Таен прозорец, тайна градина

25

За момент Морт остана неподвижен. Слушалката се плъзна по ухото му. После сграбчи изработения в ретростил телефон. Насмалко да запокити и него, и слушалката в стената, но се овладя. Остави ги и направи няколко дълбоки вдишвания — достатъчно, за да почувства главата си олекнала и замаяна. После набра домашния телефон на Хърб Крийкмор.

Приятелката на Хърб — Делорес, вдигна на второто иззвъняване и извика Хърб на телефона.

— Здравей, Морт — каза Хърб. — Как се развиват нещата с къщата ти? — Гласът му малко се отмести от микрофона на слушалката. — Делорес, би ли отместила онзи тиган от печката?

„Разгарът на сезона в Ню Йорк — помисли си Морт. — И той иска и аз да разбера това. Е, какво го засяга. Един маниак току-що заплаши да нареже жена ми на котлети, но животът продължава, нали така?“

— Къщата я няма — каза Морт. — Застраховката ще покрие щетите. — Той направи пауза. — Поне паричните щети.

— Съжалявам — каза Хърб. — Мога ли да направя нещо?

— Е, не за къщата — каза Морт, — но все пак благодаря. Виж, за разказа…

— Какъв разказ, Морт?

Той почувства как ръката му отново се стяга върху телефонната слушалка и се насили да я отпусне. „Той не знае какво е положението тук. Трябва да запомниш това.“

— Този, за който рие с копито моят луд приятел — каза Морт, като се опитваше да запази лек и почти безгрижен тон. — „Сезон за сеитба“, „Списание за мистерии на Елъри Куин“.

— А, това ли? — попита Хърб. Морт почувства пристъп на страх.

— Не си забравил да се обадиш, нали?

— Не — обадих се — увери го Хърб. — Просто в момента изключих. Загубил си къщата си и всичко…

— Е? Какво казаха?

— Не се безпокой. Утре ще ми изпратят ксерокопие по куриер и аз ще ти го пратя веднага с Федералния експрес. Вдругиден в десет часа сутринта ще го имаш.

За момент сякаш всичките му проблеми бяха решени и той започна да се отпуска. После помисли за блясъка в очите на Шутър. За това как беше навел лицето си, докато челото му и челото на Морт почти се допряха. Помисли за сухия аромат на канела в дъха на Шутър, когато казваше: „Вие лъжете.“

Ксерокопие? Без съмнение Шутър щеше да приеме оригинален екземпляр… но ксерокс?

— Не — каза бавно той. — Не става, Хърб. Никакъв ксерокс, никакво обаждане по телефона от редактора. Трябва да бъде оригинален екземпляр от списанието.

— Е, това е малко по-трудно. Канцелариите на редакцията са в Манхатън, разбира се, но те съхраняват старите течения в канцелариите в Пенсилвания. Пазят само пет екземпляра от всяко издание — това е наистина всичко, което могат да си позволят да пазят, като имаш предвид, че СМЕК се издава от 1941. И хич не им се ще да ги раздават.

— Стига, Хърб! Тези списания могат да се намерят на разпродажбите в половината библиотеки в малките градове на Америка!

— Но никога пълно течение — Хърб направи пауза. — Няма да свърши работа и обаждане по телефона, така ли? Да не би да искаш да кажеш, че този човек е толкова луд, та да помисли, че говори с някой от хилядите ти верни слуги?

Чу гласа на Делорес:

— Да налея ли виното, Хърб?

Хърб отново заговори настрани от телефона.

— Изчакай минутка, Дий.

— Задържам вечерята ти — каза Морт. — Съжалявам.

— Това е част от задълженията ми. Слушай, Морт, бъди откровен с мене — този човек толкова ли е луд, колкото изглежда? Опасен ли е?

„Не мисля, че бих приказвал за това с друг човек. Това би означавало да се изправиш в средата на буря и да изкушаваш мълнията.“

— Не мисля — каза той. — Но искам да се отърва от него, Хърб. — Той се поколеба в търсене на правилния тон. — Хърб, прекарах последната половин година в ужасни неприятности. Това може би ще бъде единственото, което ще мога да направя. Просто искам да се отърва от този досадник.

— Добре — каза Хърб с внезапна решителност. — Ще се обадя на Мариан Джафъри от СМЕК. Познавам я отдавна. Ако я помоля да говори с куратора на библиотеката — точно така го наричат — куратор на библиотеката — да ни изпрати екземпляр от юни 1980, тя ще го направи. Може ли да й кажа, че след време ще им изпратиш разказ?

— Разбира се — каза Морт и помисли: „Кажи й, че ще бъде подписан «Джон Шутър»“ — и почти се разсмя на глас.

— Добре. Тя ще накара куратора да ти го изпрати с Федералния експрес направо от Пенсилвания. Само го върни в добро състояние, или ще трябва да им намериш екземпляр за замяна от онези разпродажби; за които спомена.

— Има ли възможност всичко това да стане до вдругиден? — попита Морт. Почувства се отчайващо сигурен, че Хърб ще го помисли за луд заради въпроса му… и че непременно си мисли, че Морт прави от малката муха един ужасно голям слон.

— Според мен има много голяма възможност — каза Хърб. — Не мога да гарантирам абсолютно, но почти гарантирам.

— Благодаря, Хърб — каза Морт искрено. — Страшен си.

— Оу, дреболия, госпожо — отговори Хърб. Много обичаше да се прави на Джон Уейн и си мислеше, че го имитира идеално, но грешеше.

— Сега се заеми с вечерята си. И целуни Делорес от мене.

Хърб все още беше настроен на вълна Джон Уейн.

— В никакъв случай. Ще я целуна от мен, приятелче.

„Силно казано, приятелче.“

Морт почувства такъв прилив на ужас и страх, че почти извика. Същата дума, същият безизразен, провлечен изговор. Шутър по някакъв начин беше се намесил в телефонната му линия и на когото и да се опитваше да се обади Морт и какъвто и номер да набираше, му отговаряше Джон Шутър. Хърб Крийкмор беше станал само един от псевдонимите му и…

— Морт? Чуваш ли ме?

Той затвори очи. Сега, когато Хърб беше престанал с фалшивата си имитация на Джон Уейн, всичко беше наред. Това отново беше Хърб, какъвто беше винаги. Но това, че Хърб беше използвал тази дума, това просто беше…

Какво?

„Просто нова колона от Парада на съвпаденията? Добре. Сигурно. Несъмнено. Просто ще застана на бордюра и ще я гледам как минава. Защо не? Вече видях как преминават половин дузина по-големи от нея.“

— Чувам те, Хърб — каза той и отвори очи. — Просто се опитвах да си представя колко много те обичам. Нали знаеш, броях начините.

— Не се занасяй — каза Хърб очевидно поласкан. — И ще действаш внимателно и благоразумно, нали така?

— Точно така.

— Тогава мисля, че ще отида да вечерям със слънцето на моя живот.

— Звучи добре като идея. Довиждане, Хърб — и благодаря.

— Моля. Ще се опитам да стане до вдругиден. Дий също ти казва довиждане.

— Сигурен съм, че ми казва — нали иска да налее виното — отвърна Морт и двамата затвориха със смях.

Веднага, след като остави телефона на масичката, видението му се върна. Шутър. Имитира полицията с различни гласове. Разбира се, той беше сам и беше тъмно — условия, които раждат видения. Въпреки това не вярваше — поне с разума си, — че Джон Шутър е свръхестествено същество или пък свръхпрестъпник. Ако беше първото, със сигурност щеше да знае, че Мортън Рейни не е извършил плагиатство — поне не точно в този разказ, — а ако беше второто — щеше да си се занимава с обир на банка или нещо друго, а не да се върти в западен Мейн в опит да изстиска разказ от писател, който печели много повече пари с романите си.

Тръгна обратно към дневната с намерение да продължи до кабинета и да седне пред компютъра, когато една мисъл

(поне не точно в този разказ)

го порази и той спря.

Какво означаваше това — не точно в този разказ? Беше ли откраднал някога работа на някой друг?

За пръв път, откакто на прага му се беше появил Шутър с пачката листа, Морт сериозно се замисли над този въпрос. В доста много от рецензиите на книгите му се намекваше, че той всъщност не е оригинален писател; че повечето от работите му се състоят от преразказани приказки. Спомни си как Ейми четеше рецензията на „Момчето на латернаджията“, в която за пръв път се оценяваха ритъмът и четивността на книгата и после се намекваше за известна повторяемост в интригата. Беше казала: „И какво от това? Тези хора не знаят ли, че съществуват само около пет наистина добри разказа, а писателите просто отново и отново ги преразказват с различни герои?“

Самият Морт смяташе, че има поне шест разказа: успех, провал, любов и раздяла, отмъщение, объркана самоличност; търсене на по-голяма власт — и за дявола, и за Бога. Беше разказвал многократно, натрапчиво, първите четири и сега, когато се замисли, „Сезон за сеитба“ обхващаше поне три от тези идеи. Но беше ли това плагиатство? Ако беше, всеки работещ писател по света щеше да бъде виновен в престъпление.

Плагиатството, реши той, е явна кражба. А аз никога през живота си не съм го вършил. Никога.

— Никога — каза той и влезе в кабинета си с вдигната глава и широко отворени очи — като воин, който тръгва към бойното поле. Проседя там следващия половин час и не написа нито дума.