прозореца — към цветята си, които растяха в острата чупка, образувана от къщата и издадената част на неговия кабинет. Той просто я чу как казва: „Това е най-хубавата стая в къщата, поне за мен, защото едва ли някой друг освен мен стъпва някога там. Там има таен прозорец и той гледа към тайна градина.“
— Морт — казваше Ейми сега и за момент Морт не й обърна внимание, обърквайки истинския й глас с гласа в мислите си, с гласа на спомена. Но беше ли това истински спомен, или не беше? Изглеждаше като истински спомен, но той беше в състояние на силен стрес дори и преди Шутър, преди Бъмп и пожара. Не беше ли възможно да има… нещо като халюцинация? Да се опитва да измисли собственото си минало с Ейми по такъв начин, че да съответства на проклетия разказ, в който един мъж полудява и убива жена си?
„Господи, надявам се, че не е така. Надявам се, защото, ако е така, всичко се приближава твърде много до границата на нервното разстройство и не мога да бъда спокоен.“
— Морт, добре ли си? — попита Ейми. Тя го дръпна нервно за ръкава и поне временно прекъсна транса му.
— Да — каза той и добави рязко: — Не. Да ти кажа истината, малко ми е лошо.
— От закуската може би? — каза Тед.
Ейми хвърли поглед към него и Морт се почувства малко по-добре. Не беше много дружелюбен поглед.
— Не е от закуската — каза тя малко възмутена. Махна с ръка към почернелите развалини. — От това е. Да се махаме оттук.
— Хората по застраховката трябва да са тук в дванайсет — каза Тед.
— Е, дотогава има повече от час. Да отидем у вас, Тед. Имаме достатъчно време. Бих желала да седна.
— Добре — отвърна Тед с леко засегнат тон, сякаш казваше „няма нужда да ми викаш“, и Морт пак се зарадва. И въпреки че на закуската тази сутрин той би казал, че у Тед е последното място на света, където би желал да отиде, той ги придружи, без да протестира.