Таен прозорец, тайна градина

27

В продължение на една безкрайна секунда Морт не каза нищо. Не се чувстваше в състояние да каже каквото и да било. Грег също не казваше нищо — даваше му време да помисли. Том Грийнлиф, разбира се, не беше младеж — беше по-стар от Дейв Нюсъм поне с три, а може би и с шест години. Но не беше и изкуфял.

— Господи — каза най-сетне Морт. Говореше много тихо. Истината беше, че просто не му стигаше въздух.

— Моето мнение — каза Грег неуверено — е, че може би Том нещо се е объркал. Знаеш, че той не е съвсем…

Младеж — довърши Морт. — Знам. Но ако има някой в Ташмор с по-добро око за непознатите от Том, то аз не знам кой е. Той цял живот е помнил непознатите, Грег. Това е нещо, което пазачите правят, нали? — За миг се поколеба, после избухна: — Той гледаше към нас! Гледаше към нас двамата!

Внимателно, като че ли само се шегуваше, Грег каза:

— Сигурен ли си, че не си сънувал този човек Морт?

— Дори не съм се замислял — каза Морт бавно. — До този момент. Ако нищо такова не се е случвало и аз ходя да разправям на хората, че се е случило, смятам че това значи, че съм луд.

— О, въобще не казвам това — каза бързо Грег.

— Аз го казвам — отвърна Морт. И си помисли: „Но може би точно това иска той. Да накара хората да мислят, че съм луд. И може би в края на краищата, да направи това, което мислят хората, истина.

О, да. Точно така. И той се е наговорил със стария Том Грийнлиф, за да свърши работата си. Всъщност вероятно Том е бил този, който е отишъл в Дери и е подпалил къщата, докато Шутър си е стоял тук и е убил котката — така ли е?

Помисли за това. Наистина ПОМИСЛИ. Беше ли той там? Беше ли НАИСТИНА?“

Така че Морт се замисли. Замисли се по-усилено, отколкото въобще беше мислил за нещо през живота си; дори по-усилено, отколкото беше мислил за Ейми и Тед и за това, какво трябва да прави с тях, след като ги е открил в леглото заедно в онзи майски ден. Беше ли халюцинирал за Джон Шутър?

Помисли отново за скоростта, с която Шутър го беше сграбчил и хвърлил към страната на колата.

— Грег?

— Да, Морт.

— Том не е видял и колата? Старо комби, номер от Мисисипи?

— Казва, че не е виждал въобще кола по Езерната алея вчера. Само тебе, бил си застанал на края на пътеката, която слиза до езерото. Помислил, че се възхищаваш на гледката.

„Тогава дали всичко е истина, или е само въображение?“

Отново се замисли за здравата хватка на Шутър, за това как бе стиснал раменете му, за скоростта, с която го беше сграбчил и го беше блъснал в колата.

„Лъжете“ — беше казал Шутър. Морт беше видял гнева, затаен в очите му, и беше усетил миризмата на канела в дъха му.

Ръцете му.

Натискът на ръцете му.

— Грег, изчакай секунда.

— Разбира се.

Морт остави слушалката и се опита да навие ръкавите на ризата си. Не успя да го направи съвсем, защото ръцете му трепереха силно. Вместо това разкопча ризата си, свали я, после протегна ръце. Отначало не видя нищо. После ги извъртя с дланите нагоре, доколкото можеше, и — ето ги, две жълтеещи синини отвътре на всяка ръка, малко над лакътя.

Белезите, направени от палците на Джон Шутър когато той го беше сграбчил и хвърлил към колата.

Внезапно си помисли, че може би разбира, и се уплаши. Но не за себе си. За стария Том Грийнлиф.