17

Плати таксата от седемдесет и пет цента на градския паркинг в Огъста и спря до телефоните отсреща. Денят беше слънчев, мразовит и ветровит — вятърът идваше от югозапад, откъм Личфийлд и минаваше направо, без пречки по пътя си, през откритата равнина чак до паркинга край магистралата. Беше толкова силен, че очите на Морт се насълзиха. Все пак му беше приятно. Почти усещаше как вятърът издухва праха от стаите, вътре в главата му, стаите бяха затворени и заковани от толкова време.

С помощта на кредитната си карта се обади на Хърб Крийкмор в Ню Йорк — в апартамента, а не в канцеларията му. Всъщност Хърб нямаше да бъде в агенцията „Джеймс и Крийкмор“ — неговите литературни посредници — поне още един час, но Морт достатъчно добре го познаваше и знаеше, че той вече е взел душ и пие чаша кафе, докато чака парата от огледалото в банята да се вдигне, за да може да се обръсне.

За втори пореден път имаше късмет. Хърб отговори с глас, от който беше изчезнала по-голямата част от сънливостта. „Тази сутрин май ми върви“ — помисли си Морт и се усмихна срещу зъбатия октомврийски вятър. Отвъд четирите ленти на шосето някакъв мъж поставяше ограда против сняг — подготвяше се за зимата, която беше недалеч зад хоризонта на календара.

— Здравей, Хърб — каза той. — Обаждам ти се от автомат край градския паркинг в Огъста. Разводът ми е окончателен, къщата ми изгоря до основи снощи, някакъв луд уби котката ми и е студено като на Северния полюс — остава ли нещо радостно?

Не беше осъзнавал колко абсурден е списъкът му от беди, докато не го изрече на глас, и почти се разсмя. Боже, колко студено беше тук, но не беше ли хубаво! Не беше ли чисто!

— Морт — каза Хърб предпазливо като човек, който очаква някаква дебелашка шега.

— На твоите услуги — каза Морт.

— Какво е това за къщата ти?

— Ще ти кажа, но само веднъж. Ако трябва, води си бележки, защото планирам да се върна в колата си, преди да съм се вкочанясал до този телефон.

Той започна с Джон Шутър и обвинението на Джон Шутър. Завърши с разговора, който беше водил снощи с Ейми.

Хърб, който беше прекарал доста време като гост на Морт и Ейми (и който беше напълно разстроен от раздялата им), изрази изненадата и съжалението си за пожара в Дери. Попита дали Морт има някаква представа кой го е направил. Морт каза, че няма.

— Подозираш ли онзи тип, Шутър? — попита Хърб. — Разбирам какво означава, че котката ти е била убита малко преди да си се събудил, но…

— Предполагам, че технически е възможно, и не го изключвам напълно — каза Морт, — но ужасно се съмнявам. Може би просто защото умът ми не го побира — човек да изгори къща с двайсет и четири стаи, за да се отърве от едно списание. Но мисля, че това е най-вече защото го познавам. Той наистина вярва, че съм откраднал разказа му, Хърб. Искам да кажа, че въобще не се съмнява в това. Реакцията му, когато му казах, че мога да му представя доказателство, беше: „Действай, копелдак, направи ми това удоволствие.“

— И все пак… ти извика полицията, нали?

— Да, обадих се тази сутрин — каза Морт и въпреки че това твърдение не беше много честно, не беше и абсолютна лъжа. Той беше се обадил тази сутрин. На Грег Карстерс. Но ако кажеше на Хърб Крийкмор, когото можеше визуално да си представи седнал в хола на своя нюйоркски апартамент в безупречните си панталони от туид и елегантна фланелка, че смята да се справи сам и само Грег може да му подаде ръка, не вярваше Хърб да го разбере. Хърб беше добър приятел, но имаше определени стереотипи: цивилизован човек, модел от края на двайсети век, градски човек. Човек, който вярва в нещо. Човек, който вярва на съвети. Човек, който вярва например в медитация и медиуми. Човек, който вярва в обсъждането, когато има причина за обсъждане, и в незабавното прехвърляне на проблема към Упълномощената личност, когато няма такава причина. За Хърб представата, че понякога един мъж трябва да постъпи като мъж, беше представа, която има своето място… но мястото й е във филмите със Силвестър Сталоун.

— Е, това е добре. — В гласа на Хърб прозвуча облекчение. — Достатъчно неприятности са се струпали на главата ти и без грижите за някакъв психопат от Мисисипи. Ако го намерят, какво ще правиш? Ще му предявиш ли обвинение в тормоз?

— По-скоро ще го накарам да вземе манията си за преследване и да си я натика знаеш къде — каза Морт. Чувството на здрав оптимизъм — така необоснован, но без съмнение истински, не го напускаше. Предполагаше, че то съвсем скоро ще се изпари, но засега не можеше да спре да се усмихва. Затова избърса течащия си нос с ръкава на палтото си и продължи в същия дух. Беше забравил колко може да е хубаво да имаш мутра, постоянно разтегната в усмивка.

— И как ще го направиш?

— С твоя помощ, надявам се. Имаш в картотеката си моите неща, нали?

— Да, но…

— Добре, трябва ми да извадиш юнския брой от 1980 на „Списание за мистерии на Елъри Куин“. Този, в който е „Сезон за сеитба“. Не мога да извадя моя брой заради пожара, така че…

— Нямам го — каза внимателно Хърб.

— Нямаш го? — мигна Морт. Виж, това не беше очаквал. — Защо?

— Защото 1980 беше две години, преди да стана твой посредник. Имам поне по един екземпляр от всичко, което аз съм продал, но това е един от разказите, които си продал сам.

— О, по дяволите! — В мислите си Морт сякаш виждаше бележката за авторските права във „Всеки изплюва камъчето“. Повечето от другите бележки съдържаха реда „Препечатва се с разрешение на автора и посредниците на автора «Джеймс и Крийкмор».“ Редът за „Сезон за сеитба“ (и още два или три разказа в сборника) гласеше само „Препечатва се с разрешение на автора“.

— Съжалявам — каза Хърб.

Разбира се, че го изпратих сам — спомням си, че им писах, преди да го изпратя. Просто ми се струва, че си бил винаги мой посредник. — Той се засмя леко и добави: — Не се обиждай.

— Няма нищо — каза Хърб. — Искаш ли да се обадя на СМЕК? Те трябва да имат резервни екземпляри.

— Би ли го направил? — попита Морт с благодарност. — Ще бъде чудесно.

— Ще направя първо това. Само че… — Хърб спря.

— Само че какво?

— Обещай ми, че не планираш да отиваш сам при този тип, след като получиш в ръце екземпляр от отпечатания разказ.

— Обещавам — с готовност се съгласи Морт. Отново не беше честен, но какво толкова, по дяволите — нали беше помолил Грег да дойде с него, когато се срещнат, и Грег се беше съгласил, така че нямаше да е сам. И Хърб Крийкмор все пак беше негов посредник, а не негов баща. Как уреждаше личните си проблеми всъщност не му влизаше в работата.

— Добре — каза Хърб. — Ще се погрижа за това. Обади ми се от Дери, Морт — може би не е толкова зле, колкото изглежда.

— Бих искал да вярвам в това.

— Но не вярваш?

— Боя се, че не.

— Добре — въздъхна Хърб. После неуверено добави: — Удобно ли е, ако те помоля да предадеш поздрави на Ейми?

— Удобно е, ще предам.

— Добре. Продължавай и не стой повече на вятъра, Морт. В слушалката чувам как свисти. Сигурно си замръзнал.

— На път съм. Благодаря още веднъж, Хърб.

Окачи слушалката и за момент замислено погледна към телефона. Беше забравил, че в буика трябва да се налее бензин, което беше маловажно, но беше забравил и че Хърб Крийкмор беше негов посредник от 1982, а това не беше толкова маловажно. Прекалено голямо напрежение, предположи той. Това кара човек да се чуди какво още може да е забравил.

Гласът в мислите му — не гласът в средата на мозъка му, а този от дълбините, изведнъж заговори: „А какво ще кажеш най-напред за открадването на разказа? Може би си забравил и това?“

Той прихна през нос и побърза към колата си. Никога през живота си не беше ходил в Мисисипи и никога през целия си живот като писател не си беше и помислял да се унижава с плагиатство. Седна зад кормилото и запали мотора. Реши, че човешкият ум от време на време сигурно изпада в някакво глупаво състояние.

Загрузка...