Таен прозорец, тайна градина

14

Не успя да разбере как излезе от парализата, която го беше обхванала. В един момент той стоеше замръзнал в хола до масичката на телефона, гледаше към добрия стар, Бъмп, от чийто гръден кош сякаш беше пораснала дръжка на отвертка — там, където имаше бяло петно рошава козина, която Ейми обичаше да нарича „лигавник“. В следващия миг стоеше по средата на верандата, а студеният нощен въздух го щипеше през тънката риза. Опитваше се да гледа едновременно на всички страни.

Успя да се овладее. Шутър си беше отишъл, разбира се. Затова беше оставил бележката. А и Шутър не приличаше на този тип луди, които биха се наслаждавали на очевидния страх и ужас, обхванал Морт. Беше луд, наистина, но от съвсем друг сорт. Просто беше използвал Бъмп, използвал го беше за действие срещу Морт точно така, както фермер би използвал лост, за да изкара тежък камък от нивата. В това нямаше нищо лично — беше просто работа, която трябваше да се свърши.

После си помисли как изглеждаха очите на Шутър този следобед и силно потрепери. Не, беше лично, и още как. Беше лично във всяко отношение.

— Той вярва, че съм го направил — прошепна Морт към студената нощ в западен Мейн, а думите излизаха на накъсани порции, отхапани от тракащите му зъби. — Това лудо копеле наистина вярва, че съм го направил.

Доближи се до сандъка за боклук и стомахът му се преобърна като куче акробат. По челото му изби студена пот. Не беше сигурен дали трябва да свърши това, което трябваше да се свърши. Главата на Бъмп беше увиснала силно наляво, което му придаваше комичен питащ вид. Зъбите му — малки, равни и остри като игли, бяха оголени. Около острието на отвертката, на мястото, където тя беше влязла в

(лигавника)

гръдния му кош, имаше кръв, но немного. Бъмп беше дружелюбна котка — Шутър се беше доближил до него и Бъмп не бе избягал. И Шутър е направил точно това, помисли си Морт и обърса нездравата пот от челото си. Вдигнал е котката, строшил е врата й между пръстите си като клечка за зъби и после я е приковал към полегатия капак на сандъка за боклук — всичко това, докато той беше спал — ако не със съня на праведник, то със съня на беглец.

Морт смачка листа хартия, пъхна го в задния си джоб, после постави ръка върху гърдите на Бъмп. Тялото, което още не беше се вдървило и дори не беше съвсем изстинало, помръдна под ръката му. Стомахът му се преобърна отново, но той успя да се хване с другата ръка за жълтата пластмасова дръжка на отвертката и да я издърпа.

Хвърли отвертката на верандата и вдигна бедния Бъмп в дясната си ръка като парцал. Стомахът му беше в състояние на свободно падане — просто се преобръщаше и преобръщаше. Морт вдигна единия от двата капака на сандъка за боклук и го закрепи с подпората, която предпазваше тежкия капак да не се стовари върху ръцете или главата на този, който изхвърляше боклука. В сандъка имаше три кофи. Морт повдигна капака на средната и внимателно сложи в нея тялото на Бъмп. То се свлече върху някаква маслиненозелена найлонова торба и я покри като кожена наметка.

Обзе го внезапна ярост към Шутър. Ако в този миг Шутър се появеше на алеята, Морт щеше да се нахвърли върху него, без да се замисли — да го повали на земята и ако може, да го удуши.

„Спокойно — това наистина е заразително.“

Може би беше. Но май не го интересуваше. Шутър не само беше убил единствения му другар в тази самотна октомврийска къща край езерото — беше го направил, докато Морт спеше, и то по такъв начин, че добрият стар Бъмп беше станал отвратителен — просто да ти се доповръща.

И най-тежкото — беше принуден да сложи любимата си котка в кофата за отпадъци като непотребен боклук.

„Утре ще го погреба. На полянката вляво от къщата. С изглед към езерото.“

Да, но тази нощ Бъмп щеше да лежи в унизително положение върху найлоновата торба в сандъка за отпадъци, защото някакъв човек — някакво лудо копеле — се беше оказал тук и на този човек му се беше зловидял разказ, за който Морт Рейни не беше и помислял поне през последните пет години. Човекът беше луд и заради това Морт се боеше да погребе Бъмп тази нощ, защото — с бележка или без бележка, Шутър можеше да е наблизо.

„Искам да го убия. И ако това лудо копеле още нахалства, може би просто ще се опитам да го направя.“

Той влезе вътре, тръшна вратата и я заключи. После нарочно се разходи из цялата къща, за да заключи всички врати и прозорци. Когато го направи, се върна до прозореца, който гледаше към верандата, и замислено се взря навън, в тъмнината. Виждаше отвертката, която лежеше върху дъските, и тъмната кръгла дупка, която беше направило острието, когато Шутър го беше забил в десния капак на сандъка за боклук.

Внезапно си спомни, че се беше канил пак да се обади на Ейми.

Пъхна щепсела в контакта. Бързо набра номера — пръстите му бързо натискаха старите, познати бутони, които бяха сякаш част от дома му — и се зачуди дали трябва да каже на Ейми за Бъмп.

След предварителните щраквания настана неестествено дълга пауза. Тъкмо щеше да затвори, когато се чу едно последно щракване — толкова високо, че беше почти удар, — последвано от глас на автомат, който му каза, че номерът, който е набрал, не работи.

— Чудесно — промълви той. — Какво си направила, Ейми, по дяволите? Използвала си го до счупване?

Натисна бутона за изключване. Помисли си, че все пак ще трябва да се обади на Изабел Фортин, и докато напрягаше паметта си за номера й, телефонът иззвъня в ръката му.

До този миг не беше осъзнал колко беше блокирал. Нададе лек, дрезгав вик и отстъпи назад, изпусна телефонната слушалка на пода и после почти се препъна в проклетата пейка, която Ейми беше купила и поставила до масичката с телефона — пейка, която абсолютно никой никога не беше използвал, включително и самата Ейми.

Протегна ръка и се хвана за библиотеката, за да не падне. После грабна телефона и каза:

— Ало? Ти ли си, Шутър? — Защото в този момент, когато изглеждаше, че целият свят бавно, но сигурно, се обръщаше с главата надолу, той не можеше да си представи кой друг може да бъде.

— Морт? — Беше Ейми и почти крещеше. Той добре познаваше този тон от последните две или три години от брака им. Беше или безпокойство, или бяс — по-вероятно второто. — Морт, ти ли си? Ти ли си, за Бога? Морт? М…

— Да, аз съм — каза той. Внезапно се почувства изтощен.

— Къде си, по дяволите? Опитвам да ти се обадя от три часа!

— Спях — каза той.

— Извадил си щепсела. — Тя говореше с изморен, но обвиняващ тон на човек, на когото всичко му е ясно. — Е, този път си избрал страхотно време, за да го направиш, браво.

— Опитвах се да ти се обадя около пет…

— Бях при Тед.

— Е, там имаше някой — каза той. — Може би…

— Какво искаш да кажеш с това „имаше някой“? — попита тя бързо като камшичен удар. — Кой е бил там?

— По дяволите, откъде мога да знам, Ейми? Ти си тази, която живее в Дери, не помниш ли? Ти в Дери, аз в Ташмор. Всичко, което знам, е, че когато се опитах да ти се обадя, линията беше заета. Ако си била у Тед, то предполагам, че Изабел…

— Аз все още съм у Тед — каза тя и сега гласът й беше странно безизразен. — Предполагам, че за известно време ще остана у Тед, искам или не искам. Някой е изгорил къщата ни, Морт. Някой я е изгорил до основи. — И изведнъж Ейми се разплака.