Таен прозорец, тайна градина

3

На следващата сутрин седеше пред своя компютър в един малък кът на дневната, която винаги, когато идваха тук, използваше като кабинет. Компютърът беше включен, но Морт гледаше през прозореца към езерото. Там имаше две моторни лодки, които прорязваха с широки бели следи синята вода. Отначало той ги помисли за рибарски, но лодките не се спираха — само кръстосваха пътищата си на големи кръгове. Хлапаци, реши той. Просто някакви хлапаци си играят.

Не правеха нещо кой знае колко интересно, но той — още по-малко. След като напусна Ейми, не бе написал нищо, което да струва дори пукнат грош. Сядаше пред компютъра всеки ден от девет до единайсет — точно както беше го правил всеки ден през последните три години (и както близо хиляда години преди това беше прекарвал тези два часа, седейки пред старата канцеларска пишеща машина „Роял“), но всичко, което беше постигнал с това, с готовност би разменил за моторна лодка, с която да се надбягва с хлапаците по езерото.

Днес по време на двучасовия си график беше написал следните редове безсмъртна проза:

Не беше добре.

Беше прекалено близо до истинския живот, за да бъде добре.

В истинския живот той никога не беше толкова решителен. Може би това беше част от проблема.

Изключи компютъра и след като щракна електрическия ключ, се сети, че беше забравил да запази написаното в паметта. Е, какво толкова. Може би даже неговото подсъзнание го критикуваше, като му казваше, че текстът не заслужава да бъде запазен.

Госпожа Гейвин явно беше привършила на горния етаж — жуженето на прахосмукачката „Електролукс“ най-после беше престанало. Тя идваше да чисти всеки вторник и когато Морт преди два вторника й каза, че той и Ейми са скъсали, тя онемя от изненада, което никак не й подхождаше. Предполагаше, че тя харесва Ейми много повече от него. Но госпожа Гейвин продължаваше да идва и Морт сметна, че и това е нещо.

Стана и излезе в дневната точно когато госпожа Гейвин слизаше по главното стълбище. Тя държеше маркуча на прахосмукачката и влачеше малкия валчест уред след себе си. Машината слизаше с поредица от тупкания и приличаше донякъде на малко механично куче. „Ако се опитам да сваля прахосмукачката по този начин, тя ще ме удари по глезена и ще се изтъркаля чак до долу — помисли Морт. — Чудя се как ли успява да го прави?“

— Добре дошла, госпожо Г. — каза той и прекоси дневната към кухненската врата. Пиеше му се кола. Винаги ожадняваше от писането на тъпотии.

— Здравейте, господин Рейни. — Той се беше опитвал да я накара да го нарича Морт, но тя не бе пожелала. Не искаше дори да го нарича Мортън. Госпожа Гейвин беше жена с принципи, но принципите не й пречеха да нарича жена му Ейми.

„Може би трябваше да й кажа, че заварих Ейми в леглото с друг мъж в един от скъпите мотели на Дери — помисли Морт, като бутна летящата врата. — Поне би могла да започне отново да я нарича госпожа Рейни.“

Грозна и подла мисъл — от онзи вид мислене, който той подозираше, че е в корените на писателските му проблеми, но май нямаше начин да го преодолее. Може би и това щеше да мине… като сънищата. По някаква причина тази идея го накара да си спомни за една лепенка за броня, която веднъж беше видял отзад на един много стар фолксваген костенурка. „ЗАПЕЧЕН — НЕ МОЖЕ ДА МИНЕ“, пишеше, на лепенката.

Когато кухненската врата се затвори, госпожа Гейвин каза:

— Намерих един от разказите ви в боклука, господин Рейни. Помислих, че може да ви потрябва, и го сложих на плота.

— Добре — каза той, без изобщо да има представа за какво говори тя. Нямаше навик да хвърля лошите ръкописи или откъси в кухненския боклук. Когато напишеше нещо скапано — а напоследък беше написал повече скапани неща от обикновено — той или го изтриваше от компютърната памет, или го пазеше в картотеката, разположена отдясно на неговия компютър за текстообработка.

Изобщо не се сети за човека с набразденото лице и кръглата черна квакерска шапка.

Отвори вратата на хладилника, премести две малки чинии, пълни с остатъци с неизвестен произход, откри бутилка пепси и я отвори, докато буташе с хълбок вратата на хладилника, за да се затвори. Когато отиде да хвърли капачката в боклука, видя ръкописа — заглавната му страница беше изцапана с нещо, което приличаше на портокалов сок, но иначе си беше наред — оставен на плота до кафеварката. Тогава си спомни. Джон Шутър, точно така. Редовният член на дружеството на Лудите, клон Мисисипи.

Отпи от пепсито и взе ръкописа. Сложи заглавната страница отдолу и видя отгоре на първата страница следното.

Джон Шутър

Обикновена пратка

Деллакорт, Мисисипи

30 страници

приблизително 7500 думи

Продадени права на разпространение, Северна Америка

Ръкописът беше напечатан на доста добра хартия, но машината трябва да е била тежък случай — приличаше, на стар канцеларски модел, при това немного добре поддържан. Повечето от буквите бяха разкривени като старчески зъби.

Той прочете първото изречение, после второ и после третото — за момент мислите му се объркаха.

— По дяволите — каза Морт и пак остави ръкописа. Ръката му бутна бутилката пепси. Тя се прекатури, запени се и потече надолу по чекмеджетата. — По ДЯВОЛИТЕ — извика той.

Госпожа Гейвин дотича, огледа положението, и каза:

— О, няма нищо. Като ви чух, помислих, че сте си прерязали гърлото. Можете ли да мръднете малко, господин Рейни?

Той се мръдна и първото нещо, което направи тя, беше да вдигне ръкописа от плота и отново да го пъхне в ръцете му. Все още всичко беше наред — течността беше тръгнала в друга посока. Навремето той беше човек с доста добро чувство за хумор — поне той винаги беше мислил така — но като погледна надолу към малката купчина хартия в ръцете си, колкото и да се владееше, най-доброто, което можа да изпита, беше чувство на горчива ирония. „Като котката в детското стихотворение — помисли си Морт. — Онази, дето постоянно се връща.“

— Ако се опитвате да съсипете това — каза госпожа Гейвин и кимна към ръкописа, докато изваждаше парцала за бърсане изпод умивалника, — ще успеете.

— То не е мое — каза той и сам се учуди. Вчера, когато почти беше посегнал да вземе ръкописа от човека, който му го беше донесъл, си беше помислил какво приспособяващо се животно е човек. Несъмнено това желани да се приспособява се простираше във всички посоки, защото първото нещо, което почувства, като прочете тези три изречения, беше вина… и не беше ли точно това, което Шутър (ако това беше истинското му име) искаше той да почувства? Разбира се, че беше. „Вие сте откраднали моя разказ“, беше казал той, а не се ли полагаше крадците да се чувстват виновни?

— Извинете, господин Рейни — каза госпожа Гейвин. Държеше парцала.

Той отстъпи настрани, за да може тя да стигне до разлятото.

— Това не е мое — повтори той. Всъщност настоя.

— О — каза тя, като избърса локвичката върху плота и пристъпи към мивката, за да изстиска парцала. — Помислих, че е ваше.

— Пише: Джон Шутър — каза той, сложи заглавната страница отгоре и го обърна към нея. — Виждате ли?

Госпожа Гейвин удостои заглавната страница с възможно най-късия поглед, който позволяваше учтивостта, и започна да бърше чекмеджетата.

— Помислих, че е една от онези измишльотини — каза тя. — Псевдоиме. Или май беше псевдоним. Как им казвате там на литературните си имена.

— Аз не използвам псевдоним — каза той. — Никога не съм използвал.

Този път тя удостои и него с кратък поглед — пълен с провинциална хитрост и леко удивление — преди да коленичи, за да избърше локвата от пепси ма пода.

— И да сте използвали, не мисля, че ще ми го кажете:

— Извинявайте, че го разлях — измърмори той, докато се придвижваше към вратата.

— Това ми е работата — отговори тя късо. Не го погледна пак. Морт разбра намека и излезе.

Остана в дневната за момент, загледан в изоставената насред клима прахосмукачка. В главата си чу човека с набразденото лице да казва търпеливо: „Това е между вас и мен. Ние нямаме нужда от външни хора, господин Рейни. Това е само между вас и мен.“

Морт си представи това лице, спомни си го внимателно — умът му беше трениран да си спомня лица и действия — и помисли: „Това не беше само моментно отклонение или странен начин да се запознаеш с писател, когото смяташ или не смяташ за известен. Той ще се върне.“

Внезапно се упъти отново към кабинета си. В движение навиваше ръкописа на тръба.