Таен прозорец, тайна градина

34

Стигна до къщата си в десет и четвърт, излезе от колата и тръгна към вратата. На средата на пътя се върна и отвори багажника. Шапката беше вътре — черна и неизбежна — като жаба посред въображаема градина. Той я вдигна, този път без много да се колебае как да я хване, затвори с удар багажника и влезе в къщата.

Стоеше в антрето, без да е сигурен какво иска да направи след това… и изведнъж, без всякаква причина, сложи шапката на главата си. Като го направи, потръпна, както човек понякога потръпва, когато глътне голяма глътка алкохол. Но тръпката премина.

А шапката всъщност му ставаше съвсем добре.

Бавно отиде в голямата баня, запали лампата и се намести пред огледалото. Почти избухна в смях — приличаше на мъжа с вилата от онази картина на Грант Ууд5 — „Американска готика“. Приличаше на него, въпреки че човекът от картината беше гологлав. Шапката напълно покриваше косата на Морт, както беше покривала косата на Шутър (ако Шутър въобще имаше коса — това още не можеше да се разбере, макар че Морт предполагаше, че ще разбере със сигурност, когато го види следващия път, тъй като капелата му сега беше у него), и почти докосваше върховете на ушите му. Беше много смешно. Чак да закрещиш.

После неуморимият глас в главата му попита: „Защо я слагаш? На кого мислиш, че ще приличаш? На него?“ — и смехът му престана. Защо си беше сложил шапката, наистина?

„Той е искал ти да си я сложиш“ — каза тихо неуморимият глас.

Да? Но защо? Защо Шутър би искал Морт да сложи шапката му?

„Може би иска ти…“

„Да? — отново подсказа той на неуморимия глас. — Иска да какво?“

Помисли, че гласът си е отишъл, и потърси ключа на лампата, когато той се обади отново.

„… да се объркаш“ — каза той.

Тогава иззвъня телефонът и той подскочи. Гузно смъкна шапката от главата си (малко приличаше на човек, който се страхува, че може да бъде хванат, когато пробва бельото на жена си) и тръгна към телефона, като си мислеше, че може да е Грег и че ще се окаже, че Том е в къщата на Грег. Да, разбира се, точно така е станало — Том се е обадил на Грег, казал му е за Шутър и заплахите му, а Грег е взел стареца в своята къща. За да го предпази. Звучеше толкова правдоподобно, че чак се учуди, че не се е сетил по-рано.

Само че не беше Грег. Беше Хърб Крийкмор.

— Всичко е уредено — каза Хърб радостно. — Мариан се свърза с мене. Тя е сладур.

— Мариан? — попита глупаво Морт.

— Мариан Джафъри от СМЕК! — каза Хърб. — СМЕК? „Сезон за сеитба“? Юни 1980? Разбираш ли тези неща, бели господарю?

— О! — каза Морт. — О, добре! Благодаря, Хърб! Сигурно ли е?

— Да. Ще го имаш утре — истинското списание — не просто ксерокопие от разказа. Пристига с Федералния експрес от Пенсилвания. Имаш ли някакви новини от господин Шутър?

— Не още — каза Морт. Гледаше черната шапка в ръката си. Все още усещаше странния, възбуждащ аромат, който тя излъчваше.

— Е, никакви новини значи добри новини, както казват. Говори ли с местните власти?

Беше ли обещал на Хърб да направи това? Не можеше да си спомни със сигурност, но може и да беше. Във всички случаи най-добре да играе ла сигурно.

— Да. Стария Дейв Нюсъм не беше очарован. Той мисли, че човекът вероятно просто си е правил шега. — Беше направо отвратително да лъже Хърб, но какъв смисъл имаше да му казва истината? Беше прекалено лудо, прекалено сложно.

— Е, влязло ти е в главата. Мисля, че това е важно, Морт — наистина.

— Да.

— Нещо друго?

— Не — но хиляди благодарности. Ти ме спаси. — „И може би, помисли си той, това не е просто фигуративно казано.“

— За мене беше удоволствие. Запомни, че Федералният експрес обикновено доставя право в местната поща. Нали?

— Да.

— Как върви новата книга? Все се каня да попитам.

— Чудесно! — извика сърдечно Морт.

— Е, добре. Отърви се от този човек и се заеми с нея. Работата е спасила много хора, по-добри от тебе или мене, Морт.

— Знам. Всичко най-хубаво на дамата ти.

— Благодаря. Всичко най-хубаво на… — Хърб рязко спря и Морт почти го виждаше как хапе устната си. С разводите се свиква трудно. Казват, че хората след ампутация продължават да чувстват крака, който вече не е там. — … на тебе — завърши той.

— Благодаря — каза Морт — Бъди здрав, Хърбърт.

Той бавно отиде до кея и погледна надолу към езерото. Днес по него нямаше лодки. „Качих се на още едно стъпало, независимо какво друго ще се случи. Мога да покажа на Шутър проклетото списание. Това може и да не го укроти… но може и да може. Той е, луд все пак и човек никога не знае какво ще направят или няма да направят хората от вездесъщото племе на Лудите. В това е техният съмнителен чар. Всичко е възможно.“

Беше дори възможно Грег все пак да си е вкъщи, помисли той — може да е забравил за срещата им при Енорийската палата, а може и да се е случило нещо, абсолютно несвързано с тази работа. С внезапна надежда Морт отиде до телефона и набра номера на Грег. Телефонът звънеше за трети път, когато той си спомни, че миналата седмица Грег му беше казал, че жена му и децата ще прекарат известно време при родителите й. Меган започвала училище догодина и щяло да им бъде по-трудно да ги посещават — така беше казал той.

Така че Грег беше сам.

(шапката)

Както и Том Грийнлиф.

(колата)

Младият съпруг и старият вдовец.

(ключовете)

И как става работата? Ами, просто като поръчка на касета на Роджър Уитекър от телевизията. Шутър отива в къщата на Том Грийнлиф, но не с комбито си — о, не, това би било твърде голяма реклама. Той оставя колата си паркирана в двора на Морт Рейни или може би отстрани до къщата. Отива до Том с буика. Заставя Том да се обади на Грег. Вероятно изкарва Грег от леглото, но Грег помни за Том и пристига спешно. Тогава Шутър заставя Том да се обади на Съни Тротс и да му каже, че не се чувства много добре и няма да дойде на работа. Шутър опира отвертка в гърлото на Том и му намеква, че ако не бъде послушен, ще съжалява. Том се оказва послушен… макар че дори Съни, не особено умен и току-що станал от леглото, разбира, че гласът на Том въобще не е същият. Шутър употребява отвертката. И когато пристига Грег Карстерс, той употребява отвертката — или нещо подобно — още веднъж. И…

„Избий това от главата си. Просто лош случай на крещящи съвпадения — това е всичко. Повтори: това… е… ВСИЧКО.“

Беше разумно, но не го убеждаваше. Не беше безукорно. Не задоволяваше.

Морт бързо мина през долния етаж на къщата, несъзнателно скубеше косата си.

„Ами колите? Джипът на Том, пикапът на Грег? Като се прибави буикът и стават три превозни средства — четири, ако се брои и фордът комби на Шутър, а Шутър е само един човек.“

Той не знаеше… но знаеше, че което е достатъчно, е достатъчно.

Когато, отново стигна до телефона, той извади Телефонния указател от чекмеджето и започна да търси номера на градския полицай. Изведнъж спря.

„Едно от тези превозни средства е бил буикът, МОЯТ буик.“

Бавно остави телефона. Опита се да мисли за начина, по който Шутър е могъл да се справи с колите. Нищо не му идваше наум. Беше като да седиш пред компютъра, когато си задръстен за всяка идея — не излиза нищо освен празен екран. Но той наистина знаеше, че не иска да се обажда на Дейв Нюсъм. Още не. Тъкмо бавно се отдалечаваше от телефона, без да се насочва към определено място, когато той иззвъня.

Беше Шутър.

— Отидете там, където се срещнахме онзи ден — каза Шутър. — Повървете малко по пътеката. Вие ми правите впечатление на човек, който може да помисли и за начина, по който старците дъвчат храната си, господин Рейни, но искам да ви дам цялото време, от което имате нужда. Ще се обадя пак следобед. За всеки, на когото се обадите междувременно, отговорността е ваша.

— Какво сте направили? — попита той отново. Този път гласът му беше съвсем без сили, почти шепот. — Какво чудо сте направили?

Но линията вече беше прекъсната.