Таен прозорец, тайна градина

ДВА СЛЕД ПОЛУНОЩ:Бележка към „Таен прозорец, тайна градина“

Аз съм един от хората, които вярват, че животът е серия от цикли — колела в колелата. Някои се преплитат с други, някои се въртят самостоятелно, но всички имат определена, повтаряща се функция. Харесвам този абстрактен образ на живота — прилича ми на нещо като съвършена фабрична машина, вероятно защото истинският живот — погледнат отблизо и личен, изглежда толкова объркан и странен. Приятно е да можеш от време на време да се отдръпваш и да казваш: „Има правило, въпреки всичко! Не съм сигурен какво означава то, но, за Бога, виждам го!“

Всички тези колела като че ли завършват циклите си горе-долу едновременно и когато го направят — мисля, че това става на всеки двайсетина години, — стигаме до момент, когато завършваме нещата. Психолозите даже използват парламентарен термин, за да обяснят този феномен — наричат го „край на дебатите“.

Сега съм на четиридесет и две и като погледна назад към последните четири години, мога да видя всички видове „край на дебатите“. В моята работа това се вижда най-добре. В „То“ говорих до безкрайност за децата и за широките възприятия, които осветяват вътрешния им живот. Догодина смятам да публикувам последния роман за Касъл Рок — „Нужни неща“ (последната новела в тази книга — „Слънчевото куче“, е всъщност прологът на този роман). И мисля, че този разказ е последният за писатели, писане и странната ничия земя, която съществува между реалното и измисленото. Вярвам, че много от моите постоянни читатели, които търпеливо понесоха влечението ми към тази тема, ще бъдат радостни да чуят това.

Преди няколко години публикувах роман, наречен „Мизъри“, в който опитах и успях поне отчасти да илюстрирам как силно може да въздейства върху читателя художествената литература. Миналата година издадох книга, наречена „Тъмната половина“, в която се опитах да изследвам обратното — доколко силно художествената литература може да въздейства върху писателя. Докато книгата беше още в ръкопис, започнах да мисля, че може би има начин да разкажа и двата разказа едновременно като погледна някои елементи от „Тъмната половина“ под съвсем различен ъгъл. Писането, както го виждам, е съкровен акт съкровен като сънуването — и това беше още един аспект — на този странен и опасен занаят, за който никога не съм се замислял много.

Знам, че писателите от време на време са преработвали старите си творби — Джон Фаулз го направи с „Магьосникът“, а аз го направих с „Мястото“ — но аз нямах намерение да правя преработка. Това, което исках, беше да взема познатите елементи и да ги сглобя по съвсем нов начин. Опитвал съм се да направя това поне веднъж преди, като пренаредих и обнових основните елементи от „Дракула“ на Брам Стокър, за да напиша „Салемските призраци“, и тази идея много ми допадна.

Един ден през късната есен на 1987, докато тези неща се въртяха в главата ми, отидох в пералнята на дома ни, за да хвърля една мръсна риза за пране. Нашата пералня е малка, тясна ниша на втория етаж. Хвърлих ризата и застанах до единия от двата прозореца в стаята. Обикновено любопитство — нищо повече. Живеехме в тази къща вече единайсет или дванайсет години, но никога преди не бях поглеждал съзнателно точно през този прозорец. Причината е извънредно проста — той е на равнището на пода, по-голямата му част е скрита от сушилнята, наполовина е запушен от кошове с пране — просто прозорец, през който е трудно да се погледне.

Все пак се наведох и погледнах навън. Този прозорец гледа към една малка ниша, облицована с тухли, между къщата и пристроената лятна веранда. Място, което виждам почти всеки ден… но ъгълът беше нов. Жена ми беше сложила там половин дузина саксии, така че растенията да могат да уловят малко от ранното ноемврийско слънце, и в резултат се беше получила една очарователна градинка, която можех да видя само аз. Фразата, която ми дойде на ум, беше, разбира се, заглавието на този разказ. Тя ми се видя като метафора, не по-лоша от тези, които писателите — особено фантастите — измислят за своите светове. Да седнеш пред пишещата машина или да вземеш молива е физически акт; духовният аналог е да гледаш през един почти забравен прозорец — прозорец, който предлага обикновен изглед под съвсем различен ъгъл… един ъгъл, който превръща всекидневното в необикновено. Работата на писателя е да се взира през този прозорец и да съобщава това, което е видял.

Но понякога прозорците се чупят. Мисля, че този разказ най-вече се интересува от това — какво се случва с удивения наблюдател, когато прозорецът между реалното и нереалното се счупи и стъклата се пръснат?