Таен прозорец, тайна градина

2

Беше на задната веранда. Отгоре имаше камък — да пази лекият ветрец да не пръсне листата по целия двор. Слабото тупкане, което бе чул, сигурно е било от слагането на камъка върху ръкописа.

Морт стоеше в антрето и го гледаше с ръце в джобовете на панталоните си със защитен цвят. Знаеше, че лудостта не прихваща (освен може би в случаите на продължително общуване, пак според него), но все още не искаше да се докосва до това проклето нещо. Все пак предполагаше, че ще се наложи да го вземе. Не знаеше колко щеше да остане тук — ден, седмица, месец или година, в този момент всичко му изглеждаше възможно — но не можеше да остави това скапано нещо на прага. Най-малкото Грег Карстерс — неговият пазач, щеше да слезе тук рано този следобед, за да му представи сметката, колко ще струва новият покрив на къщата, и щеше да се почуди какво е това. По-лошо, вероятно щеше да предположи, че е на Морт, и това щеше да породи повече обяснения, отколкото проклетото нещо заслужаваше.

Остана на прага, докато звукът от двигателя на посетителя му не се сля със слабия, тих шум на следобеда, и после излезе на верандата. Стъпваше внимателно с босите си крака (верандата се нуждаеше от боядисване поне от година, а от изсъхналото дърво стърчаха бодливи трески). Захвърли камъка в обраслия с хвойна дол отляво. Вдигна малката пачка листа и я погледна. Най-отгоре беше заглавната страница. Там пишеше:

Въпреки волята си почувства моментно облекчение. Никога не беше чувал за Джон Шутър и никога през живота си не беше нито чел, нито писал разказ с име „Таен прозорец, тайна градина“.

Хвърли ръкописа в кухненското кошче за боклук, което, му беше на пътя, и се върна на канапето в дневната, легна си отново и за пет минути заспа.

Сънува Ейми. Напоследък спеше страшно много и постоянно сънуваше Ейми, а когато понякога се събуждаше от собствените си дрезгави викове, вече не се изненадваше кой знае колко. Предполагаше, че ще му мине.