Таен прозорец, тайна градина

44

Паркира буика отстрани, на обичайното му място, изключи двигателя… и тогава пред погледа му се спусна мека сивота. Когато отново се вдигна, той се почувства странно и уплашено. Значи нещо му имаше? Нещо физическо?

Не — просто беше напрегнат.

Чу нещо — или помисли, че е чул — и бързо се огледа. Наоколо нямаше нищо. „Сдържай нервите си — каза си той разтреперан. — Наистина трябва да го направиш — просто сдържай шибаните си нерви.“

И после си помисли: „Наистина имах пистолет. В този ден. Но не беше зареден. Казах им, по-късно. Ейми ми повярва. Не знам за Милнър, но Ейми повярва и…“

„Не беше ли, Морт? Наистина ли не беше зареден?“

Той отново си помисли за пукнатината в остъклената стена — безсмислената светкавица, която минаваше през всичко. „Значи така се случва — помисли си той. — Значи така се случва понякога в живота.“

После погледна отново към пакета от Федералния експрес. Това беше нещото, за което трябваше да мисли — не за Ейми и господин Цуни-ми-гъза от Шутърс Ноб, щата Тенеси, а за това.

Пликът беше разлепен — всички вече са толкова небрежни. Той го отвори и изтръска списанието в скута си. На корицата с яркочервени букви беше написано „Списание за мистерии на Елъри Куин“. Под него с много по-ситен шрифт — „Юни 1980“. А отдолу — имената на някои от писателите, представени в броя. Едуард Д. Хох. Рут Рендъл. Ед Макбейн. Патриша Хайсмит. Лорънс Блок.

Неговото име го нямаше на корицата.

Е, разбира се. Тогава той почти не беше известен като писател, още по-малко като автор на мистериозни разкази — „Сезон за сеитба“ беше единствен от този род. Името му не означаваше нищо за редовните читатели на списанието, затова редакторите не го бяха написали отгоре. Той отгърна корицата.

Под нея нямаше страница със съдържание.

Страницата със съдържанието беше откъсната.

Той бясно запрелиства списанието, веднъж даже го изпусна и го вдигна с лек вик. Първия път не намери изрязаното място, но втория път разбра, че липсват страници от осемдесет и трета до деветдесет и седма.

— Ти си го изрязал! — изкрещя той. Изкрещя толкова високо, че очните му ябълки щяха да изскочат от орбитите. Удари с юмруци по кормилото на буика, и отново, и отново. Клаксонът заскърца и загърмя. — Изрязал си го, копеле такова! Как си го направил? Изрязал си го! Изрязал си го! Изрязал си го!