Таен прозорец, тайна градина

24

Събуди го телефонът. Полумракът почти се беше превърнал в нощ и той бавно заобиколи покритата със стъкло масичка за кафе, която обичаше да хапе, със странното чувство, че времето някак си се е върнало обратно. Дясната ръка ужасно го болеше. Гърбът му не беше в много по-добро състояние. Колко силно все пак беше замахнал с ръжена? Каква беше тази паника, която го направляваше? Не му се искаше да мисли.

Вдигна телефона, без да се затормозява с предположение кой може да бъде. Напоследък съм толкова зает, мила, че ако ще да е и президентът.

— Ало?

— Как сте, господин Рейни? — попита гласът и Морт подскочи, насмалко да хвърли слушалката, сякаш тя беше змия, която се беше опитала да го ухапе. Бавно я върна.

— Чудесно, господин Шутър — каза той със сух, пресипнал глас. — А вие как сте?

— Горе-долу — отвърна Шутър със своя нисък южняшки акцент, наподобяващ търкалящо се буре. Гласът му звучеше някак странно и отдалечено — като небоядисан хамбар, който стърчи самотно насред полето. — Но не мисля, че вие сте наистина толкова добре. Да откраднете от друг човек — това, изглежда, въобще не ви е обезпокоило. Но да ви хванат… това май ви е донесло доста неприятни усещания.

— За какво говорите?

Гласът на Шутър звучеше леко учудено.

— Е, чух по радиото, че някой изгорил къщата ви. Другата ви къща. И после, когато се върнахте тук, хвърляте някакви предмети или нещо друго в къщата. Викане… тряскане… или може би това е начинът, по който преуспяващи писатели като вас избухват, когато нещата не вървят така, както са очаквали? Така ли е, а?

„Боже мой, той е тук. Тук е.“

Морт неволно погледна през прозореца, като че ли Шутър все още можеше да е отвън… може би се криеше в храстите и същевременно говореше с него по някакъв безжичен телефон. Смешно, разбира се.

— Списанието с разказа ми е тръгнало — каза той. — Когато пристигне, ще ме оставите ли на мира?

В гласа на Шутър все още звучеше лениво учудване.

— Няма такова списание, господин Рейни. И вие, и аз — ние знаем това. През 1980 няма такова. И как би могло да има, щом до 1982 моят разказ не е съществувал, за да можете да го откраднете?

— По дяволите, не съм откраднал вашия…

— Когато чух за къщата ви — каза Шутър, — излязох и си купих един „Ивнинг експрес“. Имаше снимка на това, което е останало. Не беше много. Имаше и снимка на жена ви. — Последва дълга пауза на размисъл. После Шутър каза: — Убава е. — Нарочно говореше като селянин, иронично. — Как с могъл грозен тип като вас да улучи на такава убава жена, господин Рейни?

— Ние сме разведени — каза той. — Аз ви казах. Може би е просто разбрала колко съм грозен. Защо не оставите Ейми на мира? Това е само между нас двамата.

За втори път в продължение на два дни той осъзна, че разговаря по телефона, без да се е събудил съвсем и докато е почти беззащитен. Така че Шутър можеше спокойно да управлява разговора. Той водеше Морт за носа, той командваше стрелбата.

„Тогава затвори телефона.“

Но не можеше. Поне все още не.

— Между нас двамата, така ли? — попита Шутър. — Тогава предполагам, не сте споменавали за мене на никого другиго.

— Какво искате? Кажете ми! Какво искате, по дяволите?

— Питате за втората причина, поради която съм дошъл, така ли?

— Да!

— Искам да ми напишете разказ — каза спокойно Шутър. — Искам да напишете разказ, да поставите името ми върху него и да ми го дадете. Дължите ми това. Правото си е право и честното си е честно.

Морт стоеше в коридора, стиснал телефона с тръпнещите си от болка пръсти, а по средата на челото му пулсираше вена. В продължение на няколко секунди се почувства толкова разгневен, толкова обзет от гняв, че всичко, за което беше способен да мисли, беше: „ЕТО КАКВО БИЛО! ЕТО КАКВО БИЛО! ЕТО КАКВО БИЛО!“ — отново и отново.

— Чувате ли ме, господин Рейни? — попита Шутър със спокойния си, провлечен глас.

— Единственото нещо, което ще напиша вместо вас — каза Морт и гласът му беше бавен и изпълнен с ярост — е смъртната ви присъда, ако не ме оставите на мира.

— Силно казано, приятелче — изпъшка Шутър с търпеливия глас на човек, който обяснява проста задача на глупаво дете, — защото знаете, че не мога да ви причиня нищо лошо. Ако бяхте откраднали кучето ми или колата ми, можех да взема вашето куче или вашата кола. Щях да го направя точно толкова лесно, колкото извих врата на котката ви. И ако се бяхте опитали да ме спрете, щях да ви направя нещо лошо и все пак да ги взема. Но това е нещо друго. Нещата, които искам, са в главата ви. Държите тези неща заключени, сякаш са в сейф. Само че не мога просто да разбия вратата или да взривя задната стена. Трябва да ми намерите комбинацията. Нали?

— Не знам за какво говорите — каза Морт, — но ще получите разказ — от мен в деня, в който Статуята на свободата бъде облечена в пелени. Приятелче.

Шутър каза замислено:

— Не бих намесвал жена ви, ако можех, но започвам да мисля, че не ми оставяте друга възможност.

Изведнъж всичката слюнка в устата на Морт изчезна — устата му стана суха и гореща.

— Какво… какво искате да…

— Искате ли да се събудите от една от глупашките си дремки и да намерите Ейми прикована за вашия сандък за боклук? — попита Шутър. — Или да включите радиото някоя сутрин и да чуете, че тя е загубила мача с верижния трион, който пазите в гаража си? Или че и гаражът е изгорял?

— Внимавайте какво говорите — прошепна Морт. Разширените му очи започнаха да се пълнят със сълзи на ярост и страх.

— Все още имате два дни да помислите. Аз бих помислил наистина бързо, господин Рейни. Искам да кажа, че ако бях на ваше място, наистина щях да чучна до нея. И не мисля, че бих приказвал за това с друг човек. Това би означавало да се изправиш в средата на буря и да изкушаваш мълнията. Разведени или не, усещам, че тази дама не ви е безразлична. Време е малко да пораснете. Това няма да ви се размине. Не сте ли го разбрали още? Знам какво сте направили и няма да се откажа, докато не получа онова, което ми се полага.

— Вие сте луд! — изкрещя Морт.

— Лека нощ, господин Рейни — каза Шутър и затвори.