Таен прозорец, тайна градина

37

Шутър не се обаждаше.

Минутите изтичаха като сироп, а Шутър не се обаждаше. Морт се разхождаше неспокойно из къщата и непрекъснато скубеше косата си. Вече разбираше какво е да си наркоман, който чака снабдителя си.

На два пъти му мина мисълта да престане да чака и да вдигне телефона, за да се обади на властите — не на стария Дейв Нюсъм, нито дори на областния шериф, а на щатската полиция. Щеше да спази старото правило от Виетнам: „Избий всички и остави Бог да ги дели на добри и лоши.“ Защо не? Все пак той имаше добра репутация — беше уважаван член на две общности в щата Мейн, а Джон Шутър беше…

Какво всъщност беше Шутър?

Помисли за „фантом“.

Помисли и за „блуждаещо привидение“.

Но не това го спря. Това, което го спря, беше ужасяващата сигурност, че Шутър ще се опита да се обади, докато самият Морт говори по телефона… че Шутър ще чуе сигнала заето, ще затвори и Морт вече никога няма да чуе за него.

В четири без петнайсет започна да вали — равномерен есенен дъжд — студен и нежен като въздишка, падаща от бялото небе, чукащ по покрива и по сухите листа около къщата.

В без десет телефонът иззвъня. Морт подскочи към него.

Беше Ейми.

Ейми искаше да говори за пожара. Ейми искаше да говори колко е нещастна, не само за себе си, а и за двамата. Ейми искаше да му каже, че Фред Еванс — застрахователният следовател, все още е в Дери, все още се върти около мястото, все още задава въпроси за всичко — от последната противопожарна инспекция до това у кого са ключовете от избата, а за Тед мотивите му били подозрителни. Ейми искаше Морт да се чуди заедно с нея дали нещата щяха да бъдат други, ако бяха имали деца.

Морт отговори на всичко това колкото можеше по-добре, а през цялото време, докато говореше с нея, чувстваше как времето — най-доброто време на късния следобед — изтичаше. Беше почти полудял от тревога, че Шутър ще се обади, ще намери линията заета и ще извърши някое ново зверство. Най-после той каза единственото нещо, за което можа да се сети, за да я накара да затвори — че ако не отиде веднага до тоалетната, ще се случи произшествие.

— От пиенето ли е? — попита тя загрижено. — Пил ли си?

— От закуската, мисля — каза той. Слушай, Ейми, аз…

— При Бауи?

— Да — каза той, като се опитваше гласът му да звучи измъчен от болка и усилие. Истината беше, че се чувстваше измъчен. Беше цяла комедия, ако се замислиш. — Ейми, наистина, аз…

— Боже, Морт, тя има най-мръсната скара в града — каза Ейми. — Отивай. Ще се обадя пак по-късно. — Телефонът замлъкна в ухото му. Той сложи слушалката на мястото й, остана така за момент и с удивление и смущение откри, че въображаемото му оплакване изведнъж беше станало реално — червата му се свиваха в болезнен, пулсиращ възел.

Изтича към банята, разкопчавайки в движение колана си.

За малко да се изпусне, но успя да стигне. Седеше на чинията сред богатия аромат на собствените си изпражнения, с панталони смъкнати до глезените, задъхан… а телефонът отново зазвъня.

Скочи като човече на пружина, удари си едното коляно в стойката на мивката и се затича към телефона, като придържаше панталоните си нагоре с една ръка и ситнеше като момиче в тясна пола. Чувстваше се жалко и притеснено и извинението „нямах време да се избърша“ не помагаше, предположи, че се е случвало на всеки, но внезапно му хрумна, че никога не е чел за това в книга — в нито една книга, никога.

О, животът беше такава комедия.

Този път беше Шутър.

— Видях ви там долу — каза Шутър. Гласът му беше спокоен и ведър както винаги. — Искам да кажа там долу, където ги оставих. Изглеждахте като след слънчев удар, само дето не е лято.

— Какво искате? — Морт премести телефона на другото си ухо. Панталоните му отново се свлякоха на глезените. Той не ги вдигна и остана да стои така, коланът на жокейските му шорти висеше между краката му. Каква авторска фотография би станала от това, помисли си той.

— Още малко и щях да забода бележка за вас, господин Рейни — каза Шутър. — Реших да не го правя. — Той направи пауза, после добави с някакво разсеяно презрение: — Много лесно се плашите.

— Какво искате?

— Нали вече ви казах, господин Рейни. Искам разказ, за компенсация на този, който откраднахте. Не сте ли още готов да се съгласите?

„Да — кажи му да! Кажи му каквото и да е — че земята е плоска, че Джон Кенеди и Елвис Пресли са живи и здрави и свирят заедно на банджо в Куба, че Мерил Стрийп е травеститка, кажи му КАКВОТО И ДА Е.“

Но не можеше.

Целият му бяс, безсилие, ужас и объркване изведнъж се изтръгнаха от устата му в проточен вой.

„НЕ СЪМ! НЕ СЪМ! ВИЕ СТЕ ЛУД И АЗ МОГА ДА ГО ДОКАЖА! ИМАМ СПИСАНИЕТО, ИДИОТ ТАКЪВ! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? ИМАМ ПРОКЛЕТОТО СПИСАНИЕ!“

Никакъв отговор. Линията беше мълчалива и глуха, дори далечен шум от преплетени разговори не нарушаваше равномерната тишина — като тази, която пропълзяваше през остъклената стена всяка нощ, която той беше прекарал тук сам.

— Шутър?

Мълчание.

— Шутър, чувате ли ме?

Ново мълчание. Онзи беше завършил.

Морт свали слушалката от ухото си. Вече я връщаше върху вилката, когато гласът на Шутър — тънък, далечен и почти изчезващ, каза:

— … сега?

Морт отново сложи слушалката на ухото си. Като че ли тежеше половин тон.

— Какво? — попита той. — Мислех, че сте затворили.

— Имате го? Имате така нареченото списание? Сега! — Той си помисли, че за пръв път гласът на Шутър звучеше смутено. Смутено и неуверено.

— Не — каза Морт.

— Е, ето! — каза Шутър с облекчение в гласа. — Мисля, че най-сетне ще сте готов да поговорим сери…

— Идва с Федералния експрес — прекъсна го Морт. — Ще бъде в пощата в десет часа сутринта.

— Какво ще бъде там? — попита Шутър. — Някакво старо опърпано нещо, за което се предполага, че е копие!

— Не — каза Морт. Чувството, че е улучил този човек, че наистина е пробил защитата му и го е ударил с достатъчна сила, за да му причини болка, беше силно и несъмнено. За няколко мига гласът на Шутър беше звучал почти уплашено и Морт почувства злорадство. — Списанието. Истинското списание.

Последва нова дълга пауза, но този път Морт задържа слушалката притисната до ухото си. Шутър беше там. И изведнъж отново централният въпрос беше разказът — разказът и обвинението в плагиатство; въпросът беше, че Шутър се беше отнесъл с него като с някакво колежанче и може би най-сетне този мъж бягаше.

Едно време в същото църковно училище, в което Морт беше научил трика на преглъщането с наведена глава, той беше видял как едно момче заби карфица в един бръмбар, който лазеше по чина му. Бръмбарът беше заловен — прикован, извиващ се и умиращ. Тогава Морт се беше почувствал натъжен и ужасен. Сега разбра. Само че сега искаше да стори същото с този човек. Този луд човек.

— Не може да има никакво списание — каза най-после Шутър. — Особено с този разказ в него. Този разказ е мой!

Морт чу страдание в гласа на мъжа. Истинско страдание. Това го зарадва. Карфицата беше пробола Шутър. Той се извиваше, забоден с нея.

— Ще пристигне утре в десет — каза Морт — или точно когато Федералният експрес пусне пратките за Ташмор. Ще се радвам да се срещна с вас там. Може да хвърлите един поглед. Толкова дълъг поглед, колкото желаете, проклет маниак такъв.

— Не там — каза Шутър. — У вас.

— В никакъв случай. Когато ви покажа този брой на „Елъри Куин“, искам това да стане на място, където да мога да повикам за помощ, ако започнете да правите глупости.

— Ще направите както казвам аз — каза Шутър. Гласът му звучеше малко по-уверено… но Морт не вярваше Шутър да е чак толкова уверен като преди — Ако не го направите, ще се окажете в Щатския затвор на Мейн за убийство.

— Не ме карайте да се смея. — Но Морт отново усети как червата му започват да се сплитат на възел.

— Окачих ви онези двама мъже по повече начини, отколкото знаете — каза Шутър, — а и вие разправихте доста хитри лъжи. Ако аз просто изчезна, господин Рейни, ще се окажете с примка на шията.

— Не можете да ме уплашите.

— О, мога — каза Шутър. Говореше почти нежно. — Единственото нещо е, че и вие започвате малко да ме плашите. Не мога да ви разгадая съвсем.

Морт замълча.

— Ще се окаже забавно — каза Шутър със странен, преживящ глас, — ако сме стигнали до един и същ разказ на две различни места, в два различни момента.

— Тази мисъл ми хрумна.

— Така ли?

— Но я отхвърлих — каза Морт. — Твърде голямо съвпадение. Ако беше само сюжетът, как да е. Но същият език? Същите проклети думи?

— Не-е — каза Шутър. — Помислих си същото, приятелче. Просто е твърде много. Съвпадението се изключва. Вие сигурно сте го откраднали от мене, но да пукна, ако мога да разбера как и кога.

— О, стига! — избухна Морт. — Имам списанието! Имам доказателство! Не разбирате ли това? Всичко свърши! Независимо дали това е само някаква ваша смахната игра, или просто заблуда, тя свърши! Аз имам списанието!

След дълго мълчание Шутър каза:

— Още не, нямате го.

— Съвсем вярно — каза Морт. Почувства внезапно и напълно нежелано чувство на родство с този човек. — И така, какво ще правим довечера?

— Ами нищо — каза Шутър. — Онези мъже ще си останат така. На единия жената и децата са при роднини. Другият живее сам. Вие идете и вземете списанието си утре сутринта. Аз ще дойда у вас около пладне.

— Ще ме убиете — каза Морт. Той установи, че тази идея не го ужасява особено, поне нямаше да стане тази нощ. — Ще ви покажа списанието, заблудата ви ще се разсее и вие ще ме убиете.

— Не! — отговори Шутър и този път изглеждаше истински изненадан. — Вас? Не, сър! Но онези двамата се опитваха да попречат на нашата работа. Не можех да оставя това така… и видях, че мога да ги използвам, за да ви накарам да се договорите с мене. Да понесете отговорността си…

— Ловък сте — каза Морт. — Признавам ви го. Вярвам, че сте луд, но вярвам също и че сте най-хитрото копеле, което съм срещал през живота си.

— Е, може да си го вярвате — каза Шутър. — Ако дойда утре и открия, че сте заминали, господин Рейни, ще се заема с това да унищожа всеки човек на света, когото обичате и който ви е близък. Ще подпаля живота ви като тръстиково поле на силен вятър. Ще отидете в затвора за убийството на онези двама мъже, но затворът ще бъде най-малката от мъките ви. Разбирате ли?

— Да — каза Морт. — Разбирам. Приятелче.

— Тогава бъдете на място.

— И да допуснем — само да допуснем — че ви покажа списанието и в страницата със съдържанието и над разказа вътре стои името ми. Тогава какво?

Последва кратка пауза. После Шутър каза:

— Ще отида в участъка и ще си призная всички геройства. Но ще се погрижа за себе си много преди процеса, господин Рейни. Защото, ако нещата тръгнат по този начин, то предполагам, че аз съм луд. А за такъв луд човек… — Последва въздишка. — За такъв луд човек няма оправдание или причина да живее.

Думите поразиха Морт със странна сила.

„Той е неуверен, помисли си той. За пръв път той наистина е неуверен… и то повече, отколкото аз бях през цялото време.“

Но той изгони тази мисъл — решително. Никога не беше имал причина да бъде неуверен. Това беше по вина на Шутър. Всяка частица от това беше по вина на Шутър.

Каза:

— Откъде да знам, че няма да обявите списанието за фалшификация?

Не очакваше да получи отговор, освен може би нещо за това как, Морт трябва да вярва на думата му, но Шутър го изненада.

— Ако е истинско, ще разбера — каза той, — а ако е фалшиво, и двамата ще разберем. Не смятам, че сте могли да стъкмите цяло фалшиво списание за три дни, независимо от това колко души работят за вас в Ню Йорк.

Сега беше ред на Морт да се замисли и той мисли дълго, дълго време. Шутър го чакаше.

— Ще ви повярвам — каза най-после Морт. — Не знам защо, наистина. Може би защото сега собственият ми живот не ми е толкова нужен. Но не смятам да ви се доверявам напълно. Вие идвате тук. Заставате на входа, където мога да ви видя и да видя, че сте невъоръжен. Аз ще изляза. Това задоволява ли ви?

— Ще свърши работа.

— Бог да ни помага и на двамата.

— Да, сър. Проклет да бъда, ако все още знам какво става… а това не е приятно чувство.

— Шутър?

— Слушам ви.

— Искам да отговорите на един въпрос.

Мълчание… но подканващо мълчание, помисли си Морт.

— Вие ли изгорихте къщата в Дери?

— Не — каза веднага Шутър. — Държах ви под око.

— И Бъмп — каза горчиво Морт.

— Слушайте — каза Шутър — У вас ли е шапката ми?

— Да.

— Искам си я — каквото и да стане. И връзката прекъсна.

Просто прекъсна.

Морт бавно и внимателно затвори телефона и се върна в банята — отново придържайки панталоните си — да довърши работата си.